Разбитото око

53.

Днес е денят, в който ще създадем бог. Тълпите се събират, покланят се на мен и на останалите Избраници, и на Цветния принц над нас. Всички са тук днес. Необикновен ден, но идват и за да празнуват нашата великолепна победа при Биволски брод, и за да скърбят за мъртвите.

За мен е ужасно отегчително, затова се замислям за математическата точност, с която пресъздадох лявата си ръка чрез син луксин. Не, „пресъздадох“ е твърде натруфена дума. Подобрих я. Сега китката ми превъзхожда почти във всичко човешката, но аз си оставам прост механик. Може би щях да стана творец, ако войните на Гайл не ме бяха превърнали в боец.

И все пак ръката ми е прекрасно творение. Синият луксин е кристален, твърд, здрав, почти нечуплив в една плоскост, но лесен за разтрошаване, ако му бъде оказан натиск отстрани. Да подобриш животинското тяло на човек с цялата му гъвкавост е едва ли не невъзможно, без да засегнеш в нещо неговата функционалност. Искаш да обгърнеш ръката си в черупка от син луксин? Лесно е. После се потиш, но потта и мазнините остават по кожата. Тя омеква и започва да се лющи от постоянното дразнене. Долните слоеве са уязвими за тази пот, мазнини и люспи и след време започва инфекция. Тялото се напада само. Възпалената плът под черупката не може да се подува, кръвообращението се прекъсва, започва треска и нетърпима болка.

Аз предполагам, че безумието на цветните бесове до голяма степен няма нищо общо с луксина. То е последствие от непрекъснатата болка, от изтезанието, което за жалост си навличат сами, защото съчетават несъвършено своята плът с луксин. Може би тези безумци наистина са толкова опасни, че за доброто на останалите трябва да бъдат унищожавани. Но да смяташ лудостта за зло е сериозна грешка. Един философ от времето преди Луцидоний е казал: „Всяка постъпка е насочена към някакво добро.“

Опустошенията, причинени от бесовете, се дължат на невежество. А невежеството не се наказва със смърт. Бориш се срещу него със знание. Не чрез мрак, а чрез светлина.

С моята спътница провеждаме дълги разговори за това. Не е истинска, разбира се. Тя не е нищо повече от помощно средство за моите размисли. Представям си я като по-зряла двойница на моята племенница Мийна, убита при Голямата пирамида. Спътницата оспорва моите проучвания, аз ѝ отговарям. Измислицата е единственият начин да имам равен на мен събеседник.

Това е причината да ми липсва Хромарият. Толкова изтънчени умове има там. То се знае, забраняват тъкмо изследвания като моите, но ако можеха да преодолеят страховете си като мен… Разбира се, известно ми е, че Цветния принц има в Хромария свои хора, които се опитват да привлекат още съмишленици. Хората тук са въодушевени, но не са дисциплинирани мислители. Въобразяват си, че свободата означава да са свободни от последствията на своите действия, свободни от природните закони. А принцът не сметна за нужно да ги разубеждава. Поне засега, докато още има нужда от войници и притеглящи, които да умират за него. Обещава ми, че по-късно ще се постараем да усмирим тези разгорещени фантазии.

„Светлината не може да бъде окована, но може да бъде насочвана“ — повтаря ми той. Изглежда, този израз му харесва и ще го използва отново. По-късно. След победата, когато му е послужил, за да има всеотдайни мъченици, и му е спечелил власт, ще наблегне на второто твърдение, с което ще лиши от сила първото. И ще проличи, че глупавите мъченици са умрели само за да сложат нов крал с различна титла на нов трон, но на все същото място. Примката на тирана се затяга винаги по подобен начин, така ми се струва. Той вече съчинява наум бъдещата си реч, затова казва: „Целият свят е открит за светлината, но във всеки миг нашите очи гледат само в една посока.“

Откривам ритъма на историята с помощта на Мийна. Как деветте крале се превърнали в седемте сатрапа и как от провалените опити да бъда коронясан върховен крал се е стигнало до успешния опит за налагането на Призма, и как след това властта и на Призмата, и на сатрапите е била подкопана от жадуващите за своя власт Цветове. Както вълкът е винаги гладен за месо, така и човекът е винаги гладен за власт. Неразумно е да заставаш между тях и плячката им. Никого не осъждам, отбелязвам факт. И само глупак би позволил да се превърне в плячка.

Затова днес друг ще се превърне в Мот, а не аз, макар да изпъквам сред заслужаващите тази чест. Твърде съмнителна чест според мен. Всички сме „дарени“ с огърлица от черен луксин, както твърди Цветния принц. Вероятно е само умно измислена илюзия, но аз въпреки това се притеснявам.

С Мийна обсъдихме подробно моето положение. Тя смята, че… О, пак се развикаха. Всички на подиума ръкопляскат. И аз правя същото.

Тя смята, че ще се дразня, ако над мен има висшестоящ. Аз изтъквам, че няма особена разлика между един и двама висшестоящи, щом и в двата случая ще бъда наставлявана как да изпълнявам повелите на Цветния принц. А и онези, които не се вслушват в заповедите му, скоро си понасят последствията. Дервани Маларгос и Джерош Зеления се бореха с нокти и зъби кой от тях да се превърне в Атират и когато принцът направи избора си, отреди на единия божественост, а на другия — куршум от мускет в мозъка. Скоро след това смъртта сполетя и Дервани, макар че с него се разправи Гавин Гайл. Да бъдеш бог е опасно призвание.

И все пак Мийна е убедена, че ще се дразня от господството на посредствен ум. А няма съмнение, че Рамия Корфу е такъв, затова пък е хубавец. Не бива да пренебрегваме въздействието на красотата. Забелязвам промяна в себе си. Минаха много месеци, откакто спах с Юсеф Теп. Любихме се девет пъти през седмицата преди Освобождаването, защото знаехме, че това ни е за последен път. Дори се измъкнахме от редицата преди самото Освобождаване, за да го направим отново — не заблудихме никого какви са желанията ни, а и не се опитвахме. Човешките задръжки се смъкват лесно под разяждащия взор на смъртта. Не жадувах всеки ден за тези удоволствия като Юсеф, но досега би трябвало да усещам остро липсата им. Похотта ми обаче се е укротила. Гледам лицето на Рамия с правилните му пропорции и разбирам, че други жени виждат само момчешки чар и своенравие наред с поразителната му хубост. И аз виждам същото или поне знам от спомените си как би трябвало да влияе това на другите. Но почти няма въздействие върху мен.

Няма значение. Единствената ми стратегия спрямо Рамия Корфу е да се представям за такава, каквато съм — незаменима и напълно лишена от амбиции. Мийна се преструва, че това я задоволява, но подозирам, че е по-амбициозно настроена за моето бъдеще.

Цветния принц говори на хората и май се справя добре. Обикновено е така. Накрая дава знак на Рамия да се изправи.

Рамия става с нагла усмивка и внезапно осъзнавам, че ще я намразя само след… о, та аз вече я мразя. Кима към нас, сякаш сме големи късметлии да ни озарява присъствието му. Лицето ми остава безстрастно, но някои от останалите настръхват. Едно е да тържествува, друго е да показва, че е заслужил да бъде избран, защото ни превъзхожда.

А защо бе избран? Знам, че Цветния принц го харесва, но предполагах, че иска да бъде заобиколен от привлекателни хора, защото неговата външност е съсипана безвъзвратно. Да, сега Цветния принц е приказна гледка, но не и красавец в ничии очи. Всички, които се опитаха да споделят постелята му, бяха отблъснати. Говори се, че пожарът го лишил от мъжката му сила, значи изгарянията са били страшни. В Хромария никога не са учили открито на това, но от прастари времена притеглящите използват по какъв ли не начин луксин в секса.

— Рамия Корфу, Повелителю на въздуха, излез пред всички — казва Цветния принц и младежът застава до него. — На мен като водач на свободни мъже и жени е отредено да признавам и да възнаграждавам достойните. Когато се въздигнеш, ти не ще се прекланяш пред никой мъж или жена, а само пред своя принц. Налагаме ред не за да имаме владетели, а поставяме владетели, за да имаме ред. Рамия Корфу, заклеваш ли се да ми обречеш своята магия, меч, воля и покорство?

— Заклевам се — изрича Рамия Корфу.

Опира коляно в пода и докосва стъпалото на Цветния принц.

— Щом е тъй, днес обявявам възстановяването на Стария ред — казва Цветния принц. — Не желая да управлявам. Желая да видя народ, който се управлява сам. Свободни жени. Свободни мъже. Каквато власт сте ми поверили, аз ви я връщам. Бялата светлина на слънцето е от всички цветове, съчетани в едно. Нашите прадеди, някогашните девет крале, са забравили това. Затънали в междуособици и заради слабостта им избуяла ерес. И Призмите ги разпръснаха. Ние няма да се провалим като тях. Аз бях вашият Цветен принц — нищо повече от човек, и то увреден, върнал си целостта с много цветове. Но днес ви казвам, че си представям как ще бъдем единни в свободата си под светлината. Призмите разцепиха светлината, разединиха сатрапите, разделиха ни на хора, които крадат и от които крадат. Но ние ще обединим всички и ще намерим сила в единението си. Девет крале, девет кралства и всички народи заедно начело с Белия крал. — Той вдига многоцветна ръка със сини повърхности, зелени съединения и луксин, движещ се непрекъснато под тях. — Твърде жалък съм за Бял крал. Един ден, когато си възвърнем кралствата, ще се преобразя. В деня, когато вие обедините сатрапиите, аз също ще си върна целостта. Приятели мои, ще служите ли…

— Да! — крещят мнозина.

— Ще служим!

Но той им дава знак да млъкнат, за да угоди на по-недоверчиво настроените.

— Ще служите ли не на мен, а на този възвишен идеал?

— Да!

— Ще дадете ли всичко от себе си, за да видим възраждането на деветте кралства?

— Да!

Той продължава, но аз вече не го слушам. Просто се опитва да разгорещи тълпата. Интересна нова идея — отъждествява своето изцеление с „изцелението“ на Седемте сатрапии под неговото знаме. Изцеление чрез война. Слушат го десетки хиляди, не може само аз да съзирам мрачната ирония. Особено когато им втълпява, че търси онези, които ще се проявят великолепно, че „има място на върха“. Едва прикритото внушение е „служете ми и аз ще ви направя могъщи“, но си остава неоспоримият факт, че когато има връх, е неизбежно да има и подножие. Не би могъл да противоречи по-стъписващо на собствените си приказки за равенство.

Дори да не обръщам внимание на всичко останало, важно е, че Цветния принц си присвои нова титла — сега е Белия крал. Аз обаче помня как каза преди време, че сред нас нямало да има крале. Никой друг ли не помни?

Докато се точи дългата му реч, Рамия Корфу е опрял коляно пред него, вече си личи колко е неудобна позата и колко е ядосан младежът.

Когато стихват воплите „Белия крал! Белия крал!“, новоизпеченият властител пристъпя отново към Рамия Корфу. Вади изпод дрехите си малка кутия от слонова кост и я отваря. Взема кристал с много върхове, държи го с палеца и показалеца. Кристалът се върти — наглед по своя воля, — блещука в хилядите оттенъци на небесната синева.

Белия крал дава кристала на Рамия Корфу. Младежът се изправя. Задълго стои неподвижен, но накрая оглежда всички събрани на подиума. Взира се в строените наблизо войници. После и в краля.

Очите на Рамия Корфу са като осветени отвътре сапфири, кристали плъзват по кожата му, разпадат се от неговите движения и пак се образуват мигновено.

— Крал? — казва той. — Какво е кралят в сравнение с един бог? Ти ми даде власт над луксина в собственото си тяло!

Изведнъж се обвива целият в толкова яка кристална броня, че и топовно гюле би отскочило от нея. Вдига ръка с остри като бръснач ръбове и верните на краля хора наоколо възкликват от уплаха.

— А ти ми даде чудесна възможност да внуша на всички каквото искам — казва Белия крал.

Обвивката от син кристал се пръсва на късчета около шията на Рамия Корфу и той се свлича като кукла, чиито конци са срязани. Главата му се търкулва встрани и докато цялата му синя броня се разпада на прашинки, във въздуха натежава миризмата на тебешир и кръв.

Повечето хора в тълпата не могат да видя какво го обезглави, но аз видях. Огърлицата — същата като онези, които Цветния принц даде на всички свои приближени и заповяда да ги носим винаги. Така нареченият черен луксин се впи в шията на Рамия, мина с лекота през прешлените, нанизът се стегна и отряза главата.

А може и да не е „така наречен“. Може би наистина е черен луксин. Може би от самото начало съм изучавала погрешния цвят.

— Тъжно е, но не всички сред нас са достойни за доверие — казва Белия крал. — И ние ще се избавяме безмилостно от такива предатели. Сред нас има обаче и искрено предани хора, обрекли се докрай на нашето дело, те никога няма да ни изменят. Ще служат на всички ни — и висшестоящи, и подчинени, с всичките си сили… а силите им наистина са великолепни.

О, не… Как можах да се досетя чак сега?

— Самила Сайех, героиня от предишните войни, избрала сама да застане на наша страна. Самила Сайех, ще служиш ли като Мот, нашата синя богиня?

Надигам се неуверено, усещам отровната тежест на кристала от черен луксин на шията си. Свеждам глава онемяла. И си представям Мийна, застанала до нашия крал. Гледа с ликуваща свирепост. Тържествува.

Гледа така, сякаш отдавна е замисляла тъкмо такъв обрат.