Разбитото око

79.

Малко след като Кип успя да се скрие в стаята си с натежала глава и откъслечни видения, някой затропа припряно на вратата. Тея.

— Върви си — помоли той с глас на сприхаво дете и стана неприятен дори на себе си.

— Трошач, имаш нужда от помощта ми.

Но щом тя каза „Трошач“, той чу отново „Диакоптес“, двата езика се сблъскаха и оплетоха в главата му. Диакоптес — Разделящия. Чу жена да прошепва името до ухото му, споделяше тайна. Чу старец да го вие в далечината. Чу тълпа да го скандира и накрая то се сля с „Тро-шач, Тро-шач!“.

— Трошач, отвори — настоя Тея и той се върна в собственото си „аз“, облегнат на рамката, провесил глава, заслушан в разтуптяното си сърце.

Отвори вратата и Тея нахълта.

— Време е да решиш какво ще правиш. Дядо ти ще научи всеки миг, че брат ти е пристигнал. Ако вече не е научил. Ще повика Зимун, после ще повика и тебе. Права ли съм?

— Предполагам.

— И какво ще се случи?

— Последния път опитахме да се убием взаимно, а Зимун не е от хората, които прощават и забравят.

Но когато изрече името на Зимун, то отекна в главата му. Зимун Танцьора. Пред очите му се мярна гора, лъчи светлина пронизваха мъгла, надигаща се над ливада. Добре познат му мъж, проснат пред него. В несвяст? Не, мъртъв. Кип не се съмняваше в това. И…

Видението изчезна, пометено от размътила погледа му болка.

— Трошач! Не се отплесвай! Който се помайва…

— … губи — довърши пословицата Кип.

— И така, имаш избор. Чакаш дядо ти да те повика и пак играеш по свирката му или бягаш.

— Да бягам ли? — възкликна той.

Бели и черни петна още се побутваха дружески пред очите му.

— Качваш се на кораб и отплаваш. Накъдето ще да е.

— Дори не знам къде да платя за…

— Аз знам.

— Или колко да платя…

— Двеста данара. Скътал си пет пъти повече.

Тея посочи скритите монети.

— И ти ли знаеш?

— Какъвто ще да си, Трошач, хич не си потаен.

Трошач. И пак сякаш някой удари гонг до ухото му. Но това не отвлече вниманието му напълно. Тея обикновено не му говореше така. Тя се отдръпваше от него. А Кип дори не знаеше с какво е заслужил това.

— Сърдиш се, защото ти казах за протеклия нос ли?

— Кип! Нямаме време!

Но по наметалото ѝ плъзна червено, докато тя не забеляза и то мигновено се върна към скучната си сивота.

Кип сложи зелените очила на носа си и опита да притегли достатъчно луксин, за да побутне парите си от гредата, но трудно сдържа гаденето.

— Тея, дали не би могла да притеглиш, за да бутнеш… А, да, ти притегляш само парил. Извинявай.

— Вдигни ме — отсече тя.

Толкова отдавна тренираха заедно, че Кип я послуша по навик.

Намислихме аз да я избутам до перваза, тя да легне там и да протегне ръка, за да се хвана. Аз съм много по-тежък. Винаги го правим така.

Но пожарът е твърде силен. Почти бездимен, но бушува. Червените запращат луксин в къщата. Престарават се, но ние ги накарахме да се уплашат, че имат насреща си двойка Искрящи наметала.

Подхвърлям Гебалин нагоре, краят на наметалото ѝ се подпалва.

Тея подскочи, сграбчи пръчките монети, Кип я хвана ловко и я спусна на пода. Замаян от видението с огъня, задържа ръцете си на кръста ѝ малко по-дълго.

— Кип!

Тупна го по китката с монетите.

— Из… извинявай.

Щеше да се засрами много повече, ако болката не го мъчеше толкова.

— Името на капитана е Бен Двата топа. Няма да му дадеш нито данар повече от двеста, разбра ли? Той вече се съгласи. Отивам на Синия кей в източната част на пристанището. Размърдай се! Сигурно вече сме…

Прекъсна ги груб удар по вратата.

— Кип, аз съм дядо ти. Отвори. Спешно е.

Господаря. Ръцете оцветени в червено от предателството. Перото изписва редове — пишеше на Цветния принц. Стана бяс и не знаеше как да се отърве, затова намисли да се „присъедини“ към Цветния принц. После щеше да предаде и него. Но ако отидеше при Цветния принц, щеше да спечели време, а тъкмо от това скъпоценно време се нуждаеше Господаря сега.

Кип примижа. Главата му щеше да се пръсне.

Тея проклинаше безмълвно, после прошепна:

— Не отваряй!

Отначало не можеше да мисли. После можеше да мисли само за картите в джобовете си. А Тея вече пристъпваше към бюрото му. Кип ѝ подаде кутиите, тя ги пъхна под някакви дрехи и затвори чекмеджето безшумно.

— Помайвах се — промърмори Кип. — А уж не го правя.

Да му се не види! Отвори вратата. Андрос Гайл влезе, без да чака покана. Погледна Тея, може би изненадан, че я заварва тук.

— Хъм, много приятно се закръгляш. — Погледът му се плъзгаше по нея от главата до петите. — Вече съжалявам, че Кип те спечели на карти от мен. — Усмивчицата му не преливаше от чар. — Ако желаеш да ме навестиш в покоите ми… доброволно, моля те, намини да се видим.

Тея едва не отскочи от стареца. Кип знаеше каквото тя не разбираше — Андрос изобщо не говореше сериозно. Не изпитваше влечение към толкова млади жени. Щом беше равнодушен към Тизис, нямаше как да обърне внимание на Тея. Просто прибягваше до поредната низост, за да изцапа поне малко присъщата ѝ почтеност. Искаше да я смути. И успя.

— Върви си, калийн — заповяда Андрос и се обърна към Кип.

— Аз съм свободна…

— Върви си! — прекъсна я той.

Андрос беше промахос, но дори без тежестта на новата си титла очакваше безпрекословно подчинение. И Тея направо избяга от стаята. Старецът затвори вратата.

— Тя дойде ли при тебе?

— Коя? — попита Кип.

— Тизис. Дойде ли? Научих от шпионите си, че един кораб на Маларгос се подготвя тихомълком да отплава довечера. Кораб за контрабанда, много бърз, но те не знаят, че аз знам кои са истинските собственици. Дойде ли да ти предложи брак, или не дойде?

Дълго мълчание.

— Дойде — призна Кип.

Андрос плесна с ръкавиците по дланта на лявата си ръка и се усмихна.

— Толкова е приятно да съм прав. А това предвиждане… Имаше нещо гениално в него, ако ще да звучи като самохвалство. Нова в играта, поривиста, хваната в капан. Не е лесно да предвидиш постъпките ѝ. Спа ли с нея?

Кип завъртя глава. И се засрами. Защо не казваше на дъртия мръсник да си гледа работата? Защо се държеше сговорчиво със своя враг?

— Е, можеш да заведеш жребеца при разгонената кобила, но не можеш да го накараш да ѝ се качи. Обикновено мъжете от рода Гайл не си поплюваме в това. Един съвет — отърви се от тази лой. Току-виж откриеш, че под нея се е спотайвала похот.

Кип отвори уста, без дори да знае какво ще каже, но му беше безразлично, просто щеше да гръмне с този свой словесен мускет… Но Андрос изпружи пръст.

— Впрочем не съм тук да те поучавам, драги. Дойдох да ти дам шанс за избор. Малцина на този свят получават решаващия избор в живота си поднесен на тепсия и надписан. Но ти си по-особен, затова съм щедър с тебе. Ще ми ги дадеш ли?

— Кое?

— Картите, Кип!

— Ти не ме изпрати да търся баща си. Не спази обещанието си.

— Нищо подобно. Споразумяхме се аз да избера момента. Имам намерение да те изпратя с отряда, който ще му върне свободата. Ти използваш добре престоя си тук. Не съм свикнал да прахосвам времето и дарбите на онези, които ми служат. А сега… Моите карти при тебе ли са?

Кип почувства как бъдещето му се изплъзва.

— Не.

Не знаеше дали не би дал картите на дядо си, ако можеше. Въпреки всичко. Не, залъгваше се. Щеше да ги даде. Защото беше страхливец. Да, страхливец.

Андрос въздъхна.

— Знаеш ли, наистина имах намерение да те направя Призмата. Щях да те подготвя, да ти дам — на тебе, копелето от затънтеното село — седем години като един от най-могъщите хора в света. Щях да те направя — тебе, дебелото сираче — най-обожавания мъж на света. И ако се окажеше схватлив, би могъл да продължиш царстването си. Но в тебе няма много от кръвта на Гайл. Не и колкото да прикриеш до някое време амбициите си и да изпълняваш заповедите ми. Твърде празноглав си, за да участваш в играта на най-високото ѝ равнище. Щях да ти възложа друга задача — същата като на твоя брат. Победителят става Призмата.

— Промахосът не решава кой да е Призма.

Кип обаче само повтаряше думите на Куентин. А Андрос Гайл се подсмихна самодоволно.

— Но можеш да дърпаш конците на онези, които решават — добави Кип със свито сърце.

„Знаех си, че Куентин не е прав.“

— Как мислиш, с какво се занимавах през цялото време, откакто Гавин го няма? И през целия си живот?

„Подреждаш света според прищевките си. Съсипваш и жертваш хората, все едно са карти, сякаш само играта има значение.“

— И каква е задачата?

— Да унищожите зелената напаст и да ми донесете нещо.

— Моля?! Аз унищожих зелената напаст!

Лицето на Андрос светна от усмивката му.

— О-о, учиш се на самочувствие. Виж ти… Постижение, в което хиляди хора дадоха всичко от себе си, но ти с лекота се намърда на мястото на героя, сякаш си го извършил сам. Любимият номер на благородниците. Мръсничък, да, но пък е прастара традиция. Поздравявам те. Истината е обаче, че зелената напаст се възстановява или вече се е възстановила. Провалил си се. Трябва да вземеш зародишния кристал на напастта, иначе тя просто си израства наново.

Кип се почувства като смазан от канара.

— Значи всичко, което направихме… унищожението на целия флот… битката при Ру, превземането на Руишки нос, загиналите… било е напразно?

— Това беше неуспех за нашите врагове. Те имаха зародишния кристал, зелената напаст и Атират. Загубиха всичко това… но ние не можахме да им го отнемем.

Самата идея да тръгне пак, за да се бие срещу зелената напаст, му допадаше не повече от представата как се връща доброволно в онзи гъмжащ от плъхове шкаф.

— Значи затова изглеждаше толкова некадърен там?

— Какво?!

Никой не си позволяваше да нарече някой Гайл некадърник.

— Ти поведе флота към Ру и правеше всичко погрешно… Ако беше искал да спасиш града… Изобщо не си и помислял за това.

— Ако бяхме спасили града, но бяхме изтървали зелената напаст, щяхме да загубим войната. Както и града само след няколко дни.

— Но за тебе е било все едно дали ще го спасиш. Това е важното.

— Като знаеш толкова, обясни ми как трябваше да командваме силите си, за да завърши всичко добре. Стига глупости. Не изпълни заръката ми, а Слънцеднев е утре. Ти няма да си Призмата.

Думите заехтяха в паметта му. „Ти няма да си Призмата“ — беше му казала и Янус Бориг. Ясно като бял ден. Пророчествата обикновено не са такива, нали? В тях всичко е мъгляво и двусмислено. Пушеци, огледала, сумрак и проблясващи светлинки, за да заблудят простодушните. Ако е изречено толкова прямо, това прави ли го по-неизбежно, или напротив?

Но Кип се двоумеше доколко може да вярва на Андрос Гайл. Да тръгнеш на лов за зелената напаст е голямо начинание, няма спор, но да пожертваш целия флот? Ако подозираш капан, пъхаш в него няколко кораба, не всички. Дори главната цел на Андрос тогава да беше унищожаването на напастта, не беше задължително да е проявил божествена предвидливост. Пък и тогава още беше червен бяс. Това несъмнено бе помрачило разсъдъка му в напора на страстите. Дали сега лъжеше и себе си, за да си внуши, че загубите са били част от плана?

Кип пак понечи да възрази. И се отказа. Андрос продължаваше невъзмутимо:

— Но сега имаш друг избор — да се омъжиш за Тизис, довечера. Аз ще се погрижа някой луксиат да ви бракосъчетае тайно, защото вярва, че любовта е над всичко. Не ме интересува какви приказки ще ѝ пробутваш отначало. Но ще я убедиш постепенно, че си се влюбил искрено, ще направиш всичко възможно и тя да се влюби в тебе. Това е жизненоважно, разбираш ли? Ще останеш с нея и от време на време ще ми изпращаш донесения. Ейрени Маларгос има големи планове, а аз тъй и не успях да внедря шпионин в близкото ѝ обкръжение, за да ги науча. Ще им служиш под предлог, че ме мразиш. Брат ти ще е Призмата… но Призмите обикновено издържат само по седем години. Можеш да почакаш, какво ще кажеш? Ще имаш жена красавица, ще имаш богатство. Дори бих склонил да вземеш със себе си твоята малка приятелка Тея, за да ти пази гърба… и да ти топли леглото, ако е нужно.

— В най-лошия случай, Кип, ще се измъкнеш жив от Големи Яспис — продължи дядо му. — Знам, че е имало покушения срещу тебе, но аз нямам нищо общо с тях. Не ми се вярва обаче да престанат, ако си тук. Нужно ти е време, за да бъдеш в безопасност, да съзрееш, да овладееш силите и уменията си. Ти си на шестнайсет и вече започваш да откриваш какъв можеш да бъдеш. Но още не си станал мъж, а тук ще се сблъскаш с предизвикателства, които засега са непосилни за тебе. Ако внимаваш колко притегляш, след няколко години можеш да се върнеш тук като главата на най-видния рутгарски род, ако не и като сатрап… и пълноспектърен полихром. Тогава ще се помирим пред всички, ще се обединим и всичко мое ще стане твое. Браковете често са път към мир и съюз, а твоят ще изпълни и двете предназначения, както в близкото бъдеще, така и в далечното.

— И от мен се иска само да стана твой шпионин.

— Да, да, знам, оцеляването е мръсен занаят. Ако те отвращава, остави други да се занимават с него. От тебе се иска да станеш мой наследник. Ще служиш на промахоса и на сатрапиите, не само на своя род. В това няма безчестие.

— Ако е така, защо надушвам нещо гнило? — възрази Кип.

— Защото си млад и не си научил разликата между угризенията и страха. С други думи, не можеш да различиш задника си от лакътя.

— О, не. — Кип поклати глава. — Под твоето наставничество се научих да разпознавам задниците на мига.

— Значи няма защо да се тревожа за срещата ти с Бен Двата топа.

Кип бе научил името на капитана само преди минути и не можа да прикрие смайването си.

— Да, знам всичко за него — натърти Андрос. — Той не превозва товари, а роби. И е твърде предпазлив, за да предлага на семействата им да ги откупят. Тръгнеш ли с него, ще ти подреже ушите и ще те окове на весло. Не смяташ ли, че второ подобно премеждие в рода е твърде много?

— Аз…

— Кип, твоите приятели не са толкова хитри, колкото се надяваш. И ти не си. И като стигнахме дотук… Каквато и участ да си избереш, ще ми дадеш картите преди да тръгнеш. В това нямаш избор.

Истински страх прониза Кип.

— Нали ти казах, че не са…

— Нямаш избор. Трябва да…

Пред очите на Кип лицето му изведнъж се разми, заменено от много по-младия Андрос Гайл, жизнен и силен, застанал в имението си до своя тринайсетгодишен син.

„Ти трябва да направиш това, Гавин. Целият ни род, цялата ни сатрапия, целият свят, цялата история зависят от тебе. Един Гайл не мига срещу заслепяващата светлина на дълга.“

Пренесе се обратно срещу скованото от недоверие старо лице на дядо си.

— Кип, покажи ми какво имаш в джобовете.

— Не искаш да ме чуеш.

Нямаше сили да се зарадва, че картите са в бюрото, а не в джобовете му. Каква нищожна победа…

— Да, момче, не искам да слушам лъжи. И мога да позная кога ме лъжеш.

Нова лъжа се пръкна в ума на Кип и той зърна тясна пътека към надеждата.

— Лъжа те от страх какво можеш да ми направиш. Но вече не ми пука. Аз ѝ спасих живота, дядо, макар и само за няколко минути.

— За Янус Бориг ли говориш?! Знаех си!

— Някой прати убийци при нея. Необикновени убийци, които имат дарбата да стават невидими. Аз ги заварих да тършуват в къщата ѝ и успях да ги различа в подчервеното. Те не очакваха, че съм способен да ги виждам. Провървя ми. Убих и двамата, но задействахме няколко капана и всичко пламна. Опитах се да изнеса Янус навън, още дишаше. Накара ме да взема наметалата на убийците, но щом поисках да я вдигна на ръце, пак ме спря. Грабна ето това.

Кип се чудеше що за безумие го обзе, но не виждаше друг изход. Извади кутията за карти на Янус Бориг. В очите на Андрос Гайл пламна хищен копнеж. Протегна ръка, но Кип не му даде кутията.

— Защо е счупена? — Андрос се намръщи.

Разбира се, вълнуваха го картите, не смъртта на Янус Бориг.

— Тя умря, преди да я отнеса на две пресечки оттам. Прибрах се тук и дадох на баща ми наметалата и…

— И двете ли?

— Да — потвърди Кип.

Нищо друго не му оставаше. Лъжите му нямаше да звучат правдоподобно, ако не затрупаше дядо си с цял куп верни сведения. А и не искаше сам да се насади в клопка. Как да знае какво е научил Андрос досега?

— Дадох му и картите. То се знае, първо ги прегледах набързо. Име след име — толкова много, че се замаях. Случи се точно в нощта, когато Гавин се върна. Намери ме и взе картите. Не ги видях повече… до днес.

— Казваш ми, че си ги намерил днес?

— Заклевам се в надеждата си да се слея със светлината.

— Дай ми ги!

Кип завъртя глава.

— Още не разбираш. Щях да ти ги донеса. Разбира се, след като ги прегледам отново. И след като си запиша всички имена. Може би дори щях да опитам да се взра задълбочено в някоя и друга карта. Или нямаше да се престраша. Янус ми каза, че е заложила в тях капани, които могат да унищожат ума на човек.

Изду бузи в шумна въздишка. Не се преструваше. Настина му се струваше, че би си загубил ума от картите. И не вярваше, че няма да преживее тепърва какво ли не заради тях.

— Те бяха скрити в тренировъчната зала на Гавин. И когато ги намерих…

Чак сега даде кутията на дядо си. Веждите на Андрос се събраха на челото му. За него беше омразно да не разбира всичко веднага. Държеше кутията като отровна змия. Остави я на бюрото, сложи си ръкавиците и я отвори много предпазливо. Не го сполетя нищо лошо и той взе горната карта и придирчиво огледа гърба ѝ.

— Да, това е сътворено от нея. Не може да бъде подправено. — Вдигна поглед към Кип. — Моите поздравления, момко, май има някаква надежда да станеш Призмата в края на краищата.

Кип само тръсна глава. Андрос се начумери, обърна картата и се сепна, щом видя, че е празна. Обърна втора карта. Празна. Още една и още една. Раздели колодата и се взря в карта по средата. Накрая пръсна цялата колода върху бюрото. Всички карти бяха празни.

— Не! — изкрещя той. — Не!!!

Вратата се отвори с трясък и двама черногвардейци нахълтаха с извадени ножове и очила на лицата, готови да притеглят. Търсеха нападател и, разбира се, погледите им се спряха върху Кип.

Андрос вдигна ръка и посочи вратата на Джил Грейлинг и Бая Ниел.

— Вън! Излезте веднага!

Те се подчиниха незабавно. Андрос Гайл очевидно не би търпял нищо друго. Но дори не се извиниха за нахлуването, което според Кип показваше, че и надменността на дядо му си има цена.

Още преди вратата да се затвори Андрос избухна:

— Какво си направил?! Това не е каквото поисках от тебе. И ти отнема шанса да станеш Призма.

— Не ме оставяш да обясня. Намерих ги такива. Месеци наред търсих и ги намерих… такива. След всички заплахи, които трябваше да чуя от тебе. Накрая успях и… нищо. Знаех си, че няма да ми повярваш.

— Ти си ги унищожил.

— Аз още се страхувам от онази старица, макар че видях със собствените си очи как умря. Не бих посмял да посегна на картите. Тя беше побъркана! Навсякъде в дома ѝ имаше огнени капани до бурета с черен барут.

„Не се увличай, Кип. Остави кукичката във водата.“

Андрос го гледаше недоверчиво.

— Значи или Гавин е унищожил картите съзнателно или неволно, или някой друг ги е намерил и е направил същото съзнателно или неволно. Къде ги намери?

— Пъхнати в голям чувал, в тренировъчната зала на Гавин.

Андрос се замисли.

— Значи е почти невероятно някой друг да ги е сложил там… освен ако Железни не е подхванал своя игра. Разбира се, той би могъл да хлътне по-лесно в капан, скрит в картите. Не… Гавин е бил. Така е научил за…

Очите на Андрос светнаха и Кип разбра, че е захапал кукичката. Обяснението пасваше на някакво негово подозрение и той дори щеше да издаде неволно някаква тайна, докато умуваше на глас.

Слабостта на паяка — че вижда във всяка провиснала нишка част от паяжина.

— Момче, назови всяка карта, която можеш да си спомниш. Току-виж успея да се досетя за нещо дори от имената или значението на включените в колодата мъже и жени.

— Видях ги само за малко — каза Кип. — И то преди половин година. — Оролам да се смили над него, дори само изброяването на картите можеше да го влуди. — Добре де, добре. Помня някои.

Седна и затвори очи, за да внуши, че рови в паметта си, но беше заради очакването да му прилошее отново.

— Искрящо наметало.

Всичко в главата му се размъти и той вече вървеше след съвършения задник на Ния по кей някъде в пристанището. Отиваха да убият Янус Бориг. Преглътна.

— И имаше някакъв надпис. „Ако е Светлоцеп…“ Запомних го, защото дотогава не бях чувал за цепещи светлината. Страхувах се да попитам луксиат или магистър…

— Твоите тълкувания не са ми нужни. Имената! — пришпори го Андрос.

— Зимун Танцьора.

И вече стоеше на палубата на голям шлеп, вторачен в гърба на Гавин Гайл, опитваше се да изглежда колкото се може по-дребен и безобиден. Опипваше скрития под туниката нож и чакаше сгоден случай.

— Зимун? — обади се като ехо дядо му. — Помниш ли тази карта? Как изглеждаше?

— Нали не са ти нужни моите тъл… — Погледът на Андрос го накара да си затвори устата. — Не помня какво правеше, но беше Зимун. Невъзможно е да го сбъркам.

— Проклет да си, че си дал картите на Гавин, а не на мен! — изръмжа дядо му.

— По онова време ти се опита да ме убиеш.

— Следващата! Малката Маларгос ще дойде всеки момент, а тогава аз не бива да съм тук. Побързай.

Все едно решаваш да пъхнеш ръката си в огъня. Кип се питаше колко хитроумен е всъщност. Трябваше да ги изброи по-припряно, за да не се досети дядо му, че ги подбира, но и да са достатъчно, че привидно да сподели всичко запомнено, но не твърде много, че дядо му да се чуди как е запомнил толкова карти набързо. А ако не смесеше убедително очаквани и изненадващи карти, Андрос щеше да се досети за измамата. Неизбежно. Кип беше принуден да постигне всичко това с непоносими болки в главата и подскачащи пред мисления му взор видения от всяко назовано име. Адове…

— Нов зелен бяс. Зараждащ се бяс. Кремъклия. Убиец на морски демон — заизрежда той. „Тази последната… Онзи проклет пират. Топчията!“ — Искрящо наметало. Ъ-ъ… Извинявай. Вече я казах. Ъ-ъ… Дий Дий Падащ лист. Юсем Диви. Ахейяд Ярководни. Самила Сайех. — Кип щеше да повърне. Накрая щеше да забрави кой е. — Огледална броня. Падналия пророк. — В последната частица от секундата се спря да не изреди Черния луксин и Господаря. — Плъзгун. Кондор. Вив Сивокожи. Колача от Агбалу. Мускета. Изгорения вероотстъпник. И… да, Ангарска змия.

Андрос изглеждаше толкова вглъбен в себе си, че несъмнено запомняше всяко име. Всяко. От първия път. Този дъртак беше непоносим. Накрая отвори уста.

— Поне си наследил отчасти паметливостта на Гайл, ако не друго. Добре. Видя ли Орея Пулор или някой от синовете ми?

— Орея ли?

— Бялата! — сопна му се Андрос, загубил търпение.

— Не, не. Търсех баща си, но така и не го видях.

— Значи някои карти са непокътнати. Някой ги крие. Може би.

Кип го досмеша незнайно от какво. Андрос вярваше непоклатимо в своите разсъждения. Ако смяташе някого за важен, не се съмняваше, че има посветена на този човек карта. Отъждествяваше своята преценка със съда на историята. Ама че надут пуяк.

— Последен въпрос — натърти дядо му. — Видя ли карта на Светлоносеца?

Лицето на Янус Бориг беше неестествено бяло, сияеше в отразената светлина. „Не вярвам да си ми прибрал четките — каза тя. — Защото… знам вече кой е Светлоносеца.“ И умря.

— На картата… бях аз — промълви Кип.

По-бързо отколкото повечето хора биха осъзнали тежък удар, на лицето на Андрос се смениха потрес, обида и ярост.

— Лъжеш! — викна той и вените на шията му изпъкнаха.

Пристъпи напред, като че ли се канеше да го зашлеви.

— Лъжа, разбира се — потвърди Кип.

Тонът му подсказа други думи: „Слабоумнико, исках да видя как се гърчиш.“

И долови как високомерието му удари по камертона на яростта, която тутакси изстина, щом Андрос проумя, че го разиграват. Кип обаче имаше още какво да му каже.

— Очевидно е, че и ти лъжеш. Ти пробута измишльотината, че аз може да съм Светлоносеца. За да ме мъчиш с нея. Аз знам, че в това няма нищо вярно. Знам и как въртиш интригите си, зловредно старче.

— Наистина ли си си втълпил, че можеш да ме надхитриш? Мен? А аз, Кип, знам какво сте намислили ти и баща ти. Досетих се още откакто се разчу новият ти прякор — Трошача. Добре измислено, за да осигури положението, което имаш. Още по-добре измислено е, че ти го лепнаха други. И направо чудесно, че се възползвахте от навика на черногвардейците да измислят прозвища, за да пробутате най-мъглявия превод на онова име, срещу който луксиатите няма да възразят, но след време много хора си казват: „Всичко е ясно!“ Но и добре измислената хитрина не минава при мен, момко.

— Не те разбирам — каза Кип.

Само че излъга и усещаше как кръвта се оттича от лицето му, вече не само му се гадеше и го болеше главата, а започна да му прималява. Нямаше да проумее вчера или преди два часа. Но сега… Разделящият, раздиращият, разцепващият, разбиващият, унищожаващият. Трошача беше най-сухият и неточен превод на името Диакоптес.

— А, тъй ли било — тържествуващо възкликна Андрос, щом разгада лъжата по изражението на Кип. Отново се почувства господар на положението. — Не се съмнявам, че Гавин ти е пробутал този замисъл, а ти се прояви похвално, като продължи играта и в негово отсъствие — за всеки случай, в очакване той да се върне. След време ще си поговорим по-надълго за това мошеничество. В момента е важен само твоят избор. Възложих ти задача и обещах награда, ако я изпълниш. Ти се провали. Повярвай ми — истинско чудо е, че ще те пощадя. Утре призори брат ти ще бъде назован като избраник за поста на Призмата. До средата на зимата ще стане Призма. С нищо не можеш да попречиш или да го изместиш. Не се съмнявам, че хлапетата от твоята група ще го пазят с огромно удоволствие от заплахи… като тебе.

— Изборът е прост. Ако решиш да бъдеш мой шпионин и да се ожениш за онова момиче, тоест да оцелееш, ела при мен да се разберем, преди да тръгнеш. Избери каквото ти харесва, но ако утре още си тук, ще умреш преди залез. — Андрос килна глава, сякаш бе чул нещо. — Застоях се прекалено. Решавай мъдро, Диакоптес, иначе тази нощ ще е последната не само за мечтите ти.

На излизане тупна с длан по плочката за светлина и стаята потъна в мрак.