Разбитото око

25.

Кип се спусна с асансьора, за да отиде в тренировъчния двор на Черната гвардия, но когато стигна до първия етаж, не намери сили да излезе. Нямаше желание да среща хора, след като току-що бе издържал сблъсъка с дядо си.

През седмиците по пътя към Хромария умуваше, че след като и той, и Гавин бяха погълнати от вълните, Червения не би допуснал вината за това да се стовари върху неговите плещи. Нито пък би се лишил от помощта на предпочитания си роб Гринуди. Значи каквато и измислица да бе пробутал, с нея описваше Кип като престъпник.

Знаеше, че ще му припишат злодеянието, което се опита да предотврати, и се подготви колкото можеше — напъваше се да измисли как да намери някакви общи интереси с човека, който вероятно го е заклеймил като убиец и предател.

Щом слезе от кораба на кея, попита първия срещнат какво е сполетяло Гавин.

Въпреки всичко при появата му пред Спектъра би трябвало да последва арест и екзекуция. Още не можеше да си изясни защо това не му се случи. Беше дошъл с увереността, че Андрос е бяс. А той не беше. Или поне вече не беше.

Още носеше качулката. Още носеше и тъмните си очила, но Кип отгатна истината мигновено. Долови някаква разлика в гласа му, а и този път не бе сложил ръкавици.

Най-добрата му карта изчезна ненадейно. Намислил бе да си послужи със заплахата, че ще разобличи Андрос. Поне преди да го отведат в тъмницата можеше да смъкне качулката от главата му, за да им покаже що за твар има сред тях.

Докато беше в залата, не можеше да отдели дори секунда, за да размишлява какво означава това — някой е бил бяс, а сега не е? Невъзможно!

Просто говореше, плетеше лъжи с лекота, която досега не подозираше у себе си, толкова смутен и озадачен от загадката, че забрави да бъде смутен и объркан от срещата с целия Спектър.

И се измъкна някак.

Намек за усмивчица играеше в ъгълчето на устата на Андрос Гайл. Изненада, а след това удоволствие. Май му харесваше да играе срещу достоен противник. Може би затова остави Кип да се изхлузи от кукичката — за да продължат играта.

Изведнъж го налегна униние. Значи бе останал жив по милостта на Андрос Гайл? Не, бъркаше. Беше останал жив, защото Андрос жадуваше за забавление. Да. Това подхождаше повече на дъртото страшилище.

И ето че неочаквано за него не понасяше мисълта да се види с хората, за които би трябвало да копнее — съратниците си от Черната гвардия. А дори не можеше да си го обясни. Продължи с асансьора надолу и още по-надолу. Излезе на етажа, където беше личната тренировъчна зала на Призмата. Отдавна беше изгубил ключа, даден му от командир Железни, но до вратата имаше сензор за свръхвиолетово. Досега Кип не им обръщаше внимание — изглеждаха мътночерни и широки само няколко пръста. Не се замисляше какво представляват, но този път прозря, че са същите като пулта в стаята на Призмата.

Събра малко свръхвиолетово и го насочи към плочката. Аха, вътре имаше още една ключалка, значи вратата можеше да бъде защитена и срещу свръхвиолетови притеглящи, но сега не беше заключена. Кип натисна със свръхвиолетовия луксин, обикновената ключалка се отвори и той влезе в залата.

Тишината беше като мехлем за душата му. Той омота ръцете си с дълги ивици плат, както го бе научил Железни. Още беше с дрехите, които му беше дала възрастната вдовица Корийн, и макар да не подхождаха особено за тренировки, знаеше, че скоро ще ги смени с униформа на Черната гвардия и дрехи на дисципул в Хромария, затова подхвана упражнения с тежкия чувал.

Започна бавно. Както казваше Железни — седем до десет минути, за да привикнат юмруците и ставите към сътресенията от ударите. Огъна си лошо китката при несполучлив удар. Изръмжа. Не бе увил ръцете си правилно. Но вместо да махне сбърканите ивици и да ги навие отново, притегли около китката си гривна от зелен луксин. Реши да си направи цяла ръкавица. После и на другата ръка.

Много по-добре. Блъскаше леко по чувала седем минути, юмруците му се затоплиха, болката беше някак добре дошла заедно с облекчението да се отърве от неспирното умуване.

Премести се при чувала на ластици — по-малка мишена, която се връщаше към удрящия и помагаше да подобри реакциите си. Щом свикна с движенията ѝ, започна да се взира в точки зад нея, разчиташе само на периферното си зрение. След това отиде при лоста и откри, че вече може да се набере три пъти. Три! Хем невероятно постижение, хем жалко. Три… Върна се при тежкия чувал.

По някаква случайност задейства светлинките му. Различни части светваха, за да посочат следващата мишена — десния бъбрек, корема, лявата страна на челюстта. Чувалът вече показваше с цвят и силата на всеки удар. Лекото забиване на юмрук го караше да проблясва в синьо. Най-свирепите ритници на Кип го осветяваха в оранжево.

Скоро Кип се задъхваше от усилията да постигне червен проблясък.

Опря китките си в ръкавици от луксин на коленете. Бъхтеше проклетията с все сила.

Не, бъхтеше я с колкото сила имаше в мускулите. С магия би могъл да засили ударите си.

Само че не искаше да изстрелва из залата своите подскачащи гибелни зелени топки. Ако можеше да прибавя волята към мускулите си, като хвърля магически творения, защо да не може да засилва мускулите си с воля и по друг начин?

Спомни си как бесовете в Гаристън скачаха като жаби от покрив на покрив и изстрелваха луксин надолу, за да удължават скоковете си с тласъка. Същата идея, която вършеше работа в плъзгуните и морските колесници на Гавин. Но това си беше по-скоро външно въздействие…

Кип притегли предпазители за краката си под коленете и изу обувките. Сега щеше да го заболи. Както винаги. Започна да загрява с ритници по чувала. Поне десетина пъти му бяха показвали как да влага мощ в ритниците, но наставленията все не се превръщаха в рефлекси на тялото до този ден. Може би имаше полза от отслабването. Завъртя и двете си ръце в защитен блок наляво, тялото му се разтегна, лявото стъпало се изви назад, тогава Кип прибра рязко ръце и завъртането придаде още сила на десния му крак, който се стрелна странично към тежкия чувал и го разлюля. Не беше зле. Повтори удара отляво, но не толкова успешно.

Стига е загрявал. Насити се със зелен луксин и прободе с малка част от него кожата на дясната пета. Трепна и разшири разреза.

Нищо не му струваше да опита. Изпъна се нагоре, отметна назад десния крак, завъртя тялото, замахна с крака и докато дясното стъпало се издигаше, изстреля през него зелен луксин.

Внезапното прехвърляне във въздуха на тежест, която този път не се противопоставяше на тялото, а го подпомагаше, изхвърли стъпалото му напред с невероятна бързина и то изрита чувала толкова разтърсващо, че левият крак на Кип загуби опора и той падна.

От вратата се разнесе многогласен смях.

Засраменият Кип се изправи със скок. На прага стояха петима-шестима от неговата подготвителна група за Черната гвардия начело с ухиления до ушите Круксър. Кип се зачуди възможно ли е и другите младоци да са се променили толкова само за няколко седмици. Круксър бе станал още по-як, високото му стройно тяло май бе трупало мускули всеки ден. Очите му обаче сякаш бяха остарели с пет години. Или от смъртта на любимата му Лусия, или след битката при Ру. Железните ръце на Големия Лео като че бяха още по-заякнали. Гос Мърльото този път не си чоплеше носа, затова пък го почесваше неуморно с нокът. Нисичкият Даелос не беше пораснал, но изглеждаше по-скоро жилав, а не костелив и дребен. Бен-хадад пак имаше очила с подвижни лещи, но ги бе променил. Тези нямаха вид на нещо скалъпено с върви и лепило, а бяха изработени майсторски, съвършено допълнение на искрящия в очите му ум. Само Феркуди наглед си беше същият смотаняк с голям нос. И това незнайно защо успокояваше Кип.

— Добре е, че Трошача се бие по-добре, отколкото… хъм, рита — подхвърли Феркуди. — Ритниците обаче са част от боя, нали така? Значи май не го бива чак толкова.

— Я си затваряйте устите, недорасляци — сопна се Круксър добродушно. Държеше се съвсем естествено като водач, както подобаваше на най-добрия в групата. Кимна на Кип. — Богоубиецо…

По тона му не личеше дали го каза на шега. Доколкото Кип бе опознал Круксър, той оставяше който иска да си мисли, че се шегува, макар да говореше сериозно.

Ама че… Кип разчиташе, че прякорът е забравен, откакто цопна в морето.

— Здрасти, Крукс. Как… какво правите тук?

— В тренировъчната зала на Призмата ли? Толкова нови войници са призовали за войната, че дворовете са претъпкани, а ние — черногвардейците, се задоволяваме със складове и малки залички през половината време. Тея изкрънка някак разрешение да идваме тук, когато няма място за нас навън. Доскоро се чудех дали да не я изритам от групата, защото не е чак толкова способна, но щом ни вкара на това място…

— Ей — обади се Тея.

Бе отмъкнала неусетно кинжала от син луксин на Феркуди и сега опираше върха до единия бъбрек на Круксър. Усмихваше се мило.

Круксър се ухили.

— Много непослушни станахте напоследък.

— Мислех, че… Мислех, че ме смятате за предател — запъна се Кип.

Ето защо беше това нежелание да отиде при тях. Единствените хора в живота му, към които се бе почувствал приобщен, а бе очаквал да го отхвърлят като изменник.

— Трошачо, може да си сприхав, но не си тъпанар. И за миг не сме повярвали, че си опитал да убиеш Червения. Що за смехория! Нали се напъваш да влезеш в Черната гвардия?! А част от работата ни е да защитаваме Цветовете. Не би пропилял всичко с лека ръка. Но когато баща ти паднал зад борда и ти си скочил след него, без да помислиш… Да, такъв си. Това го повярвахме веднага.

„Да му се не види…“

— Как… как научихте толкова бързо, че съм се върнал?

— От Тея. Голяма клюкарка е.

— Ей — пак изсумтя Тея и неизвестно защо погледна ядосано Даелос. Не каза нищо повече.

А Круксър пак се засмя.

— Командир Железни знаеше, че ще те намерим тук. Каза, че понякога след първата битка хората стават малко затворени.

— Това не биваше да го споделяш, кратуно — троснато каза Тея. — Кип, ти какво направи с крака си?

Явно предпочиташе да си говорят за тренировки. Кип не забравяше намерението си да изкопчи от нея защо се бе прибрала от града оплискана в кръв. Но нямаше да е точно сега.

— Тече ти кръв. — Круксър посочи с ръка.

— Само опитах нещо ново — сви рамене Кип.

Скупчиха се около него.

— Казвай де — подкани го Бен-хадад.

Досега беше непривично нервен, но очите му блеснаха от възможността за поредното откритие.

Кип обясни и ритна отново чувала, за да покаже нагледно. Когато използваш многократно луксин от все същото място, тялото се приспособява и кървенето е оскъдно. Но първите няколко пъти си е като обикновено порязване. Петата му изхвърли облаче от освободен луксин и кръв подобно на дима от цевта на мускет, но този път той не загуби опора. За сметка на това почти успя да си усуче коляното.

Чувалът обаче светна. В червено.

Всички се смръзнаха вторачени в Кип.

— Можете да… ами можете да го използвате по много различни начини — започна той. — Трябва да… хъм, да прецените точно центъра на тежестта си и всичко останало, но ако изстреляте малко луксин от раменете при тичане, ще се движите по-бързо. Или при скок можете да го изстреляте от…

— От гъза си! — извика Феркуди. — Ще летиш с пръдни!

Приличаше на развълнувано пале. Засмяха се, но млъкнаха веднага. Идеята ги омая.

— Щях да кажа от таза — поправи го Кип. — Тоест ако опитате да го изстреляте през ходилата, може да се превъртите и да си паднете на главите.

— Феркуди, ти ако искаш, можеш и да го правиш с гъза си — натърти Тея. — Тъкмо ще имаш много място, откъдето да изхвърляш луксин.

Прихнаха отново и се смълчаха. Големия Лео погледна Круксър.

— Не съм чувал за нищо подобно. Да не е забранено?

Круксър тръсна глава.

— Не е въплъщаване на луксин, не виждам защо да е забранено. Но от друга страна, ако го правиш непрекъснато, може да си изгориш живота, преди да се усетиш.

— Същото важи за всяко притегляне — напомни Тея. — Помислете какво ще ни даде това, ако го използваме разумно. Ще сме по-бързи, по-силни, ще правим огромни скокове…

— Не може друг да не се е сетил досега — смути се Кип изведнъж.

— Ти наистина ли го измисли сам? — попита Круксър. — Никой ли не ти подсказа?

Кип само вдигна рамене.

— Той ще е гений на магията… — промълви Бен-хадад, сякаш цитираше по памет.

Другите стояха неподвижно, взираха се в него, споглеждаха се. Кип позна, че и преди са говорили за това.

— И сега какво, ще се дупчим навсякъде ли? — каза Феркуди.