Разбитото око

34.

Кип нямаше време да отиде веднага в забранената библиотека, а Карис още не го бе потърсила, затова тръгна за следващата си лекция. При магистра Тавенца Златоока. Тя беше прастара за притегляща, може би около шейсетте, и имаше страховита слава. За нея казваха, че приемала само по трима дисципули на година. И то само жълти суперхромати. И разбира се, Кип щеше да се присъедини към класа ѝ месеци след началото на обучението.

Запъти се към жълтата кула, мина по въздушния мост, като преглътна само веднъж заради височината, и след няколко минути се озова пред вратата на малка зала. Спря да прочете табелата: „Не се допускат мъже.“ Озъби се.

„Кип Гайл убива богове и крале, но се бои да потропа на една врата.“

Не, това беше съвсем друго. Все едно да влезе в тоалетна за жени.

Сведе поглед към обгорената си лява ръка, която толкова неусетно се свиваше в юмрук. „Хайде, юмрук.“ Тропна по вратата леко, но уверено три пъти.

Вратата се отвори още с третото тропане.

— Какви ги вършиш? — сопна се възрастна жена със златисти очи и наситена със светлина кожа.

Нямаше нужда да гадае коя е.

— Приветствам ви, магистра. Видях табелата…

— Но не си я прочел? Не може ли да четеш? Махай се.

Тя бутна вратата. Кип пъхна ботуш в пролуката, без да се замисли. Вратата се удари в подметката и пак се отвори. Магистра Златоока вече стоеше с гръб към него и се вцепени от звука.

Двете млади жени, които седяха в стаята зад нея, се ококориха потресени.

— Моля за извинение. Аз съм новият ви дисципул — Кип. Предположих, че табелата е недоразумение. Допуснах, че означава „Само за суперхромати“.

— Е, и? — обърна се тя.

Гледаше го, сякаш е някаква буболечка. Кип се запъна, не разбираше защо тя се държи така.

— Аз съм суперхромат…

— Момче суперхромат е като куче, което може да излае „обичам те“. Това е куриоз, но не създава прецедент.

Тя затръшна вратата. Кип се примири. А тъкмо бе започнал да се поддава на илюзията „Малкият лорд Гайл прави каквото си ще.“ Не беше ли крайно време някой да го смъкне на земята? Пък и така беше свободен да отиде в забранената библиотека преди Андрос Гайл да се сети, че може да го прецака и в това.

Сепна се, защото запречваше вратата, а дисципула на двайсетина години с черти на грозновата аборнейка и бледи жълти ореоли в очите искаше да влезе. Той се отмести. Преди да се вмъкне в стаята, тя се усмихна със съчувствие и каза:

— Само Светлоносеца ще може да поправи някои несправедливости.

Кип се върна в Кулата на Призмата и отиде до една от стаите, към които го бе упътил Куентин. На стол пред вратата седеше библиотекар и четеше. Оживи се видимо, че някой е дошъл.

— О, здравейте!

Извади от джоба си ключ и протегна ръка. Кип му даде късчето червен пергамент.

— Кип Гайл? — промърмори библиотекарят.

Нямаше съмнение, че може да чете, затова Кип не знаеше как да тълкува скрития в тона му въпрос и само потвърди:

— Да, аз съм.

— Вие сте били там… — Мъжът си облиза устните. — Той жив ли е? Истина ли е? Твърдят, че е така, но какво друго да очакваме от тях? За да не губим надежда до Слънцеднев, нали разбирате? Призмата наистина ли е жив?

— Заклевам се — отвърна Кип. — И аз помагах да го извадим от водата. Той дишаше. Неколцина пирати не стигат да видят сметката на Гавин Гайл.

Библиотекарят кимна с облекчение.

— Така си е, да. След всичко, което вече направи… — Пак погледна пергамента и се намръщи. — Благодаря ви. Колко жалко, че ме мога да ви пусна вътре дори само в отплата за добрата новина. Съжалявам, господине. Нови правила. Вашият дядо е решил, че до този специален раздел ще бъдат допускани само онези, които получат писмено разрешение лично от него.

— Какво?!

Андрос имаше ли право да налага такива забрани?

— Получихме нареждането тази сутрин, преди по-малко от два часа — обясни библиотекарят.

Два часа. Преди Кип да пробута изтънчената си хитрост, за да се сдобие с подписа на Железни. Не знаеше дали да се радва, че шпионите на дядо му не са чак толкова способни, или да се чумери, че Андрос е провалил плана му още преди той да го измисли.

„Малкият лорд прави каквото си ще“, а?

Вече не знаеше с какво да си запълни времето. В края на краищата отиде само на една лекция — по инженерни науки. Обсъждаха ъглите на попадение, качествата на огледалните брони и рефракцията на луксина. В тази зала видя най-добрия нагледен урок досега, а оръжейници и бойни притеглящи ставаха поред да обясняват защо при такова качество на огледалната броня тя ще спре изстрелян срещу нея син луксин под този ъгъл, но не и под онзи. И че чистотата на бронята е основен проблем, тъй като мръсотията влошава отразяващите ѝ свойства.

Някои от Огледалците (обикновено или елитната пехота на някоя сатрапия, или най-богатите бойци във войската) дори покриваха броните си с извънредно тънък памучен плат и можеха да я излъскват до блясък непрекъснато. Преди да влязат в сражение, махаха това покривало, но се случваше да го оставят върху бронята и в бой. Вярно, това малко разваляше впечатлението от вида им, но един оръжейник изтъкна, че има полза първите лъчи син луксин да разпорят плата, вместо ти да се мъчиш с него. И все пак повечето Огледалци искаха да си осигурят веднага психологическото предимство над притеглящите, като им покажат отдалече сияещите си брони. Кип си каза, че е по-вероятно да имат други подбуди — щом са се потрудили толкова усърдно да си лъскат броните, защо да не се изфукат с тях, когато му е времето.

В този ден имаше само общ обзор на проблемите и подробно обсъждане на един-единствен цвят — синия. Лекциите щяха да продължат и Кип се надяваше да присъства на всички.

Изведнъж се оказа, че никоя лекция не изглежда задължителна. Ясно беше, че повече няма да участва в първоначалното обучение с магистра Кадах, но формално му бе разрешено да пропуска само тези занятия. Толкова много работа предстоеше заради войната, защо да си прахосва времето с истории и жития, които нямаха пряка връзка с нея?

„Употреба на луксин в изкуството“? В такъв момент? С кого си мислеха, че се шегуват?

И май освен инженерите никой друг не искаше да си отвори очите за факта, че войната е съвсем истинска… и че могат да я загубят.

След тази лекция отиде да обядва. Не завари никого от новобранците в Черната гвардия. Графикът на повечето беше разместен така, че да ходят на лекции, без да пропускат тренировките. Кип се загледа в масата на отхвърлените, където бе седял само преди няколко месеца. Групичката се бе разпиляла. Тея и Бен-хадад бяха погълнати от голямата общност на черногвардейците. Момичето с белега — Тизири, бе изпъдено да се прибере в родината си заради провала на Кип в играта на Девет крале с Андрос Гайл. Оставаше само Ейрас.

Той седеше сам. Кип се подвоуми и отиде при него. Ейрас вдигна глава.

— Какво правиш тук? — попита неприветливо.

— Ами… смятам да се нахраня. Може ли да…

— Не се нуждая от твоето съжаление.

— Само нуждаещите се от съжаление казват това — изтърси Кип, преди да се усети, че трябва да внимава какви ги дрънка. Кип Плямпалото.

— Не искам повече да говориш с мен.

Кип се отказа. Седна сам на друга маса и си изяде храната в мълчание.

Не знаеше с какво да се залисва и слезе долу. Макар че по-късно през деня му предстоеше и тренировка на Черната гвардия, не понасяше бездейното чакане. „Карис, по-скоро се заеми с обучението ми.“

Тренировъчната зала на баща му беше почти същата каквато я бе оставил последния път, само препятствията бяха пренаредени. Но Кип тръгна към висилката, сякаш привлечен от нея.

Преди битката за Ру проклетите висилки бяха неговото всекидневно унижение. Дойде тук сам, за да не види никой друг колко е жалък.

Подскочи и направи набиране с лекота. Е, това си беше хитруване. Имаше инерция от скока. Още едно набиране. И още четири. Шест?

Шест!

Пусна се, стъпи на пода и за пръв път почувства паренето в мускулите като доказателство за напредък, а не наказание за провала. Омота ръцете си с платнени ленти и отиде при стария тренировъчен чувал. Включи светлините с малко свръхвиолетово. И за половин час или може би дори цял час се унесе в простичкото бъхтене на чувала. Хулите и спомените за подигравки изплуваха на повърхността като пяна сред разгорещените удари и той ги изтръскваше от себе си една по една. Злобните думи на майка му, заяжданията на Овен, разочарованието на генерал Данавис, враждебността на Ейрас — удар по удар. И вместо да налага чувала с непохватна ярост, започна да насочва юмруците и краката си с безстрастна точност.

Овладяваше собственото си тяло все по-добре. Удряше по-бързо, по-умело и по-силно, линиите на силата минаваха безупречно от устойчиво стъпващите ходила през таза и стегнатите коремни мускули, за да стоварят юмрука в чувала там, където той искаше. Това беше… прекрасно.

Близо до горния си край чувалът малко се бе разшил и Кип си въобразяваше как ще удари с такава мощ, че да го разпори от горе до долу. Това не се случи, разбира се, но фантазията го подтикваше да не спира.

Вече привършваше и размотаваше лентите, когато вратата се открехна и в залата надникна Тея.

— Помислих си, че ще те намеря тук — започна тя неловко. — Голям глупчо си, за нищо няма да те бива на тренировката. Вероятно ще накарат и двама ни да тичаме. — Направи кисела гримаса. — Извинявай, това беше тъпо.

Кип се ухили.

— Тея, радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя… — Тя се колебаеше. — Съжалявам, че не бях там. Тоест на палубата. Ти си мой партньор, а аз не бях до тебе, когато имаше нужда от мен. Това ми тежеше много. А после ти се върна и… срещата не беше точно каквато исках.

— Като заговори за това…

— Кип, аз… аз трябва да пазя някои неща в тайна. Дори от тебе. Можеш ли да ми се довериш?

Когато Кип си мислеше за Тея, все си спомняше дребничкото момиче, което бе сбъркал с момче преди толкова месеци. Младата робиня, неуверена и затънала в несгодите си. Но също и момиче, способно да претегли съвсем точно шансовете на всички кандидати за Черната гвардия и да прецени, че е четвърта сред тях. И въпреки това незнайно защо да не забележи как изпъква с това или колко е проницателна.

Тази Тея не беше онази Тея. Кип проумя, че докато се е променял и израствал в стълкновенията и е откривал лъжите във втълпените му поучения, е очаквал другите да си останат каквито бяха. Що за глупост…

Тея беше дребничка, но не и дете. Кип си знаеше, че едва ли може да се мери по зрялост с нея.

— Чух, че си спасила от провал нападението срещу Руишки нос. — Тя само сви рамене. — Стражеви капитан Темпус каза, че командир Железни е искал да те награди с медал.

— Какво?

— Някой висшестоящ обаче се възпротивил.

— Намеса в Черната гвардия? Кой би могъл… О, няма нужда да ми казваш.

— Така си е — съгласи се Кип. — Тея, доверявам ти се, стига да не работиш за онзи дърт цирей. Още си на наша страна, нали?

Тя се засмя, но някак плахо.

— Тея, нали… нали не служиш на моя дядо?

— Кип… Трошач, не мога да ти кажа нищо. Но никога няма да те предам. Ти си най-добрият ми приятел.

— Наистина ли?

Тея се извърна смутено. На Кип му идеше да се халоса сам по лицето. Пак беше сгафил.

— Тоест аз си мислех, че понеже беше моя робиня…

— Какво?!

Лицето ѝ почервеня от гняв.

— Чакай, чакай! — Той си пое дъх. — Исках да съм твой приятел. И през цялото време се страхувах, че когато… когато спечелих документите за собственост над тебе, вече не можем да сме приятели. И не знаех дали това пречи дори сега. След като вече си свободна. Не знаех дали всеки път, когато ме видиш, няма да ти напомням за робството. Ти също си най-добрата ми приятелка.

Стори му се, че успя да я умилостиви, но още изглеждаше разстроена.

— Кип, аз съм човек, не само бивша робиня.

— И аз не съм само Гайл, но няма как да се отърва от това.

Тя сви устни, после кимна. Ръката ѝ опипа неволно окаченото на шията мускалче. Кип сдържа любопитството си и не попита какво е това. Дали не беше подарък от бившата ѝ господарка? Лицето на Тея се оживи, макар че устните ѝ не се усмихваха.

— Хайде да отидем да поблъскаме нещо, че да ни мине — предложи тя изведнъж и се изчерви.

Прииска му се да хване ръката ѝ и не посмя. Защо изведнъж се почувства толкова непохватен и недорасъл?

— И недей да говориш за това пред другите — помоли Тея.

— Никой няма да чуе от мен, че с тебе сме приятели — изрече той тежко.

— Трошач!

Кип се ухили и направи с пръсти знака на трите и четирите, сякаш потвърждаваше клетва. И Тея не можа да сдържи усмивката си.

Тя като че ли искаше да се впусне в обяснения защо всъщност не може да му обясни причината да се върне в Хромария опръскана с кръв, да се оправдае все някак, но се отказа. И Кип прие това като проява на зрялост. Предишната Тея щеше да увърта и да усуква от опасение, че той не ѝ вярва. Или беше вярно да си мисли „робинята Тея щеше да увърта и да усуква“? Ами ако и преди е била каквато е сега, но робството ѝ е пречело да го покаже?

„Е, значи поне едно нещо направих както трябва. Поне веднъж в живота си.“

— Липсваше ми, Кип — каза Тея, засмя се и го замери с една сгъната хавлия.

Той улови хавлията, усещаше как усмивката напира да разкъса бузите му.

— Готов ли си да се качим?

Кип си избърса лицето. Тренировките на Черната гвардия си имаха и добра страна — никой не би обърнал внимание, ако се появи вече изпотен.

Вратата зад тях се отвори и влезе Гринуди. Кип забрави за усмивката си.

— Добър ден, млади господарю… Гайл — каза робът.

Както винаги беше облечен спретнато и в лицето приличаше на спаружена ябълка, а държането му си оставаше приятно колкото диария посред нощ.

— Гринуди, изглеждаш много добре! — заяви Кип с пресилено дружелюбие.

Послужи си натъртено с името на роба, за да напомни кой какъв е в залата. Откога ли ги подслушваше?

— Вашият дядо желае да отидете при него.

— За игра на Девет крале ли?

— Доколкото знам — да.

— Имам тренировка с Черната гвардия. Не искам да играя с него сега.

— Вашите желания нямат значение. Промахосът ви заповядва да се явите при него. Ще дойдете с мен. Веднага.

За този човек явно беше наслада да вбесява Кип. Промахос ли?! Милостиви Оролам, само това не! Затова значи имаше власт да не го допусне в библиотеката. Проклет да е!

— Иначе какво ще стане? — наежи се Кип.

„Не можеш да не го правиш, нали?“

Старият париец изви глава да погледне Тея.

— Иначе тази ваша приятелка ще бъде прогонена.

— Моля? — Тея настръхна.

— Не говоря с тебе, робиньо. Затвори си устата — сопна се Гринуди.

Ама че мръсник…

— Не съм робиня! — изръмжа Тея.

— О, съжалявам за грешката.

Не беше грешка, разбира се. Е, поне на един въпрос вече имаше отговор — Тея не служеше на Андрос. Не би заплашил някого от своите, нали? Или би разчитал, че Кип няма да позволи да ѝ навреди? Толкова коварен ли беше Андрос, че да играе срещу своите карти с надеждата противникът да го измъкне по неволя от това положение?

Кип посърна. Боеше се. С кого имаше дързостта да се надхитря? Андрос Гайл беше направо божествен в ума и жестокостта си. Магистра Кадах нямаше власт да изгони бъдещ черногвардеец. Андрос обаче можеше да изхвърли от Хромария когото си поиска. Сега той беше промахосът. Какво бедствие…

— Не съм готов — заинати се Кип.

— Той иска от вас не да сте готов, а да отидете при него.

Кип изпсува тихичко.

— Мразя те, Гринуди.

Робът се усмихна със стиснати устни.

— Сърцето ми се къса, господарю.