Разбитото око

27.

На пристанището я пресрещна млада жена с халки в носа, вързани с верижки за обеците ѝ. Носеше прекрасна свободна дреха в зеленото на морска пяна, поръбена с алено. Признак на богатство.

— Лейди! Лейди Аливиана! — заговори я жената. — Ваше превъзходителство… ъ-ъ, ейкона.

Просна се по лице на пътя, без да я притеснява прахолякът. Ама че глупост. Да цапа такива одежди — и за какво? За да прояви почит? Спрямо Лив? Това си беше налудничаво… и приятно.

— Лейди Аливиана, умолявам ви да ми отделите малко време — продължи жената.

Фирос гледаше Лив. С тези кожи по себе си и издутите мускули изглеждаше като намръщен варварски великан.

— Ейкона? — Подканваше я да съобщи решението си.

За Лив беше смущаващо лесно да заслужи титлата. Имаше стотици зелени притеглящи, стотици сини, стотици червени. И десет свръхвиолетови. Съзнаваше, че не може да се мери с ейконите на зелените, сините и червените, но Цветния принц се отнасяше еднакво към всички тях и принуждаваше останалите да му подражават. Лив му беше признателна за това.

Тя кимна. Фирос пристъпи към жената и я вдигна за врата — беше толкова огромен, че някак го направи, без да я удуши. Грамадната му ръка, и то само едната, обгърна изцяло гърлото ѝ. Накара я да се изправи и я претърси набързо за оръжия, без изобщо да се съобразява с приличието. Жената като че се втрещи от ужас и си мълчеше. Накрая той хвана здраво челюстите ѝ и обърна лицето ѝ нагоре. Тя понечи да се отдръпне по инстинкт, но Фирос изчака да го погледне в очите и се взря придирчиво поред в двете ѝ зеници.

Макар да се увери, че не е притегляща и няма оръжие, не ѝ позволи да доближи Лив: придържаше се към правилото сам да подбира къде да води битките си, колкото и неудобно да изглежда бойното поле. Избута жената нагоре по мостчето към палубата на тяхната галера. Лив тръгна след тях към отделената за нея каюта.

Фирос дръпна встрани кожата на входа, та Лив да влезе. Жената също влезе с гримаса на раздразнение и протегна ръка към кожата, за да закрие входа. Фирос не я пускаше и гледаше Лив безизразно. Тя кимна.

— Извикай ако — напомни ѝ той.

Имаше странния навик да не довършва обичайните изречения, щом и двамата знаят какви думи е пропуснал. Защо да си прави труда?

Жената закри плътно отвора на вратата, обърна се и си пое дъх.

— Ейкона, благодаря ви, че приехте да говорите с мен. Моето послание е тайно и важно. Първо ви моля да повярвате, че не съм заплаха за вас.

Коленичи грациозно и разпери ръце с дланите нагоре.

— Продължавай. И побързай, защото корабът ще отплава след броени минути.

— Да, разбира се. Идвам от името на Ордена на Разбитото око. Не ви мислим злото. Напротив.

Лив неволно потръпна. Все ѝ се искаше да вярва, че онази Хелел се бе опитала да убие Кип, защото е страдала от някакво душевно заболяване. Искаше ѝ се да повярва на Гавин и Железни, че Орденът е сбирщина бандити, които са си присвоили древното име, за да качат цените на услугите си. Но жената пред нея изглеждаше хладнокръвна професионалистка и думите ѝ не звучаха като самохвалство. Пък и изборът на Хелел за покушението беше превъзходен — кой би очаквал, че тази месеста жена на средна възраст е убийца?

Не биваше да пренебрегва възможността Орденът да съществува наистина. И нямаше нищо чудно в старанието на тази жена да покаже, че не я застрашава.

Събеседницата ѝ разбра, че Лив няма да каже нищо, и продължи припряно:

— Принцът ви даде огърлица, на която има къс жив черен луксин. Този накит е смъртна присъда. Той смята, че така може да наложи властта си над вас.

— Какво?! Как действа?

Жената помълча притеснено.

— Не знаем, но той е убеден, че е овладял черния луксин и може да налага подчинение чрез него. Достатъчно убеден, за да си позволи да създава богове.

— Изричаш опасни думи.

— Прилича ли ви на мъж, който ще се примири други да бъдат по-могъщи от него? Той се стреми да бъде бог на богове.

— И какво искаш от мен? — сопна се Лив. — Нима си мислиш, че е толкова лесно да подложиш моята преданост на изпитание?

— Принцът е защитник на свободата, нали? Но откога нашийникът е станал символ на свобода?

— Свободата не означава липса на задължения, а избор с какво да се обвържеш. Той иска да ме превърне в богиня.

— Простете ми, ейкона, но вие сама ще се превърнете в богиня или ще се провалите. А черният луксин не е толкова лесен за укротяване, колкото в представите на принца.

Отвън се чу вик:

— Отплаваме след две минути! Гребците на веслата!

— Черен луксин… — изсумтя Лив. — Обикновен обсидиан.

— Как може да казвате това, щом го видяхте със собствените си очи?

Лив се извърна. Преливащият се кристал беше в джоба ѝ. Винаги. И нарежданията на принца бяха недвусмислени — трябва да си сложи огърлицата, преди да наложи властта си над онази напаст.

— Просто е… шлифован изкусно. Игра на светлината.

— Тези кристали са свързани, лейди. В старите предания няма лъжа, но са променени с времето. Обсидианът е черен луксин. Мъртъв черен луксин. Разказват, че обсидианът в цял свят е последният остатък от страшна война хилядолетия преди Луцидоний. Опустошение, което поглъщало светлината и живота хиляди години. Светът още се възстановява от бедствието. А живият… Ейкона, той има собствена воля. Той е въплътено безумие. Дупка към нищото, която никога не може да бъде запълнена. Ако сложите кристала на кожата си да се храни от вас и ако принцът загуби контрола си над него, ще ви убие. Има воля, може би има и разум. Ако погълне богиня, може ли някой да предвиди какво ще направи след това?

Значи Лив не бе сбъркала в опасенията си от допира на това нещо до кожата ѝ. Стига жената пред нея да казваше истината.

— Какво иска Орденът?

— Загубили сме голяма част от знанията си с времето и изтребването на членовете ни. Ние сме слаба, бледа сянка на сянката си. А аз съм най-незначителната — изпратиха мен, защото може да бъде заловена и изтезавана. Ейкона, не сме ваши врагове. Станете Ферилукс. Служете на Цветния принц. Правете каквото пожелаете, но не слагайте черен луксин в средоточието на силата си. Не го слагайте в ядрото на напастта. Една грешка — или ваша, или на принца, и как да знаем дали това нещо няма да погълне цялата магия в света?