Разбитото око

44.

— Не мога да го направя — каза Големия Лео. — Този лорд Ариас е като съчка.

— Какво трудно има? — попита Даелос. — Отиди при него и го цапардосай.

— Не заради това не мога. Просто… не мога.

— Лео, може точно това да е изпитанието — обади се Бен-хадад, опипваше нервно очилата си. — Може би очакват от нас да откажем безнравствена заповед.

— А може би очакват от нас да изпълним заповедта и когато не знаем точно какво става — възрази Феркуди.

Другите се вторачиха в него. През три четвърти от времето той се държеше като шут, а после ги изненадваше с прозорливо подмятане.

— Какво има пък сега? — сепна се Феркуди.

След като се преоблякоха във всекидневни дрехи, бяха огледали широкото кръстовище на „Верош“ и „Хармония“. Не откриха нищо особено. Никой друг не наблюдаваше. Кварталът не беше от най-преуспяващите. Не беше най-оживеното кръстовище в града. Може би за проповядващ еретик това означаваше по-малко телохранители на търговци или благородници, които да му забият лакът в ребрата или да го замерят с камък. Или пък беше безнадеждно побъркан и бе избрал мястото наслуки.

Даелос пак отиде при Гос да оглеждат събиращите се тук улици, Тея се размотаваше из самото кръстовище с надеждата да открие нещо, другите се скупчиха зад един дюкян и се зачудиха какво да правят. Обикновено избираха сборно място по-далеч от целта, но този път не намериха удобно скривалище.

— Ей, момчета, какво правите тук? Чупката! — викна пазачът на дюкяна и размаха косматите си ръце.

Круксър се наруга тихичко. Кип си знаеше, че водачът им смята за своя грешка, когато някой ги забележи. Круксър даде знак и момчетата закрачиха заедно.

— Точно така — подвикна пазачът зад тях. — Разкарайте се, боклуци недорасли.

Те стискаха зъби и не отговаряха. Ясно им беше, че могат да го надвият, но това не беше достатъчна подбуда да се провалят в задачата си. Макар че се изкушаваха. Грубиянът се хилеше презрително. Очевидно подозираше, че са намислили някаква беля, но щом вече не застрашаваха поверения му дюкян, какво го засягаше? Не тръгна подире им.

— Надушвам някакъв номер — каза Кип.

— Да, има номер — потвърди Тея, която ги беше доближила безшумно. — Но не го правят на нас.

— Казвай — подкани я Круксър тихо.

— От другата страна на улицата една жена наблюдава проповедника. Донесла е бинтове. А проповедникът е сериозна гадина. От Кървавите халати. Той пък носи запечатани кутии за свитъци и ги дава на определени хора, когато го подминат. Ръководи шпиони.

— О, вече мога да го направя. Още по-добре, че този лорд Ариас е като съчка — натърти Големия Лео и разкърши раменете си, на които можеше да завиди и товарен кон.

— Задръж — каза Круксър. — Не знаем дали е сам. Но ми олекна, че има някакъв план, дори още да не сме го разгадали. Дайте ми секунда.

Най-щурото беше, че Круксър наистина имаше нужда само от секунда. Озъби се, огледа групата си и започна да изрежда заповеди.

Всички се пръснаха по задачите си. Само Кип нямаше какво да прави.

— Круксър… Тоест, капитане. — Когато изпълняваха заповед, дори новобранците бяха длъжни да спазват строго правилата. — От тебе не съм видял нищо освен добрини. И двамата знаем, че нямаше да съм в Черната гвардия, ако не беше ти, но не бива да ме държиш настрана. Така по-способните от мен ще ме изпреварят още повече. И аз трябва да участвам.

Кафявите очи на Круксър с едва видимо зелено и жълто около ирисите стовариха върху Кип поглед като чук.

— Аз съм капитанът.

Това изчерпваше всичко.

— Тъй вярно — отговори Кип.

— Има добро място за наблюдение, но трябва да се покатерим — каза Круксър и тръгна нанякъде.

Значи катеренето щеше да е трудно — иначе Круксър нямаше да го спомене.

— Чудничко… — измърмори Кип и забърза след по-голямото момче.

Круксър опря гръб в стената, разкрачи се за по-добра опора и сплете пръсти, та Кип да стъпи на дланите му.

— Мога да притегля стълба — предложи Кип.

— Ще скочиш.

— Ще скоча.

— От ръцете на рамото ми, хващаш се, издърпваш се.

„Лесно ти е на тебе.“ Кип размърда рамене, поклати глава и си пое дъх.

— Трошач, нямаме цял ден.

Круксър приведе едното си рамо напред, за да има повече място, където да стъпи.

Кип се втурна с изяществото на пияна мечка, стъпи на подложените длани, а с другия си крак на рамото на Круксър, докато той го изтласкваше нагоре с ръце, и скочи. Ръцете му с лекота сграбчиха ръба на дървената площадка, а и имаше инерция. Издърпа се и тупна по корем на площадката.

Завъртя се, без да става, протегна ръка надолу. Круксър подскочи от място, хвана ръката му, отблъсна се с крак от стената и се озова прав на покрива, като прекрачи ловко над Кип.

„Затова той е капитанът.“

Пред фасадата имаше скеле с наредени по него купчинки тухли. Круксър и Кип се промъкнаха приведени напред. Тук кръстовището беше широко четирийсетина крачки и можеха да останат почти невидими между олющения купол на сградата и тухлите. Удобно място за наблюдение, достатъчно отдалечено, за да не изпъкват, но и достатъчно близо, за да се намесят, ако нещата потръгнат зле.

— Трошач, време е с тебе да си признаем нещо — започна Круксър.

Начало, което не предвещаваше нищо добро.

— Какво? — подкани го Кип.

— Никога няма да станеш черногвардеец.

Не беше заплаха. Круксър отбелязваше неоспорим факт. Сърцето на Кип подскочи.

— Аз напредвам. И ще наваксам, обещавам.

— Не заради това.

И Кип разбра.

— Слушай, знам колко предъвквате тази щуротия, че аз съм Светлоносеца, но…

— И това няма значение.

Круксър надникна над тухлите. Големия Лео още вървеше небрежно по „Верош“. Дори прегърбен, за да не се извисява чак толкова, младият колос стърчеше над тълпата.

— Никога няма да ти позволят да положиш последната клетва.

— Кой няма да позволи?

— Да речем, че станеш пълноправен черногвардеец. И ти идва редът да охраняваш Червения, а всички знаят, че враждувате. Немислимо, нали? Или пък заглаждате някак враждата и ти идва редът да бдиш над Бялата… а е всеизвестно, че той враждува и с нея. Пак немислимо, нали? Убеден съм, че дядо ти крои някакви планове за тебе. Ако си черногвардеец, ще си почти недосегаем за интригите му. Той не би го допуснал. А и как да знам дали Бялата също не крои планове за тебе?

— Може би нейният план е именно приемането ми в Черната гвардия, за да се опазя.

Кип възразяваше само защото му се искаше Круксър да греши.

— Трошач, черногвардейците не си затварят очите за истината. Истинско чудо ще е, ако тя доживее да види как полагаш последната клетва.

Стомахът на Кип сякаш натежа. Всички знаеха, че на Бялата ѝ остава година, най-много две. Круксър беше прав. Нямаше как Кип да заслужи мястото си в Черната гвардия до смъртта ѝ. Командир Железни бездруго вече бе нарушил правилата, за да го направи новобранец.

— А ако и баща ти се върне навреме, за да се намеси със собствените си магии, няма съмнение, че и той крои планове за тебе.

Кип си спомни възгледите на дядо си за клетвите. Ако Андрос Гайл бе говорил искрено, значи в никакъв случай не би искал Кип да положи клетва, която някой ден ще го изправи срещу него… а тъкмо това можеше да се случи, ако внукът му стане черногвардеец. Кип разпери ръце.

— Тогава защо още ме търпиш в групата?

Разочарованието в очите на Круксър беше като плесница.

— Не ставай отново онзи хленчещ дебелак Кип. Сега си Трошача. — „Олеле…“ — Въпросът пред тебе, като знаеш, че времето ти при нас изтича, е какво ще постигнеш тук… Внимание! Започваме.

Големия Лео вървеше колкото може по-незабележимо през рехавата тълпа и доближи проповедника на десетина крачки. Хилавият мъж не млъкваше, макар че не личеше някой да се заслушва в думите му. От покрива Кип не чуваше ясно нито дума, но знаеше какво ще извика Лео — че еретиците са виновни за смъртта на сестра му.

Лео наистина кресна нещо и се нахвърли върху проповедника преди той да побегне.

Преструваше се на прост работник, затова се стараеше да не покаже с нищо какъв умел боец е всъщност. Хвана проповедника за косата с лявата си ръка и започна да го бие по лицето. Ако никога не са те удряли по лицето, усещането е стъписващо, дори ударът да не поваля. Кип знаеше, че Лео може да убие с юмрук, но той се сдържаше и бъхтеше проповедника по бузата, окото, носа, устата, бузата, окото. Шурна кръв и накрая пребитият щеше да изглежда така, сякаш е бил на косъм от смъртта… но не го застрашаваше такава опасност. Големия Лео вдигна за косата отпуснатото тяло и нанесе още два удара в ребрата — достатъчно силно, за да счупи едно-две.

Пусна жертвата да се свлече, обърна се и този път заговори толкова гръмогласно, че се чуваше надалече:

— Срам за всички ви, че търпите тази ерес! Тези хора са чудовища! Убийци! Оставяте го да пръска отровата си тук! Срам!

Изхрачи се на калдъръма и понечи да си тръгне.

Никой не направи нищо. Тъкмо това очакваше групата и им олекна, че този път замисълът им се осъществи — надяваха се, че щом заклейми шпионина като еретик, Лео ще се измъкне безпрепятствено.

Лео обаче не виждаше зад себе си лорд Ариас, който се надигна, макар че краката едва го държаха. Извади нож. Лео още стоеше с гръб. И шпионинът тръгна към него.

На покрива бяха прекалено далеч, за да помогнат с крясък. А по-лошото беше, че щяха да попречат на Лео да чуе тромавите стъпки на шпионина.

Лорд Ариас замахна, за да забие острието в гърба на Лео… и ръката му провисна безсилно. Дрънченето на ножа върху калдъръма накара Лео да се извърти. Видя и оръжието, и залитащия мъж, юмрукът му полетя мигновено.

— Не го убивай! — прошепна Круксър, все едно можеше да наложи волята си на Лео от такова разстояние.

Огромният младеж обаче само сграбчи шпионина за дрехата и го запрати да се просне на улицата. Постоя още малко, юмруците му ту се свиваха, ту се отпускаха. Кип долавяше, че кръвта му е кипнала от гняв. Големия Лео уж бе отишъл да се разправи с лесен противник, а малко оставаше да умре. Трудно е да разсъждаваш в такъв момент. И Лео пристъпи към лежащия на калдъръма мъж.

Тея се стрелна от тълпата и се разпищя:

— Братко! Слава на Оролам!

Кип не чу останалите думи, но Тея хвана Лео за ръката и го дръпна встрани. Той не се възпротиви. Появата на Тея му помогна да се опомни. Тя го водеше по „Верош“, отдалечиха се.

— Това пък какво беше? — промърмори Кип.

— Късмет? — ухили се Круксър.

На Кип му беше ясно, че техният водач знае много добре защо ножът изведнъж падна на улицата.

— Говоря сериозно.

— Парил. Ти не си единственият тук, който ни носи промени. И Тея владее някои фокуси. Но точно с този не винаги успява. Затова си беше късмет.

Тея скоро се изгуби в гъмжилото. Мина повече време, докато и Големия Лео се слее с тълпата. На няколко пресечки от кръстовището Феркуди и Бен-хадад излязоха на „Верош“ и тръгнаха поотделно към площадчето. Подминаха Големия Лео, все едно не се познаваха.

— Виждаш ли някой да го следи? — попита Кип, който не можеше да открие подозрителни хора.

— Може би един. Ей сега ще научим.

Ако шпионинът имаше съратник, който бе намислил бързо отмъщение или просто искаше да научи откъде е дошъл нападателят, беше задължително да му попречат.

Феркуди се блъсна в някакъв човек и двамата се търкулнаха на калдъръма. Феркуди уж падна много по-зле и се постара хората наоколо да повярват. Отлетя към сергията на жена, която продаваше парийски шалове, и всичко се разхвърча.

Само той беше способен да си изпроси доброволно такива неприятности.

Стройна парийка се втурна изпод навеса на сергията, разкрещя се, ръцете ѝ се мятаха в разпалени жестове.

— Тея и Лео измъкнаха ли се? — попита Кип.

— След такова представление? Ако не се бяха измъкнали, щях да ги сдъвча и изплюя.

А на кръстовището под тях се разиграваше друга, по-кротка драма. Жената, за която им бе казала Тея, коленичи до окървавения шпионин и започна да превързва раните му.

— Какво ще кажеш? — попита Круксър.

— Шпионка, която шпионира шпионина. — Кип сви рамене. — По-добър начин да я вмъкнат при враговете, отколкото да им се изтърси и да каже: „Здрасти, аз също мразя Хромария! Ще ме приемете ли?“

— Правилно. Виждаш ли онзи, който се мотае до стената? С мънистата в брадата и златните обици?

Кип изсумтя, че го вижда, макар едва сега да му обърна внимание.

— Този наглеждаше шпионина. Почти се издаде, когато Лео нападна, после пък едва не побягна. Сега само гледа отстрани. Мисля, че изпълнихме задачата успешно.

— Стига никой да не е видял нас — натърти Кип.

— Ще почакаме тук още малко.

Круксър се облегна на тухлите и Кип седна до него, обзет от мисъл, която го спохождаше може би за петдесети път. Струваше му се, че загазва заради неуместно мълчание почти толкова често, колкото и заради прибързаните приказки. Но вече му беше писнало да бездейства страхливо.

— Капитане… Исках само… Да ти кажа за Лусия. Убиецът… убиецът се целеше в мен.

Спомни си как стоящата с гръб към убиеца Лусия застана между двамата в последния миг. Нямаше да забрави и лицето на Круксър, когато той вдигна кървящото тяло на Лусия от изтръпналите му ръце.

Круксър се загледа нанякъде. Устата му се изви в тъжна усмивка. А после се овладя.

— Знам.

— Знаеш?

— Отидох пак в онази уличка. Възстанових убийството по памет. Само ти можеше да си набелязаната жертва.

Вдигна рамене.

— И не ме намрази? — попита Кип.

— Бесен съм. Но не на тебе. Трошач, щом Лусия ти спаси живота със смъртта си, може да е било случайност, но вече не е напразно. Дори смъртта ти да има смисъл — може ли някой да иска повече? На Лусия не ѝ стигаха способности да влезе в Черната гвардия. Тя си го знаеше и тепърва започваше да се справя с края на мечтите си. Тя нямаше да е една от нас, но умря заради най-възвишените си цели. Не беше напразно.

„Значи затова му се иска толкова настървено аз да съм Светлоносеца… Ако е вярно, значи Лусия е умряла заради най-важния човек в историята.“

— Ами ако не съм Светлоносеца?

Тихите тъжни думи сами се изплъзнаха от устата му.

— Не лишавай смъртта ѝ от смисъл. Няма нищо общо с това дали си Светлоносеца. Всички са равни пред взора на Оролам — тя умря за приятел. Земната ни мисия на черногвардейци е да умираме за Цветовете и Призмите… но за Оролам да умреш за просяк или за принц е едно и също.

Кип потъна в мълчание. Знаеше, че Круксър говори искрено. Но той виждаше ръката на Оролам във всичко. Вярваше, че Оролам се намесва постоянно в този свят. Командир Железни си представяше Оролам като далечен повелител, който може да се намеси, ако иска, но рядко има това желание. Андрос беше убеден, че Оролам е подредил света, но оттогава не го е докоснал и е допуснал Хромарият и Магистериумът да се превърнат в измама, натрапвана от Хромария и благородниците на всички в Седемте сатрапии.

„Чудна работа, Цветния принц май е на същото мнение.“

Кип не знаеше какво мисли Гавин. Не знаеше и каква е истината.

— Капитане… Не знам дали сега му е времето, но да те попитам какво всъщност знаем за Светлоносеца? В една молитва Клитос Сини каза, че всички сме Светлоносци, и аз прекарах часове наред в библиотеките да ровя из разни пророчества и тълкуванията им, но те си противоречаха и накрая се отказах. Проумях само, че щял да върне истинската вяра… каквато и да е тя. Ще утеши окаяните, ще отвори очите на слепите, ще събори олтарите и троновете, ще въздигне потиснатите и ще порази покварените.

— И ще убива богове и крале — подсмихна се Круксър.

— В множествено число?! — смути се Кип.

— Не помня дали беше така. Зависи словата на кой Предсказател приемеш за верую. С изброеното от тебе май са съгласни почти всички. Някои от по-чудатите Предсказатели са казвали… уф, не помня точно, но имаше нещо как щял да убие брат си…

— Ха, звучи обнадеждаващо.

С удоволствие би отредил такава участ на Зимун.

— … и да умре два пъти.

— О, вземам си думите обратно.

— Ти падна зад борда и всички те смятахме за мъртъв, това може би се брои за първия път — каза Круксър. — А всеки умира накрая — ето ти го втория.

— Или… пиратите пак ме хвърлиха в морето, може би това е вторият. — Кип сам не си вярваше. — Страхотно! Направо ми олекна. Вече знам, че трябва да умра още веднъж, още два пъти или нито веднъж. И може би съм длъжен да убия поне още един бог и един крал. Остава и да измисля как да изцелявам слепци, а и може би да проумея каква да бъде истинската вяра.

— Трошач, ако беше лесно, всички щяха да са единодушни. Предсказателите са били осенени от правдиви видения, но после е трябвало да ги превърнат в думи, тоест да ги разкажат на родния си език, с присъщите само за него изрази. И то ако си говорим за истинските Предсказатели — защото е имало и самозванци. Мнозина луксиати са посвещавали целия си живот на тези размисли. И то луксиати, които несравнимо са превъзхождали Клитос Сини като книжници, ако нямаш нищо против да ти напомня.

— Но ако всичко опира до оплетена теология, си остава безполезно! Тоест ако не мога да я разбера, за какво ми е?

— Може би не е за тебе.

— Да, това го разбирам, но ако все пак бях Светлоносеца, нямаше ли да се нуждая от…

— Дори в този случай може да не е за тебе.

Кип го зяпна с недоумение.

— Аз… май изтървах нишката.

— Пророчествата може и да не са предназначени за Светлоносеца, а за всички останали. За войника, който може да е прозрял съвсем мъничко, но то му помага да не побегне. За скърбящата вдовица. За младия книжник, който търси смисъла. А и какво значение има? Досега се оправяше с всичко, без да познаваш пророчествата.

— Значи сам да избера невежеството? Хъм, това ми допада. — Кип поумува. — Всичко, за което си говорим, може да се отнася и за моя баща. Хората го смятаха за мъртъв, когато падна в морето…

А Гавин оцеля незнайно как, прободен с нож, който се преобрази в меч още в тялото му. Кип не бе споделил това с никого. Те оказваха да повярват и на простото твърдение, че баща му не се е удавил. Кой би повярвал на останалото? И той не си вярваше през половината време, питаше се дали собствените му очи не са го измамили.

— … а и вече обсъждахме дали ако богът е бил убит от някой под негово командване, не е все едно че той е нанесъл гибелния удар — добави неуверено.

— Детството му не съвпада с пророчествата. Светлоносеца трябва да дойде отвън, да не бъде сред призваните или нещо подобно. Пасва обаче напълно на едно копе… на човек, смятан отначало за копеле, когато е дошъл от Тирея. И това ако не е да си „извън призваните“, здраве му кажи. Гавин Гайл е син на Андрос. Израснал е тук. Възпитан е да поеме властта. Това пък ако не е да си един от призваните…

— За тази част не ми беше казал! — оплака се Кип.

— Аз съм черногвардеец, а не луксиат. Ако искаш да разнищваш пророчествата, трябва да отидеш при… Всъщност тъкмо при тях не бива да отиваш. Дори не съм сигурен дали и Куентин трябва да чува такива разговори между нас.

— Куентин ли? Защо?

— Очаквах да ти е ясно. Все забравям, че си израснал в Тирея.

— И защо да не говоря с луксиатите?

— Защото ако сега е настъпило времето да се върнем към истинската вяра, значи луксиатите са оплескали всичко толкова зле, че самият Оролам се намесва, за да оправи бъркотията.

— А не би ли трябвало да ликуват от намесата на Оролам? Нали са луксиати…

— Трошач, възможно ли е да си толкова наивен?

— Те служат на Оролам! Това е призванието им! — заинати се Кип.

— По-тихо!

— Съжалявам, капитане.

— И ние — черногвардейците, сме призвани да не допускаме покушения. Това не означава, че ги предвкусваме.

— Говориш за съвсем друго нещо — възрази Кип.

— Колкото по-голяма власт имаш, толкова по-недоверчиво си настроен към онзи, който идва да ти я отнеме. Имало е вече самозвани Светлоносци. Ако се изтърсиш от някой пущинак без неоспорими доказателства, че си този, който подозираме в тебе, няма ли изведнъж да се окаже, че стоиш пред ръба на поредния разкол? Трошач, вече се опитваха да те убият. Според тебе кой е пожелал смъртта ти?

„И дядо ми опита веднъж, но отрече за останалите.“

— Кой друг дори би могъл да знае, че съществуваш? — напомни Круксър. — Не ми се вярва, че Цветния принц изобщо би се занимавал с тебе, когато ти се появи за пръв път тук. Ти по-скоро му направи услуга, когато уби крал Гарадул и той оглави бунтовниците.

— Благодаря, че ми напомни.

— Ако не е той, Трошач, кой друг остава?

„Орденът на Разбитото око? Но те не са ли само наемници?“

Ако Кип нямаше наоколо други незнайни врагове, вероятно именно луксиатите бяха опитали да се отърват от него. И все пак… Луксиатите?!

— Същински ад… — измърмори той.

Още врагове. И тогава стряскащо осъзна, че чува такива цинични възгледи за Магистериума не от кого да е, а от Круксър.

— Капитане, това не подкопава ли вярата ти… тоест… ако луксиатите наистина са убили Лусия?

Круксър се извърна.

— Моята вяра не се опира на хората.

Кип не знаеше какво да каже, но това не го бе възпирало досега.

— Е, щом няма да стана черногвардеец, според тебе за какво трябва да използвам времето си с вас?

— Научи се да убиваш. Научи се да водиш. Научи се да разпознаваш приятелите си и ги дръж толкова близо до себе си, че всеки изстрелян куршум от мускет да улучи някой твой приятел, а не тебе.

— Но… но това е най-ужасното отношение към приятелите…

— Трошач, ако станеш Цвят или Призма, вече няма да си само наш приятел. Това важи хилядократно за Светлоносеца. Преди всичко ще бъдеш наш предводител. Правилно и праведно ще бъде да умираме за тебе. Такова е предназначението ни.

Изведнъж Кип пак се озова в онзи шкаф, а плъховете го гризяха, гризяха. Само че сега бяха грижи, тревоги, бреме — хора, които можеше да предаде неволно. Хора, които щяха да умрат, ако сбъркаше. И хора, които щяха да умрат, ако успееше. Гадеше му се, задушаваше се, сгорещяваше се, вледеняваше се.

— Ако знаеш, че съм готов да умра за тебе, как ще живееш, за да бъдеш достоен за такава саможертва? Живей така — каза Круксър.

— Просто е, а? — ехидно подхвърли Кип.

— Просто е. Но не е лесно.

Поседяха мълчаливо още няколко минути. Кип се правеше, че размишлява съсредоточено, но притискащата го идея беше толкова необхватна, че не би понесъл някой да го гледа и да се пита дали я е проумял. Затова се гърбеше и се преструваше, но се чувстваше унил и тъп.

Когато станаха, попита:

— Да вървим ли по техния маршрут до сборния пункт, за да видим всичко наред ли е, или ще отидем направо?

— Хайде да отидем направо. Те се измъкнаха, без да ги проследят.