Разбитото око

45.

Преди третата пресечка Тея усети, че не се е изсулила незабелязано. Макар да си въобразяваше, че остава невидима за хората наоколо, някой вървеше подире ѝ. И в това както във всичко друго си имаше хитрини, но черногвардейците се учеха старателно да откриват дали ги дебнат. Затова Тея подбираше грижливо пътя си през кварталите. След като с Големия Лео тръгнаха в различни посоки, отначало вървя бързо. Не подтичваше, а крачеше като човек с неотложна работа. И на петия завой вече не се съмняваше, че някой я следи.

Странно. Сто пъти по-лесно беше да следят Големия Лео. А може би очакваха той да е много по-предпазлив. Или се страхуваха от него. Или може би някой се прокрадваше и след него.

Онзи, когото нарочи за свой преследвач, беше нисък. Дрехи на работник, опъната назад тъмна коса, проскубана брадица с евтини мъниста. Държеше сгънат петасос. Ту го слагаше на главата си, ту го сваляше, за да не се набива прекалено на очи. И това беше една от хитрините.

Не се озърташе в търсене на ориентири, значи познаваше тези квартали. Когато Тея забави крачка и тръгна в посоката, откъдето бе дошла, сякаш вече се бе уверила, че не я заплашва нищо, той продължи да върви след нея.

Можеше само да се радва, че бе излязла в града с цялата група.

Потискаше усмивката си, когато се насочи към резервното място за засада. Круксър бе измислил това и тя се гордееше с находчивостта му. Отначало си мислеше, че толкова прямо и добро момче като него е неспособно на коварство. Гос и Винсен се бяха притаили на онова място, за да обезвредят преследвачите. Феркуди трябваше да е изостанал на минута зад нея, за да се притече на помощ при нужда. Даелос щеше да помага на Големия Лео. Кип и Круксър също щяха да ги подкрепят, ако имаше признаци, че някой следи Лео.

Според нея си бяха разпределили работата правилно. Никой враг не би пратил друг освен способен боец след Големия Лео. И все пак сега тя трябваше да разчита на двамата, които най-рядко я възхищаваха с нещо или показваха, че може да им се довери — Гос и Винсен.

Както винаги при задачи в града никой от тях нямаше да притегля освен за да се спаси от сигурна смърт. Не биваше да издават кои са.

Тея свърна в тясна улица и дръпна качулката върху главата си. В зимен ден с хаплив вятър това едва ли щеше да разтревожи преследвача, но за Гос и Винсен беше знак, че трябва да я отърват от натрапник. Намръщи се. Не беше ли завила твърде припряно на ъгъла?

Когато мина покрай скривалищата на Гос и Винсен, прошепна:

— Чернокос, с аташийска брада.

Продължи по уличката. „Не се оглеждай, Тея. Не ги издавай.“ Този път се постара да не кривне като подплашен заек зад ъгъла, но спря веднага. Пое си дъх и извади нож с широко плоско острие. Клекна и протегна ръката с ножа покрай ръба на стената, опитваше да види в отражението мярка ли се тъмен силует.

Нищо. Или поне тя не забелязваше нищо. Трябваше да си купи огледалце за такива случаи.

Чакаше. Беше сигурна, че ще чуе шума от схватка или болезнен вопъл, когато Гос цапардоса с тоягата си краката на ниския мъж, както се бяха уговорили. Ако успееха, щяха и да го ограбят, за да изглежда случайно нападение. Но най-важното беше да се избавят от преследвачи.

Нищо. Къде ли се бе дянал онзи?

Още щом си зададе въпроса, Тея знаеше, че е в опасност. Отдръпна се и се напрегна за скок, но ръцете му вече се стягаха около нея.

Той я дръпна назад и реакцията ѝ беше толкова светкавична, че би ѝ завидял дори ловец с лък. Ако знаеш, че рядко можеш да си мериш силите с противниците, променяш правилата. Вместо да се боричка с хватката му, Тея се хвърли с все сила в същата посока — назад.

Изненадан, мъжът залитна и двамата се халосаха в стената, но негово тяло смекчи удара за Тея. Мускулите му омекнаха за миг и тя тутакси се сниши.

Но преди да я изтърве, той завъртя ръката ѝ към стената и изведнъж и двамата видяха падналия между тях нож.

Скочиха и стигнаха до ножа едновременно. Но докато мъжът посягаше към дръжката, Тея вече го хващаше за китката. Той пак не срещна съпротива там, където я очакваше, и не можа да спре острието, когато Тея му помогна в замаха нагоре… като изви китката му в последната частица от секундата и ножът се заби в корема му до дръжката.

Очите му се изцъклиха, когато усети режещата стомана в тялото си, и Тея успя да измъкна ножа от безволните му пръсти. За миг се притиснаха силно един в друг. Той обви ръка около гърба ѝ и я хвана здраво. Дъхът му беше горещ и вонящ.

— Наистина си Адрастея Безмилостната — изграчи мъжът. — Благослови ме, богиньо. Благослови ме!

Изсмя се налудничаво, без да я пуска.

Що за… Къде беше Феркуди? Трябваше да е дотичал. Къде беше?

Почувства се като в капан. И паниката избухна. Ръката ѝ с ножа беше свободна, размаха я. Ръгаше, ръгаше, ръгаше. Не изкусно, не с точно завъртане на острието, за да прониква между ребрата, както я бяха обучавали толкова много часове. Мушкаше, крещеше, почти без да съзнава, че чува собствения си глас. Пред очите ѝ се спусна червена пелена, светът стана тесен, нажежен и непоносим.

Някой друг викаше. Нейното име. Тя се изви и замахна с лакът, пусна мъжа да се свлече покрай нея отмалял. Не улучи никого.

Дръпнаха тялото от нея. Феркуди награби ниския мъж, втурна се към отсрещната стена и премаза преследвача между рамото си и зида. Тялото се стовари на земята, като остави кърваво петно.

Тея се завъртя и приклекна, озъбена хищно, ножът стърчеше пред нея.

Гос и Винсен ѝ показваха празните си ръце.

— На Оролам топките! — възкликна Гос. — Тея, ние сме!

— Стига бе… — проточи Винсен. — Затрила си го.

Каза го почтително. Тея се вгледа в мъртвеца. Кървави дрипи. И косата му се беше слепнала от кръв, и брадата. Защо ли имаше кръв по косата? Изобщо не помнеше да е замахвала с ножа към главата му. Не ѝ се повръщаше, само усещаше как изстива отвътре. Беше го убила.

— Имате ли парцал? — попита тихо. — Цялата съм оплескана.

Гос и Винсен се спогледаха, после погледнаха Феркуди. И тримата внезапно завъртяха глави със страхопочитание. Смешно. Тя се разкикоти.

Лицата им се изопнаха, като че тя ги уплаши. О, те си мислеха, че се смее, защото е убила този човек. Незнайно защо и това я развесели. Смехът ѝ се засили. Смях на побъркана.

Отиде при мъртвеца. Избра чиста част от панталона му и избърса ножа много усърдно. Намери друго чисто място на крачола и отряза парче от плата. Момчетата продължаваха да я зяпат.

Тя се изправи, чудато объркана от гледката на голия космат крак, а не от безжизненото тяло. Защо някои мъже са толкова космати?

Започна да бърше лицето си с плата, който стана кървав и лепкав. Наведе глава да се погледне. Носеше светлокафява блуза. Тоест доскоро беше светлокафява. Сега беше съсипана от червените петна. Навсякъде. Цялата в кръв — за втори път.

— Феркуди… Дай ми твоята туника.

— Ъ?

— Туниката ти, тъпчо.

— Защо?

— Защото ти можеш да излезеш от тази улица без туника и след десет минути никой няма да помни. — Впи поглед в очите му. Той още не разбираше. — Не е същото аз да изляза оттук без туника.

Мълчание. Лицето на Феркуди застина. Гос подсказа тихо:

— Не е същото и ако излезе с подгизнала от кръв туника.

— О! — сепна се Феркуди, разхлаби колана си и смъкна туниката.

Тея съблече блузата. На бойното поле няма приличие, нали?

Дори не се притесни. „Ау, момчетата от групата ми видяха корема!“ Кръв бе попила и в късата ѝ долна риза. Да му се не види! Любимата от трите, които имаше, защото ѝ беше точно по мярка. Развърза я, съблече и нея. Никой от тримата не я гледаше. Феркуди ѝ подаде мълчаливо туниката си, извил глава настрани. Но Тея не я взе веднага. С чистия плат отзад на своята туника избърса по-големите петна от кожата си.

Научи още една причина Черната гвардия да носи черно. За да не личи кръвта. Досетливи хора. Навлече туниката на Феркуди, стегна я хлабаво с колана и грабна изтървания от мъртвеца петасос. Момчетата стояха като слабоумни и не правеха нищо. Тя подритна окървавените си дрехи към Винсен.

— Сгъни ги, новобранец. Феркуди, издърпай трупа ей там, затрупай го с боклуците. Гос, изритай пръст върху кръвта.

Те постояха бездейно още малко, все още втрещени от мъртвия мъж пред тях.

— Оролам да ми е на помощ! — ядоса се Тея. — Хайде!

Това ги накара да се опомнят. Размърдаха се.

И след две минути се изнизаха от уличката — поотделно, в различни посоки. Никой не се опита да ги спре. Никой не се развика. Все едно не се бе случило нищо.