Разбитото око

41.

Щом си помислеше, че вече е видял всичко в Хромария, се убеждаваше още колко много има за откриване. Днес трябваше да се срещне с Карис в работилниците под синята кула. Имаше топилни и стъкларски пещи, на всяка стена рафтове с инструменти и там се бяха струпали поне стотина мъже и жени — и притеглящи, и други, които се занимаваха с възложената им работа.

Макар че заемащите цяла стена пещи бяха разпалени, нямаше дим, а въздухът се загряваше съвсем леко. Навсякъде имаше шахти за проветряване, но и за светлина. Най-съвършените лещи, които Кип бе виждал, насочваха лъчи в чисти цветове към маси, за да е по-лесно притеглянето. Там се занимаваха с оформяне на светлината и проучване на практическите приложения на луксина. Навсякъде виждаше хора, които поглеждаха листове или плочи с изчисления, направени в залите на изследователите горе, за да ги сравняват с получените тук резултати.

Забеляза наставницата си до наглед обикновена светлокожа жена, стегнала русата си коса на опашка и запретнала ръкави. Кожата ѝ просветваше бледо в зелено и жълто, макар да не изглеждаше на повече от трийсет години. Тази жена не пестеше оставащия ѝ живот.

Карис му махна и той отиде при тях.

Откакто се бе заела с обучението му, Карис бе започнала да носи изискани рокли по най-новата мода. Кип се престраши веднъж да я попита за избора на дрехи и тя отговори, че понеже е ниска и стройна, хората постоянно се заблуждават, че е по-млада, и твърде често ѝ задават излишни въпроси. С дрехите, показващи принадлежността ѝ към богатия род Гайл, тя избягваше ненужните разправии. Кип знаеше, че би предпочела черната униформа, но тя обличаше такива дрехи само за тренировките си с него, и то червени или зелени, а не черни. Каза, че тази част от живота ѝ вече е минало. Не го погледна в очите и той разбра колко ѝ тежи това.

— Това е лейди Феба Калигенея — представи тя жената до себе си.

Отскоро косата на Карис беше кестенява с по-светли кичури, пищна и обикновена. Освен това я пускаше по-дълга, отколкото през годините в Черната гвардия.

— Тя е най-прецизният жълт суперхромат сред всички, включително и Гавин — добави Карис. — Лейди Калигенея, това е Кип, синът на моя съпруг.

— Можеш да ме наричаш майстор Феба — каза му жената. — Тъкмо такава съм, а тук това означава много повече от глупави титли, получени по рождение.

— Но жълтият суперхроматизъм не се ли получава също по рождение? — напомни той.

Кип Устатия. Както винаги. Този път обаче не се изчерви от срам. Наблюдаваше реакцията ѝ.

— Ами да, но аз се старая да извлека всичко възможно от това предимство, получено по рождение. А другото се старая да пренебрегвам, доколкото ми е по силите.

— Значи сте по-способна от Призмата?

Тя се намръщи, сякаш бе захапала лимон.

— В дреболии. Никога не бих могла да създам стената Ярка вода, в това няма съмнение.

— А в какво сте по-способна?

Майстор Феба стрелна с поглед Карис.

— Много е прям, а?

— По-приятно е от лицемерието — отвърна Карис и сви рамене. — Понякога.

Вторачи се в Кип и той схвана посланието.

— Работила съм с Призмата, учила съм го — каза майстор Калигенея. — Той вниква в луксина. Чух от Карис, че ти си същият. За него е присъща магия, която е прекрасна и спираща дъха с безмерната си дързост… Цяла стена от жълт луксин, кой дори би помислил за това? Камо ли да се осмели, докато вражеската армия настъпва. Но… в това има и известна липса на изящество. Щом е от жълто, може да бъде направена достатъчно здрава, за да издържи на оръдейни изстрели, но да е с може би само една трета от дебелината, която е избрал Гавин. Когато е неуверен, винаги избира по-голямото, по-мащабното, вместо да седне със сметалото и да пише.

— Разбери, че не смятам това за сериозен недостатък — продължи тя. — Ако способността ти да притегляш няма граници, логично е да избереш по-голямото количество, защото така си по-бърз. Но ние — останалите, бихме се довършили за броени дни по този начин. Принудени сме да изберем изяществото пред силата. Другото предимство на Гавин е в безупречната му памет. Честно казано, малко е вбесяващо. Щом усъвършенства някаква форма, се вторачва нея и тя остава запечатана в главата му. Минават десет години, молиш го да направи същата решетка за охлаждане на хляб и той я прави. Истинско чудо. Но… Не сме се събрали тук да обсъждаме Гавин Гайл, а да те обучаваме. Казват за тебе, че си суперхромат.

В ума му отекна думата, която избраха провеждащите изпитанието — „изрод“.

— Някои казват, че момче суперхромат е като куче, което може да излае: „Обичам те“…

— Куриоз, който не създава прецедент? — Феба сбърчи нос. — Тавенца Златоока е великолепна наставница, по-способна от мен. Освен това е гадна кучка. Карис ми обясни, че е отказала да те обучава. Дори след като Карис я увещавала. Била непреклонна.

— Нарече ме шафрантия — сподели Карис, която явно не виждаше нищо забавно в цялата история.

— Моля? — ококори се Кип.

— Няма значение. Ако не беше отказала, лейди… майстор Феба нямаше да се заеме с тебе.

— Искам да сме наясно — започна Феба, — че ако ще те обучавам, при първия шанс да покажеш колко превъзхождаш дисципулите на Златоока, ще го направиш задължително. А това означава, че трябва наистина да бъдеш по-добър от тях.

— С удоволствие — ухили се Кип. — Поне в това приличам по нрав на баща си.

— Можеш ли да притегляш устойчив и твърд жълт луксин?

— Ако всичко ми е наред…

— Когато завърша обучението ти, ще съм ти набила в главата как да създадеш жълт меч по памет за… нека да са осем секунди.

— Три — поправи я Карис. — Най-много. И то до Слънцеднев.

Кип изведнъж си спомни как тършуваше по старото бойно поле при Разцепената скала и се озърташе за издайническия проблясък на жълт луксин в първите лъчи на изгрева. Устойчивият жълт луксин имаше най-висока цена при препродажба. Ровеше в калта, наплюнчваше камъни и ги търкаше с вече мърлявия си ръкав, надяваше се отчаяно, че тази вечер ще може да си плати вечерята, вместо да разчита на нечие милосърдие, да мрази и себе си, и майка си и да се чувства гузен от това.

Сега всичко беше различно. И не знаеше защо след всички потресаващи промени изпъкваше тъкмо тази дреболия.

„Ако се случи да загубя всичко, пак ще мога да живея по-добре, отколкото смеех да се надявам в Ректън, като просто притеглям късове жълт луксин и ги продавам.“

Богатството и положението в обществото се наследяваха. Но тази нищожна дреболия си беше само негова. Никога нямаше да се върне към миналото си. Не можеше.

— Четири месеца ли? — пресметна на глас майстор Феба. — Хъм… А имаш ли и паметта на баща си? Умен ли си като него?

— Нито имам паметта му, нито мога да се меря по ум с него — отговори Кип, отърсил се веднага от самосъжалението.

— Поне си по-скромен от него, но това не е трудно. Добре. Ще те накарам да се трудиш по-усърдно, отколкото му се е случвало някога. Ние простосмъртните трябва да работим, за да имаме хляб и покрив над главата. Един час всеки ден, млади Гайл.

— През ден — намеси се Карис. — Трябва да се упражнява с още шест цвята, има и тренировки с Черната гвардия.

Кип изпъшка. Тихичко. Карис не би търпяла по-големи глезотии.

— Колко тъжно. — Феба поклати глава. — Тъкмо предвкусвах колко досадни занимания мога да му прехвърля. Май ще трябва да се ограничим само с обучение.

Така беше с всеки цвят. Кип не знаеше как Карис притиска, изнудва или умолява, но му намери наставници. Поиска от него да ходи на някои лекции като инженерство и основи на историята, но му позволи да пропуска други. Подчерта, че ще има достатъчно време да изучава жития, ако оцелее във войната. Всички наставници без изключение бяха великолепен избор — или най-изтъкнатите майстори на своя цвят като Феба, или най-способните учители.

Карис го посвещаваше лично в бойните умения и съчетаването им с притеглянето. Настоя да разбере, че след като и другите новобранци се учат как да са по-добри бойци с помощта на луксина, той трябва или да ги превъзхожда несравнимо, или ще се окаже слабак в сравнение с тях: повечето щяха да използват по един или два вида луксин в битките. Той трябваше да овладее седем.

Оказа се умела наставница въпреки забраната самата тя да притегля. Имаше смущаващо остър усет за моментите, когато той се опитваше да изклинчи, но не се държеше безпощадно с него.

Кип долавяше, че и Карис тепърва свиква с новите роли в живота си: когато излязоха от работилниците под синята кула на широката тренировъчна площадка на черногвардейците, я видя как се напрегна.

Наставникът Фиск ѝ отдаде чест с ръка пред сърцето. Тя понечи да повтори жеста, но се спря навреме и само кимна — сега беше високопоставена дама, а не черногвардейка.

Кип се поддаде на хрумването и преди да изтича към мястото си в редицата, избълва напиращите думи:

— Той ще се върне. Заклевам се.

Тя не се и опита да отрече, че е мислила за това.

— Кип, светът не винаги е толкова милостив.

Обърна се рязко и си тръгна с вирната брадичка. Скованата ѝ стойка му подсказа, че едва сдържа сълзите си.

За разлика от майка му, която използваше всяка обида като повод да се обвие в облаците пушек или да удави мъката си в бутилката. Защо майка му не приличаше поне малко на Карис?

Сети се за Зимун. За тази ужасна грешка на Оролам. Обещанието, дадено толкова охотно, за да получи желаното срещу монета, която не искаше в джоба си, изглеждаше по-скъпо с всеки ден.

От Андрос, който продължаваше да го вика често за игра на Девет крале, бе научил, че след войната Карис изчезнала и се върнала в Хромария след повече от година.

Тогава не било нищо необичайно. Войната съсипала и разпиляла по какви ли не начини толкова много семейства, а част от предишните важни хора в Хромария дори не стъпили повече тук след битката при Разцепената скала. Някои заминали за дълго просто защото се опитвали да възстановят някак именията си в сатрапиите, да наемат и обучат нови служители вместо загиналите и прогонените от войната. Безделието и леността, които повечето благородни семейства можели да си позволят някога, вече били немислими. Никой не обърнал внимание, че потомката на доскоро велик род се запиляла някъде за около година.

Андрос каза, че минало много време, преди да научи какво е станало. Карис отишла при далечни роднини в Кървавата гора и оставила детето при тях.

Тя все още вярваше, че е опазила тайната си. Но дори ако Кип беше готов да си навлече гнева на Андрос, като наруши обещанието си, как би посмял да я изправи пред срама и да ѝ каже, че всичко е още по-лошо, отколкото си е представяла?

„Онзи твой син, дето уж никой не знае за него? Андрос е научил всичко и ще го доведе тук. И твоят син май ще служи само на него. А, да — освен това не знае що е почтеност, няма друго в душата му освен властолюбие.“ Както и да си представяше разговора, завършваше твърде зле. И то преди Андрос да му отмъсти.

„Аз съм Кип Плямпалото, но този път не мога да избълвам истината.“

По време на една от игрите Андрос се взря замислено в него. Кип се бе опитал да изкопчи от него новини за войната. Досега знаеше, че Хромарият е претърпял поражение при Руишки нос, но — колкото и да се заяждаше Тея — е постигнал победи при Ситарски кладенци и при някакво малко градче, наречено Амитон. Разбира се, Андрос получаваше вестите пръв.

— Сам разбираш, че това не бива да се разчува, нали? — каза дядо му.

— То се знае.

— Губим войната. И ще продължаваме да губим месеци наред. Зимните бури могат да потопят всеки кораб с подкрепления и припаси, който изпратим. Събираме каквото можем и се опитваме да тормозим врага, за да забавим настъплението му. Чак след Слънцеднев ще успеем да разгърнем цялата си мощ. Дотогава ще ни отнемат целия Аташ и може би една трета от Кървавата гора. Зависи как ще потръгне.

— Толкова зле ли сме?

А някои говореха за бърза победа, след като сатрапиите се бяха обединили срещу заплахата.

— Още по-зле сме. — Андрос млъкна за дълго, после попита: — Кип, какво означава клетвата на един човек? — Не чакаше отговор, защото продължи: — Какво друго е клетвата освен волята му, изразена с думи? Ако човек избере измамни думи и противопостави волята си на словото, не отслабват ли и волята, и словото?

Недоверието на Кип не към смисъла на казаното, а към този, който го изрече, сигурно си пролича, защото Андрос добави:

— Ще се убедиш, внуче, че макар често да заблуждавам и манипулирам…

— Тоест лъжеш.

— Да, лъжа — съгласи се дядо му, като че ли за него разликата беше незначителна. — Но почти никога не се заклевам. А когато го правя, държа на думата си. Всеки народ още от мига, когато Оролам е надарил човека със светлината на разума, е разпознавал и позволявал дребните лъжи, естествени като дишането, думи без вложена в тях воля. И всеки народ ги е разграничавал от клетвите. От обетите. Самият миг на сътворението е бил съвършено слово, съвършено слято със съвършена воля.

— Вярваш ли в това? — усъмни се Кип. — Смятах те за атеист.

Погледът на шарените очи срещу него мигновено стана пронизващ.

— Дума, която се надявам да не свързваш с мен пред други. Дори на шега.

— Никога — увери го Кип.

Андрос като че ли остана доволен.

— Придържам се към… по-особена вяра в сравнение с повечето хора. Оролам е законодател в далечна земя. Той е крал на хиляда светове. Това е достатъчно за величието му, а постъпките на хората са до голяма степен или изцяло недостойни за вниманието му — тяхната обич и омраза, ликуване и покруса…

— Но не и техните лъжи ли? — насили късмета си Кип с поредното прекъсване.

— Нужно ли е камъкът да те забележи, когато го пускаш от ръката си, за да падне на земята? Оролам е законодател. Когато млади любовници се отдават на похотта си и зачеват копеле, това не е наказание, а естествено последствие от наложените ни закони. Нима си ограничен като луксиатите и не можеш да проумееш разликата между моите възгледи и безбожието?

— Оролам е грижовен повелител — подхвърли Кип не толкова защото вярваше в това, а за да чуе отговора на Андрос.

— Достатъчно грижовен да ни даде смислени закони. Това наистина е велика проява на грижата му за нас. Закони, които важат за вярващите, за безбожниците, за езичниците и за онези в необятната шир отвъд незнайни океани, които дори не са чували името Оролам. За мен това е несравнимо по-добра грижа от някакъв брадат великан, който приема едни в лоното си и поразява други без причина.

Поредното хрумване споходи Кип. Какво да направи, ако е насред мъгла от измами и заблуди? „Я да извлечем дъртия кучи син на светло…“

— Наистина ми харесва обучението с Карис — каза той.

Щеше да прозвучи като нелогично отплесване, ако дядо му не правеше това, в което Кип го подозираше. Но Андрос Гайл дори плесна с ръце от удоволствие.

— Добре изиграно, момко!

— Значи всичките ти думи за Оролам и законите трябваше да ми напомнят за моята клетва да не казвам на Карис за Зимун?

— Мечовете затъпяват от постоянна употреба. За разлика от умовете — измъкна се Андрос.

Сложи карта на масата и натрупаният опит в Девет крале подсказа на Кип, че пак му предстои почти сигурна загуба след няколко разигравания. Изтегли карта. Нуждаеше се от Деня на мрака, но нямаше този късмет.

Андрос все пак реши да обясни.

— Ти искаш да нарушиш дадената дума и си търсиш оправдания. Но аз ти казах всичко не само заради обещанието за Карис. Уча те да бъдеш мъж, Кип. Мъжът има задължения към своя род. Това също е закон. Твоята майка е била неспособна да те научи, а след като вече си сирак, няма кой друг да го направи освен мен.

Студена ярост скова Кип като леда, покриваш върховете на планината Красос. Лед, който не отстъпваше и на лятната жега, смразена чистота върху скалите. Жестоката увереност се стовари върху вярата му като ковашки чук и разпиля късчетата ѝ. Не можеше да не вярва, че Гавин е жив, защото без неговата закрила, без заплахата от неговото отмъщение срещу всеки, готов да навреди на сина му, Кип оставаше като гол в света, уязвим сред обръч от врагове. Вярваше, защото искаше да вярва.

„И какво да правя, ако мъглата наоколо е от самозалъгване?“

Играта не беше свършила, но той събра безмълвно картите и си тръгна, без да погледне дядо си в очите.

Андрос Гайл също не каза нищо преди Кип да стигне до вратата.

— Трябваше да предвидя, че не си готов. Сбърках. Още си момче.

Но Кип спази обещанието си и може би това означаваше, че Андрос е постигнал каквото е искал. Будуваше до късно и се чудеше какво друго е можел да направи или да каже… затова намираше облекчение в тренировките. Часове, които го поглъщаха изцяло. Езикът на ръкопашните схватки беше прям и прост, измамите се разкриваха за секунди, а и Кип засега разполагаше с твърде ограничен речник в тях.

— Стройте се! — изръмжа наставникът Фиск. — Днес ще работите на групи. Имаме специално занятие.

Новобранците си зашушукаха нетърпеливо. Специално занятие означаваше необичайни, опасни задачи, които Фиск и командир Железни измисляха, за да ги подтикнат към находчивост. Това беше отклонение от традицията, но Железни си беше безстрашен. Нуждаеше се от черногвардейци веднага, затова се отказа от старата система на приемане по старшинство на кандидатите.

Обяви пред всички, че щом овладеят всички необходими умения и докажат, че са подходящи, ще бъдат повишени в пълноправни черногвардейци. И че за някои този ден може да настъпи съвсем скоро.

Всички предположиха, че говори за Круксър и още две-три момчета от по-старшите новобранци, но се надяваха да важи и за тях.

Естествено някои от по-рано приетите новобранци замърмориха, но скоро се успокоиха, защото Железни незабавно поиска от половината да положат последната клетва. Вече имаше и обучение на нови кандидати за Черната гвардия, млади мъже и жени, които гледаха със страхопочитание дори най-скоро приетите новобранци.

До Празника на най-дългата нощ бяха излизали на специални занятия повече от десет пъти, а двайсетина новобранци бяха заклети като пълноправни черногвардейци.

Но не всички промени бяха въведени от командир Железни. Щом бе обявен за промахос, Андрос Гайл възложи на повечето черногвардейци да подготвят малката собствена армия на Хромария. Имаше и още нещо — на всеки притеглящ на двата Ясписа, който учеше тук, занимаваше се с изследвания или дори отдавна бе приключил обучението си, бе заповядано да участва в бойна подготовка, също ръководена от Черната гвардия.

Андрос се вслуша в предложенията на Кип, който се постара това да остане тайна. Иначе черногвардейците можеха да се разправят безцеремонно с него, макар че той още беше убеден в правотата си.

Имаше много размествания, но в групата на Кип оставаха Круксър, Тея, Големия Лео, заплесът Феркуди, Бен-хадад с усъвършенстваните очила, дребничкият Даелос и Гос, който пак човъркаше коричката на някаква раничка.

— Сега вземи да го лапнеш това — разсърди се Даелос — и ще повърна.

— Хич не съм и помислял да го правя — отвърна Гос.

— Да бе…

— И какво толкова?

— Стройте се, новобранци — заповяда Круксър.

Той оставаше неоспоримият водач на групата, макар че всеки можеше да го предизвика всяка седмица. Круксър беше най-коравият и способният, другите от групата нямаха никакво желание за промени.

— Група Алеф! — подхвана ги Фиск. — Кълна се в Оролам, ако се мотаете още, следващата седмица ще ви понижа в група Йод. Да видя задниците ви подредени. Незабавно!

Въпреки присъствието на Кип в нея тази група си оставаше най-добрата, затова бяха Алеф — първата буква в старата парийска азбука. Кип знаеше това, защото попита какво означават имената. Разбира се, често повишаваха в пълноправни черногвардейци хора от добрите групи и бъркотията ги правеше по-слаби. Круксър също получи покана да положи клетвата и можеше да стане един от най-младите приети в цялата история на Черната гвардия, но каза, че щял да почака.

На линията застанаха десет групи от по шестима, седмина или осмина. Специалните занятия винаги бяха различни, но и винаги трябваше да им дадат незабравим урок за някоя страна от живота на Черната гвардия. Случваше се задачата да е наблюдение на някое забутано кръстовище, където не се случваше нищо. Такива злополучни групи се оплакваха сърдито, че цялото забавление оставало за другите.

— Група Йод! До посолствата живее един бижутер — майстор Атанасос. Получил е рубин, който струва двайсет хиляди данара. Донесете рубина тук. Тръгвайте! Бегом!

Когато те се отдалечиха тичешком от площадката, Фиск изръмжа:

— Група Тет! Откраднете този рубин от група Йод, преди да са се върнали. Ако те не успеят да го отмъкнат, очаквам от вас да се справите с това. И да няма пострадали! Използвайте ума си. Тръгвайте!

Продължи нататък. Група Хет трябваше да дебне дипломат, отиващ при любовницата си в другия край на града. От тях се искаше да се сменят, за да не забележи, че е следен, и да се пазят от телохранителите му — наемници от отряда Разцепен щит. На група Зайин възложи да наблюдават уличка в бордеите и да направят нещо само ако там претича новобранец от Черната гвардия. Тогава трябваше да му отнемат каквото носи и да го занесат в къща другаде в бордеите. Не научиха какъв е предметът. Група Вав получи задачата да окраде търговец на един от пазарите за заможни хора. Всеки в групата трябваше да отмъкне нещо от сергията или от дюкяна. В случай че търговецът не само спипа някого, а дори усети, че крадат, трябваше да му платят двойно стойността на всичко, и то от собствените си надници. Ако се измъкнеха незабелязано, от тях се искаше да покажат плячката на пълноправен черногвардеец, който щеше да се навърта някъде из пазара. След това група Ге трябваше да върне откраднатото, отново без търговецът да забележи.

Група Далет се сдоби с поръчението да издири главатаря на банда, набираща сила сред бежанците, и да пребие и него, и двамата му помощници… но да се върне без сериозни рани. Щом тръгнаха, група Гимел чу, че от тях се иска да заемат позиция, откъдето да наблюдават сблъсъка. И да се намесят като подкрепление само ако изглежда, че Далет ще си изпатят. Никакви убийства, всичко останало беше позволено. Ако всеки от Далет беше готов да се закълне, че са нямали нужда от помощ, двете групи щяха да си разменят ранговете.

На група Бет бе възложена задача „занесете това нещо ей там“. Тези бяха най-неприятни. Понякога нямаше никакви премеждия, друг път изглеждаше, че целият свят се е нахвърлил срещу групата. Нямаше съмнение, че такива специални занятия са чудесна подготовка за черногвардейците, които не знаеха кога ще се наложи да предотвратят поредното покушение. Значи бяха длъжни да търпят скуката, без да губят и за миг бдителността си.

Накрая остана само групата на Кип. Наставникът Фиск им се намръщи.

— Имате си нов човек. Момче, влез в строя!

Те се спогледаха. Познаваха това момче от парийските планини. Беше Винсен, който се бе провалил срещу Кип в последния кръг на схватките с отпадане. Само Кип знаеше, че Винсен бе загубил нарочно напук на своя господар.

— Вече ни пробутвате и слабаците ли? — попита Големия Лео.

— Защо приемате тъкмо него? — учуди се Феркуди. — Той беше на двайсето място накрая. Защо не опитате първо с онези от петнайсето до деветнайсето място? Дори смотаняци като тях трябва да са по-добри от него, нали?

Кип нямаше намерение да напомня, че той бе завършил на петнайсето място.

— Трошача беше петнайсети — обади се Даелос.

„Много ти благодаря.“

— Може пък другите да са заминали? Да са станали наемници или да са се върнали у дома? — гадаеше Големия Лео.

— Винсен, какво става? — намеси се Круксър.

Винсен хвърли за миг поглед към Кип и отвърна:

— Ами май ми провървя.

— Ей, госпожички, приключихте ли с пиенето на копи и клюките? — скастри ги Фиск.

— „Госпожички“? — възмути се Тея. — Само аз не се…

— Новобранец, ти да не ме прекъсваш?! — разяри се Фиск.

Доближи я и почти навря носа си в лицето ѝ. Тя преглътна сухо и завъртя глава.

— Добре! — отсече той. — Някакъв бръщолеви ереси на едно кръстовище. Нарича се лорд Ариас. Не съм чувал за такъв лорд. Стои на една пресечка южно от „Верош“. Намерете го, пребийте го. Няма да носите униформите си. С цивилни дрехи.

Побой над бандити, които тормозят бедните и наплашените — да, но някакъв пощурял проповедник? Това беше съвсем друго.

— Колко души го пазят? — попита Круксър.

— Николко, доколкото знаем.

— Тогава защо… тоест защо трябва да отидем всички, за да го ступаме? — попита Тея.

Кип позна, че тя едва не зададе истинския въпрос, който я мъчеше: „Защо да пребиваме някого само заради глупостите, които дърдори?“

— Това е заповед — отсече Фиск. — Не искаш да изпълняваш заповеди ли?