Разбитото око

91.

Зимун седеше с дядо си на подиума, където му беше мястото. Засега. Короната на избран за Призма тежеше приятно на главата му. Но той се бе надявал на нещо по-голямо. Само избраник? Защо просто не го обявят за Призма?

Пак хитрини на дядо му, това беше ясно. Старецът искаше да го държи на каишка. Зимун щеше да му го върне тъпкано след време. Сега му беше досадно, че този Висш луксиат е център на вниманието с нескончаемото си дърдорене. Струваше му се, че от цяла вечност е нагласил на лицето си маската на почтително внимание, а луксиатът сякаш изобщо нямаше намерение да млъкне. Затова Зимун оглеждаше събралите се благородници и си подбираше жени, които ще примами в леглото си.

Много му харесваше драмата в тези преживявания. Обичаше самото преследване. Лавина от думи, обсипваш я с внимание, винаги си нащрек, за да знаеш кои ласкателства я вълнуват по-силно, напипваш слабите места и често се връщаш към тях. И нито за миг не се разсейваш в лъжата, че тя е център на света за тебе.

После се любите. Отначало хубаво и страстно, с животинска похот и пълно отдаване. Щом вече е твоя, започваш да редуваш мигове на безразличие. Молби за прошка, подаръчета, заблуди и пак се любите, но вече не чак толкова хубаво.

И най-силната тръпка може би е да виждаш как жената се влюбва, макар очите ѝ да издават, че се противи.

След това остава само да довършиш разгрома. Спречкване, сдобряване, плесница, извинение, изневяра — отначало крадешком, после се оставяш нарочно да те завари, още молби за прошка, унижения, хвърляне на вината върху нея, трупане на тайни, с които да я изнудваш, за да стои настрана, щом я захвърлиш. Понякога вмъкваш цели седмици, през които се държиш мило. И когато е изстискана, окаяна, смазана, съсипана, когато е намразила себе си, продължаваш нататък, може би с нейните най-близки приятелки.

Предпочиташе омъжените жени. Случваше се да срещне трудности в съблазняването им, но те имаха достъп до повече пари и тайни, а и не беше чак толкова вероятно да се вкопчват в него, когато искаше да се отърве. Докато беше млад, щеше да им внушава по-лесно, че те са виновни за раздялата. В края на краищата той беше само едно момче. А и те трябваше винаги да се съобразяват със своите съпрузи, не можеха да го дебнат непрекъснато, затова успяваше да си намира и други развлечения едновременно с връзката.

Лив Данавис беше единствената, която наистина успя да му се изплъзне. Оправдаваше се пред себе си, че в нея търсеше само разнообразие покрай любовните игри с жената на един пълководец. Имаше си и всевъзможни други грижи. Да, провал, но не се обвиняваше за това. Още беше млад, тепърва се усъвършенстваше.

Защо ли се улисваше в тези празни мисли? Тук имаше предостатъчно хубави жени, но нямаше да ги подбира само по външност. Не и с новото си положение.

Може би само за кратка разтуха. Но първо трябваше да научи кой какъв е тук, преди да влага време и сили в това. Дядо му не споделяше с него нищо нито за благородниците, нито за замислите си.

А това означаваше, че Андрос се страхува от него. Зимун не знаеше дали това прозрение го ласкае (значи все пак са равни), или го дразни. Само му тровеше живота излишно. А Зимун знаеше, че се нуждае от подкрепата на дядо си във всичко. Не можеше да се опълчи на стареца, без да се лиши от най-здравата опора. Поне докато не стане Призма. Дотогава изборът можеше да бъде отменен.

Коварен дърт пръч.

Но какви ги вършеше Андрос с Кип на вратата? Изритваше го? Зимун очакваше, че Андрос ще държи Кип подръка, за да е сигурен и в неговото послушание. Да не би да се беше поддал на гнева? Все пак беше Червения, а и остаряваше. Ама че тъпанар.

Тази сутрин, след отвратително ранното събуждане преди разсъмване, за да дойдат в Хромария, Зимун направи всичко възможно, за да подслуша какво ще заповяда дядо му на роба си, онзи спаружен старец… как му беше името?

Да предаде на не знам кого си, че ще има един час. А сега същият роб се появи от коридора заедно с Кип.

Значи Андрос даваше на Кип цял час да избяга. Защо ли постъпваше така?

И Кип щеше да се измъкне. Какъвто и да беше планът, Андрос искаше преследването да изглежда истинско в очите на останалите. Но Кип щеше да има цял час преднина.

Зимун се размърда на стола и се наведе към дядо си, който уж слушаше внимателно проповедта на Висшия луксиат.

— Трябва да ида до тоалетната.

Андрос го изгледа жлъчно.

— Ти да не си дете? Стискай.

Въпреки това Зимун се канеше да излезе, но двойната врата отстрани се отвори за втори път. Това беше твърде неучтив начин някой да нахълта в залата, защото имаше и вход отзад, пък и пантите скърцаха противно. Зимун се надяваше някоя робиня или дисципула да си отнесе пердаха, щом не се е погрижила за пантите.

Влезе жена — нисичка, на трийсет и няколко, леко кльощава, но необичайно мускулеста, тъмнокоса. Носеше толкова пищна скъпа рокля, че непременно принадлежеше към най-видните родове. Коя друга би дръзнала да прекъсне толкова невъзмутимо церемонията? И си беше красавица. Хъм, богата… На нейната възраст не можеше да не е омъжена… Може би се появяваше подходяща мишена за следващото съблазняване. Незнайно защо му се струваше позната.

Охо, тя го видя, гледаше като омагьосана. Зимун беше необикновено красив за мъж. И сега беше Призмата. Жените обожават могъществото.

Е, да, избран за Призма. По-точно предложен. Проклятие…

Тя откъсна поглед от него и се обърна към притичалия роб, който трябваше да я придружи до мястото ѝ. Мъжът се чудеше какво да прави — отпред нямаше места, а положението ѝ очевидно налагаше да я настани там.

И тогава един благородник от първата редица стана. Мина самоуверено пред всички, луксиатът млъкна за малко, но продължи приказките за саможертвата, светлината на истината и каквото още се полагаше. Зимун усети как дядо му се загледа в ставащото до страничната врата.

Благородникът отпрати роба и поведе жената към първата редица. Чудак. Къде би могъл да ѝ намери място? А онзи настани жената, която ту се смущаваше, ту впиваше отново поглед в Зимун, на собственото си място. След това се вторачи озадачаващо в Андрос Гайл и отиде по пътеката чак при задните редици. Седна сред най-незначителните благородници. Да, странно.

Нещо подсказваше на Зимун, че случката е важна, и той също се озърна към дядо си, но и неговото изражение оставаше неразгадаемо.

Вярно, не успяваше да отгатва всеки път чувствата на другите. Пак се размърда нетърпеливо и каза:

— Дядо, ако не изляза, ще се напикая. Моля да ме извиниш.

Не изчака отговор, а с наведена глава и смутена гримаса се промуши през вратичката до подиума. Пазеха я черногвардейци. Щом излезе, Зимун тръгна към асансьора.

— Тоалетните са натам — опита се да го упъти един черногвардеец и протегна ръка в обратната посока.

Зимун не му обърна внимание и се забърза към поста на Бялата гвардия.

— Името? — каза властно на куция командир.

— Лейтенант Ейрам, господарю.

Изглеждаше малко наплашен, но беше як и начумерен. Зимун знаеше как да се държи с такива като него. Не беше много различно от месеците на пиратския кораб с онези измъчени от скорбут отрепки.

— Дядо ми промени решението си за другия си внук Кип, когото прогони. Лейтенант, ти способен ли си да действаш решително и да изпълняваш заповеди, които изискват досетливост?

— Да, господине!

— А твоите хора? Могат ли да си държат устите затворени при изпълнение на извънредно важна задача?

— Да, господине! — отговориха другите трима в хор.

— Промахос Гайл — започна Зимун — иска да заловите Кип и всеки друг от новобранската му група, който се опита да ви попречи. Можете да привлечете цялата Бяла гвардия за изпълнението на тази заповед. — Заговори по-тихо. — Лейтенант, той има предвид да го убиете. Постарай се да изглежда така, сякаш не ви е оставил друг избор. И нито дума за това — дори пред промахоса. Нашите врагове са внедрили шпиони навсякъде. Обещавам ти внушителна награда, ако докажеш, че заслужаваш доверие. Може би дори повишение. Аз съм избраникът за Призма. И мога да ти стана добър приятел. Разбираш ме, надявам се.

Очите на Ейрам заблестяха.

— Да, господарю Призма. Ще изпълним заповедта с усърдие. Дори с радост.

— Лукслордовете ще са заети с церемонии до след пладне. Този ден е свят и не бих искал да обърнете целия град надолу с главата. Разбра ли ме? Свършете си работата тихо, но не се проваляйте. Ако е нужно да ви помага всеки от Бялата гвардия в града — направете го. Обяснете им, че сте подгонили крадец или нещо подобно. Ясно ли е?

— Да, господарю, разбрах ви напълно. Мога да взема със себе си всички от кулата. Имаме достъп и до кристалите.

— Превъзходно. Но… не ги използвайте на този етаж. Не бива да нарушаваме нашите церемонии. Първо спрете асансьорите. И онзи мост… Стъблото на лилията, нали? Според мен е добро място да попречите на бягството му.

— Да, господарю, прав сте. Само по него се минава за острова. Има и кейове отзад. Ще пратим хора и там.

— Не идвай да докладваш, докато не го убиете. Или по-добре изобщо не идвай.

Втурнаха се да изпълнят заповедта, лейтенантът подтичваше чудновато, като се подпираше на копието за глигани. Зимун отиде в тоалетната. Чак докато пикаеше се сети коя е жената, седнала на първата редица, и защо му изглежда позната. Нали я бе зърнал отдалеч в бивака на крал Гарадул. Собствената му майка — Карис!

Разсмя се. Прекрасно! Биха ли му стигнали способностите да съблазни отдавна загубената си майка? Това си беше истинско предизвикателство, но нима имаше по-добър източник на пари и сведения, които щяха да са му нужни срещу Андрос Гайл?

Чак толкова способен ли беше? Ами да, разбира се.

Стегна панталона, нагласи златната корона на тавата си и се върна в залата с широка усмивка.