Разбитото око

3.

Дланите на Кип кървяха в трептящо алено около гладките весла, които стискаше. Избиваха му пришки. Безцветна лимфа пълнеше пришките. Нежната кожа под тях се цепеше. Кръв се виеше на малки спирали в лимфата като червен луксин. Протърквани неспирно от веслата, пришките се пукаха и кървяха. Той променяше захвата. Надуваха се нови безцветни пришки. Пълнеха се с алено. Пукаха се.

Той обаче не виждаше цвета. Нищо не можеше да види. Можеше само да си представя цветовете, понеже Зимун му беше сложил превръзка, за да не може да притегля. Зимун — полихромът, който се бе присъединил към Цветния принц. Зимун, който се бе опитал да убие Кип в Ректън и Гавин в Гаристън. Зимун, който и сега държеше пистолет, насочен към главата на Кип. Зимун, неговият брат.

Зимун, когото щеше да убие.

— На какво се смееш? — попита Зимун.

Лодката подскачаше и се клатушкаше по вълните както във всеки миг през последните два дни. Без помощта на очите си Кип нямаше как да се нагоди към хаоса на вълните, да загребва в точния момент, да забави при нужда. Понякога дърпаше веслата и едното се измъкваше от водата и се завъртаха на място, докато Зимун не му викнеше накъде да гребе. Правеха го от два дни. Два мъчителни дни.

През първия ден превръзката беше съвсем излишна — очите на Кип се подуха така, че се затвориха. По време на битката се бе ударил случайно, после и Зимун го цапардоса по лицето. Имаше десетина малки порезни рани по лявата половина на лицето и надолу по лявата ръка от гюлето, което бе улучило един от зъбците в острова на зелената напаст и избухна в шрапнел. Андрос Гайл също го беше намушкал и бе разпорил кожата по ребрата му.

Ако не бяха тренировките за Черната гвардия през последните месеци и насоченото към тавата му оръжие, Кип не би успял да помръдне. И все пак от непривичните усилия мускулите му трепереха. Гърбът го болеше непоносимо. Болката отпред в бедрата му, вечно напрегнати, за да пази равновесие в люшкащата се лодка, направо го убиваше. А ръцете! Мили Оролам, струваше му се, че ги е потопил в казан със страдание. Обгорената му лява длан, която и без това оздравяваше бавно, се бе сгърчила. Болеше при свиване, болеше при разгъване, болеше и ако я оставеше на мира.

Кип беше дебел, уплашен и отчаян.

— По-наляво — каза с досада Зимун.

Не придаваше на Кип чак такова значение, че да упорства с въпросите на какво се смее. А беше твърде хитър, за да му налети при такова дребно предизвикателство — вълните се надигаха високо днес и не би рискувал да загуби равновесие заради краткото удоволствие.

Нито веднъж не предложи да смени Кип на веслата.

Единственото, което подтикваше Кип да продължи, бе страхът. Беше изтощен от непрестанния страх два дни поред и това започваше вече да го вбесява.

„Но какво да направя? Сляп съм и толкова слаб, че не мога да победя и коте, мускулите ми непременно ще се схванат от всяко движение. Зимун владее положението. Той държи печелившите карти — шест цвята и пистолет.“

Но щом видя положението като игра на Девет крале, ужасът му стихна. Представи си, че анализира играта с търпението на син притеглящ. Възможно ли беше Зимун изобщо да се мери със страховит противник като Андрос Гайл? Не. Но ако картите ти са лоши, защо да не загубиш и срещу слаб играч?

Зимун можеше да го убие всеки миг, без да се бои от правосъдие или възмездие, защото никой нямаше да научи.

„Да, да, това вече го знаем. И какво?“

Най-добрата карта на Кип беше мързелът на Зимун, който знаеше, че трябва да гребат упорито, иначе може да станат жертва на пирати и да свършат като роби. Зимун обаче не искаше да гребе, затова Кип беше в безопасност, докато не го раздразни толкова, че да надмогне мързела си. Или докато Зимун не престане да се нуждае от него.

Зимун имаше чудесни карти, но и страхотната карта, с която не играеш, е безполезна.

Имаше и смехотворно раздуто самочувствие — вече бе говорил надълго и нашироко за всичко, което ще направи, щом отиде в Хромария. В тези истории Кип не се споменаваше изобщо, а това подсказваше достатъчно що за бъдеще му е отредено. Но самонадценяването на Зимун означаваше и че той подценява другите. Кип се държеше сломено и Зимун вярваше в това. Вярваше, че има предимство. И че Кип е съкрушен от този факт и съзнава колко е безпомощен.

— Наистина очаквах акулите да те докопат при Гаристън — подхвърли Кип, като вмъкна в гласа си неохотно възхищение.

Въпреки че беше фукльо, Зимун не беше идиот. Със залеза губеше предимството на луксина. Тогава му оставаха само три карти — пистолетът, раните на Кип и фактът, че мускулите му не бяха съсипани от десетки часове изтощителен труд. През миналата нощ при всяко обръщане на Кип, който спа на носа на малката лодка под скамейката, Зимун се будеше мигновено, петлето на пистолета вече запънато, пръстът на спусъка.

Шансът Кип да бъде застрелян случайно, ако Зимун трепне насън, беше потискащо голям.

— Не беше приятно плуване — отвърна Зимун и след малко добави: — Аз пък очаквах онзи водопад в Ректън да ти види сметката.

Уязвен, Кип Устатия, Кип Плямпалото, едва не напомни за следващата им среща — в лагера на бунтовниците, където Зимун дори не го позна. Но да ядосаш човек, който разполага с поне десет сигурни начина да те убие, не беше върхът на благоразумието.

— Значи излиза, че имаме нещо общо — каза вместо това. — Трудни сме за убиване.

Нямаше смисъл да губи време, като търси някакви въображаеми връзки между двамата. Зимун си беше влечуго. Кип прецени, че сигурно обикновено се опитва да прикрие нрава си. Но не и сега. Още един признак колко малко време му остава на Кип.

— Ние носим кръвта на Гайл — напомни Зимун. — Но ти винаги ще си бъдеш копеле. Аз ще се докажа пред дядо и ще стана наследник. Единственият наследник.

Кип гребеше.

— Сигурен ли си? — попита по някое време. — Че Карис е твоя майка? Не съм чувал никой дори да прошепне за това.

Много му беше омразна тази превръзка на очите, налагаше се само да умува над тона на Зимун, вместо да следи за мимолетните гримаси или трепване на лицето, които биха могли да го издадат.

— Тя е била сгодена за Призмата, когато са ме заченали. Това ме прави законороден поне в очите на повечето хора. Когато той се отказал от годежа, тя заминала и отишла при роднини.

— В Тирея?

Там бе видял за пръв път Зимун — когато той не послуша наставника си, запрати огнени кълба по Кип и го принуди да скочи във водопада.

— В Кървавата гора. В градчето Ябълкова градина. Отидох в Тирея по-късно. Единственото място извън Хромария, където можех да се науча да притеглям.

— Дядо ли го е измислил? — попита Кип.

Идеята би прилягала на Андрос Гайл. Погрижил се е момчето да получи образование и да го подготвят, като остане настрана. Съвършената скрита карта. Докато е бил превръщан в идеалното оръжие, Зимун не е можел да си създаде собствени съюзници в Хромария. Андрос можеше да го насъска както поиска срещу Гавин или Спектъра, без Зимун да се превърне в заплаха за самия него. Той явно изобщо не разбираше колко цинично го използва Андрос.

„Май и аз съм станал малко циничен, щом виждам ясно това. Или съм циничен само спрямо Андрос Гайл.“

Впрочем Зимун не отговори. Или отговори с кимане.

През тези два дни не попита нито веднъж за Карис. Изглежда, смяташе, че положението ѝ в Черната гвардия я прави поносима като майка, но не ѝ дава толкова власт, че да стане интересна за него. Предпочиташе въпроси, с които да се подготви за срещата с Андрос Гайл. На Кип му се искаше да присъства, за да чуе и види какво ще стане.

При следващото плъзгане на весло по вълна се закашля силно. Хъркаше в шепата си и успя да побутне превръзката мъничко нагоре. Дори от престорената кашлица го заболя нетърпимо. Все пак се бе нагълтал със солена вода, когато скочи в Лазурното море да спасява Гавин Гайл.

Доскоро си казваше, че е като мелез от костенурка и мечка, щом носи толкова на бой. Крайно време беше да прояви още някаква по-особена дарба. Тази беше твърде гадна.

Пак се зае с гребането. Зимун го бе накарал да си свали ризата — и за да вижда дали Кип се опитва да трупа в себе си луксин, и за да я облече, та да му е по-топло. С тези облаци в небето и есенния вятър си беше мразовито, особено сутрин и вечер. Но Кип гребеше, така че ризата не му липсваше чак толкова.

В края на всяко загребване главата му естествено се отмяташе назад и той попиваше едва доловима частица синьо изпод превръзката. С тази слаба сивкава процеждаща се през облаците светлина морето беше като чорба, а ресниците му и превръзката му пречеха да вижда цвета, но пък той не се нуждаеше от много. Не биваше да прекалява, за да не забележи Зимун. Но пък порциите бяха нищожни, а и кожата му беше достатъчно мургава, за да прикрие как луксинът се плъзга от очите по лицето зад превръзката, спуска се по гърба и се трупа в кожата на задника и бедрата, където не се виждаше. Зимун бе огледал главата му под косата и челото под превръзката няколко пъти, затова никаква предпазна мярка не беше излишна.

Зимун беше уверен, че Кип не може да притегля, затова очакваше нападение нощем, когато собствената му сила беше най-малка. Но като пълноспектърен полихром Кип знаеше, че слабостта не се измерва с цветове. Все едно беше дали Зимун разполага с десетина начина да го убие, или само с един. И все пак ако можеше да го изненада по-лесно тъкмо защото Зимун разполагаше с тези десетина начина вместо с един-единствен, значи допълнителните предимства всъщност го правеха по-слаб.

Някои хора си мислят, че на Девет крале играеш срещу човека отсреща, не срещу картите. Звучи умно, но рядко е вярно.

Към края на следобеда Кип натрупа достатъчно луксин. Съсредоточаваше се до краен предел, за да гребе, да не обръща внимание на болката и бавно да проточва нишка от луксин нагоре по гърба си, отзад по врата и в кожата под косата. За да притегляш луксин, трябва да е свързан с кръвта. Повечето притеглящи предпочитаха да цепят кожата на китките си или под ноктите. След време там се образуваха белези, тялото се приспособяваше. Но не беше задължително да изтласкаш луксин през място, където си го правил преди, и Кип нямаше такова намерение. Всяка загубена частица от секундата би направила смъртта му по-вероятна.

Мъничките глътки синьо внасяха логика в разсъжденията му. Изострените сетива пренебрегваха вятъра и собственото му тежко дишане. Досещаше се, че Зимун седи с лице към него. Знаеше къде е скамейката, а по равномерното люшкане на лодката отгатна, че е седнал по средата. Чуваше как Зимун от време на време се мести, за да погледне зад гърба си или към брега.

Синьото обаче можеше не да заглушава звуците, а само да ги пресява. Поривистият вятър заличаваше повечето информация, от която Кип би могъл да се възползва. Пък и синьото не потискаше напълно мъченията на тялото му. Кип бе разпределил чезнещите си сили възможно по-внимателно и се преструваше на малко по-изтощен, за да грабне по миг отдих между всяко загребване, като поставяше на везната мързела на Зимун срещу своя живот.

Трябваше да го направи днес. Скоро. Не му оставаха много сили.

Прегърби се, изпъшка от болка и пусна веслата заради престорен гърч на крака. Движението беше изненадващо и може би едва не си изпроси куршум между очите. Разтриваше крака си с двете ръце, преценяваше, опитваше, протягаше не само краката, но и китките и ръцете.

Внезапно изсумтяване.

Кип се разкрачи малко повече — така беше по-неудобно за гребане, но се надяваше позата да е подходяща за неочакван скок. Намести се на скамейката и заопипва слепешком за веслата. Правеше се, че не е забелязал, но отчаянието за миг надделя.

Зимун сигурно бе задрямал. Кип сам бе събудил врага си. С изострените си от синьото, сетива, ако беше почакал още малко…

Но нямаше смисъл да се кори. Командир Железни им бе казал: „Озъртането в миналото не помага. Ровете в грешките си, когато сте на безопасно място. Но първо стигнете до безопасното място.“

— Ако си мислиш, че ще ти помогна, си се побъркал — каза Зимун.

Кип изстена от болката при движенията на ръцете. Не знаеше дори ще успее ли да се метне тромаво през половината лодка. Още търсеше на сляпо и не докопваше веслата, които бе пуснал.

— Колкото по-дълго опипвам въздуха, толкова по-дълго почивам — подхвърли с насмешка.

— Дясната ръка — нагоре и напред. По-нагоре. Използвай веригата, тъпако!

Веслото се местеше заради вълните. Блъсна Кип по ноктите и той изпъшка. Изви китката си, за да докосне оковата, и проследи веригата към веслото. Не бе забравил за нея. Но по-добре беше да изглежда глупак.

И по-добре да не личи, че мери точната дължина на веригата. Сграбчи веслото. Повтори същите движения с лявата ръка и пак започна да гребе.

— Малко по-наляво — нареди Зимун отегчено. — А така.

Можеше да успее само по един начин. Трябваше да блъсне Зимун в морето, без да падне с него. Във водата Зимун не би имал полза от пистолета. И би имал време да запрати нещо от луксин само веднъж. Всеки луксин имаше тегло и независимо кой цвят би избрал, действието би го потопило още по-дълбоко.

Ако Зимун не улучеше с този първи удар, Кип имаше шанс. Щеше да гребе като побеснял. Щом успееше да прецени на какво разстояние от брега се намира, можеше да реши да се върне ли, за да убие Зимун, или да го остави на късмета му в морето. Но след немислимото му спасение в онези гъмжащи от акули води Кип предпочиташе да го довърши, за да е сигурен.

Но ако се окажеше прекалено муден, Зимун щеше да го простреля. Нямаше представа накъде да гребе, а и беше твърде слаб, значи щеше да умре. Ако и двамата паднеха във водата, също щеше да умре. Зимун беше по-добър плувец и когато Кип пращеше от здраве.

Щеше да има само един мъничък шанс. И трябваше да е готов да го използва. До зениците му под превръзката не стигаше светлина и беше нормално да са разширени. Той се опита да ги свие съзнателно, което можеше да направи мигновено всеки опитен притеглящ. Ако светлината го заслепеше, нямаше да е точен. Ако…

Тежестта на Зимун се премести в лодката и той промълви:

— Оролам…

Моментът настъпи толкова неочаквано, че Кип едва не го пропусна.

— Галера — добави Зимун. Синият луксин в Кип му помогна да проумее, че гласът е приглушен, защото Зимун се е обърнал настрани и гледа. — Май са пирати.

„Сега!“ Син луксин разкъса кожата по слепоочията на Кип. С пръсти от луксин той смъкна превръзката… и скочи.