Разбитото око

82.

Тея остави промахоса да се отдалечи и го последва. Когато тя застана на площадката, той вече беше на долния етаж. Наложи се да чака и съжали, че не бе тръгнала подире му по-бързо. Докато слизаше, стоящият долу можеше да зърне ботушите ѝ под края на наметалото.

Ама че невидимост…

Пристъпваше предпазливо, пренасяше тежестта си повече върху парапета, пропускаше стъпалата, които бяха изскърцали. Поне сега можеше да се радва, че е дребничка и не тежи много. Чу звънче от стаята, където бе влязъл Андрос Гайл. Спусна се без произшествия. Промахосът говореше на една от хубавите робини, които го бяха мили в спалнята.

— В покоите ми има повредена картина. Дайте я за възстановяване на най-умелия реставратор, който намерите.

Робинята побърза да излезе, за да изпълни заповедта. Мина между двама мъжаги от Бялата гвардия, застанали до вратата, които се отдръпнаха да я пуснат, и се шмугна в тесен коридор за роби. Тея имаше кратка възможност да се вмъкне между двамата, но ако някой от тях мръднеше встрани…

Докато Тея се двоумеше, Андрос ги отпрати.

А и двамата имаха внушителни туловища. Не приличаха на коравите опитни бойци от Черната гвардия и Тея не можеше да не им се подиграва наум. Все пак изглеждаше, че със сопа в ръце не са безопасни противници. Носовете им бяха чупени неведнъж, а под тлъстините се криеха огромни мускули. Само че онзи отляво имаше червен нос на пияница. Другият пък накуцваше. Но за нея най-неприятната им особеност беше, че заемаха цялата ширина на коридора, когато вървяха един до друг.

Тея отстъпваше заднешком, поглеждаше само ботушите им, за да не видят очите ѝ. Стълбата или вратата?

Избра да се пъхне в рамката на вратата. Те завиха точно към тази врата. Приклещиха я.

Мъжагата отляво стоеше по-близо до вратата. Протегна ръка към разположеното високо резе, на два-три пръста от главата на Тея, която не дишаше.

— Навит ли си? — Мъжът изви глава към другия.

Дръпна резето надолу и дръжката се отърка в рамото на Тея при завъртането, но той не забеляза. Нито бутна вратата. Тея си оставаше в капана.

— Пипнеш ли това бренди още веднъж, ще набият и двама ни с камшик — прошепна куцащият. Озърташе се плашливо. — Арад, ще те надуши накрая!

Нямаше къде да се дене. Ако мъжагата направеше бърза крачка напред, щеше да се блъсне в нея. Тея не можеше да отвори вратата сама и да им се изплъзне — пияницата още държеше резето. Пролуката между двамата не стигаше, за да избяга.

И преди да помисли какво прави, тя вече притегляше. Бездруго поддържаше с парил наметалото и в главата ѝ се мярна въпрос: за това ли говореха другите притеглящи? Червените казваха, че преживяват страстите си двойно по-разтърсващо, сините описваха хладната логика, Тея обаче не бе почувствала досега никакво влияние от парила. Но тази необичайна находчивост или изострен усет…

Плъзна парил през крака на втория мъжага. Имаше точка на преход в спектъра между твърдия и газообразния парил и ако се задържаше в тази точка, можеше да го изстрелва като поток, но да го насочва точно. В поне стотина опита бе успяла два пъти, и то когато не се вглъбяваше излишно… което беше нетърпимо досадно. Успя и този път. Напипа възела от зле зараснали сухожилия в болното коляно и дръпна с втвърден парил, докато парилът не се пръсна.

Кракът на мъжагата се подгъна и той се стовари с приглушена псувня.

Пияницата Арад пусна резето да види какво става и Тея побутна вратата лекичко, все едно той го е направил неволно. Арад се засмя.

— Караш ми се за пиенето, ама ти тупна като къркан! Пак ли те мъчи коляното?

Тея не се застоя да слуша. Пъхна се в стаята.

Попадна в някакво преходно помещение; коридор отсреща водеше към друго крило на къщата, имаше и врата към онази част, където искаше да се промъкне.

Надникна през ключалката. Стая, където робите носеха храната от кухните долу и я подреждаха за поднасяне в трапезарията, която сигурно беше разположена по-нататък. Вътре беше пълно с роби, които щъкаха напред-назад в припрения пестелив танц на добре управлявано домакинство. Немислимо беше да мине през тази стая.

Чу гласа на Гринуди откъм коридора, от който се бе измъкнала с такова облекчение. Викаше двамата от Бялата гвардия.

Щом те се махнаха, Тея се върна в коридора и най-после стигна до вратата, зад която трябваше да е промахосът. Само че беше затворена.

Щукна ѝ все пак да се провре покрай робите. Нали беше пъргава, чевръста, дребна и шибано невидима! Но чу гласа на Убиеца Шарп и се присви от спазми в корема.

— Отвличането е работа за двама.

„Отвличане ли?“

— Вземи Адрастея да ти помага. Тъкмо ще провериш колко ти е вярна.

— Изобщо не се тревожа за нейната вярност, а за липсата на сила в раменете ѝ. Ако онази реши да ни се опре, трябва да я цапна с палката и после да я нося.

Тея дори не се зарадва, че е успяла да заблуди самия Шарп. Трескаво се чудеше коя жена е набелязана за жертва.

— Тя ще се върне ли от мястото, където ще я закарате? — попита Убиеца Шарп.

— Не е нужно да знаеш това.

— Трябва да знам дали е допустимо тя да види лицето ми, когато я сграбча. Ако ѝ позволите да се върне след време, животът ми ще стане по-труден. Хората са склонни да ме запомнят.

Андрос помълча, после каза:

— Не, няма да се върне. Направи всичко необходимо да ми я доведеш. Искам я непокътната. Ще ти дам няколко дни да се подготвиш. Вземи когото искаш да ти помага. Ако не е Адрастея, искам след това да се отървеш от помощника си.

Тея се взря и през тази ключалка. Гледката беше кошмарна. Убиеца Шарп носеше наметалото си, но със смъкната качулка. Главата сякаш се рееше във въздуха над невидимото тяло, очите му изцяло черни от притеглянето на парил. Но най-стряскаща беше широката му усмивка. Този път бе сменил съвършените зъби с кучешки, очевидно извадени от устите на много жертви. Трийсет и два кучешки зъба, подредени изкусно. Нарочно се хилеше до ушите, за да ги показва.

— За мен ще е забавление — каза той на Андрос Гайл.

И плъзна език не по устните си, а за да усети с наслада остротата на зъбите. Тръсна глава, както куче се отърсва от вода, и вече се виждаше целият, а очите му станаха нормални.

— Сега да поговорим за поръчката в Хромария — нареди Андрос делово, без да го вълнува гнусното зрелище пред него.

„Не се преструва. Наистина не се плаши. Това си е неговият свят, той е господар на изродите и зверовете в него.“ Безмерната му самоувереност беше дори по-стряскаща от представлението на господин Шарп.

„Могат да те убият само веднъж“ — напомни отново разсъдливостта ѝ. Но тези твари бяха толкова над нейните ограничени сили, че усещаше опората на разума си тънка като яйчена черупка. Ако Андрос Гайл я хванеше, щеше да я превърне в нещо по-лошо от робиня. Щеше да я принизи до измъчено животно.

— Направено е — заяви Убиеца Шарп. — Тя нито знае, нито ще заподозре. Аз сам измислих този похват. Късчета парил притискат отвсякъде сърцето ѝ. Чувства се изтощена и просто… умира.

Тея не чу първите думи на Андрос.

— … този най-крехък луксин?

— Няма значение. Ако се разтрошат, ще стигнат с кръвта до мозъка и тя пак ще умре.

— Но… — Пак нечута от Тея думи. — … до сутринта? Сигурен ли си?

— Може вече да е мъртва.

„За коя говорят? Коя ще е жертвата на Андрос Гайл?“

Стъпките им пропъдиха въпросите. Двамата тръгнаха към вратата.

Тея се дръпна към стълбата и започна да се качва колкото можеше по-бързо, но едва не забрави за скърцащите стъпала, стресна се и накрая се препъна. Търкулна се на паркета горе и побърза да смъкне края на наметалото върху краката си. Дърпаше, за да освободи гънката му под тялото си, измести се малко и… видя, че се покрива с видимо наметало. Не притегляше парил.

Така се уплаши, че насмалко да изпищи. Паниката я скова, изобщо не можеше да притегля.

Тук имаше врати и от двете страни. Ако някой излезеше…

Надигна се светкавично и притегли парил. Дишаше като след цяла левга тичешком. На Оролам брадата! Миг разсеяност можеше да ѝ струва живота. „Пак ли паника, Тея? Недостойно е за тебе. Време е да се стегнеш.“

Погледна надолу, където промахосът Гайл изпращаше Убиеца Шарп към изхода. Внимаваше да не се вторачва и да навежда глава, за да прикрива очите си, докато не си спомни, че това наметало не я прави невидима за човек, способен да гледа в парил.

Не знаеше дали някога ще е възможно да се скрие от притеглящ парил.

Приклекна, за да стане недостъпна за погледите им, и вдиша дълбоко, за да се успокои.

Разбираше защо бродниците в мъглата не са имали желание да учат други на тайните си. Всеки, когото са подготвяли, е ставал не само техен съперник. Така биха множили доброволно заплахите за себе си — в свят, където истински бродник в мъглата може да разчита на почти пълна безопасност.

Вратата долу се отвори и затвори, без двамата мъже да се сбогуват. Не си падаха по лицемерна учтивост. След това Андрос Гайл се качи по стълбата. Тея предположи накъде се е запътил и поне веднъж позна. Подмина я, без да погледне към нея.

Но тя какво правеше тук? Беше се заела с нещо, в което рискът да умре растеше с всяка минута. И защо? Толкова ли я гризеше любопитството да види брата на Кип? Нали той щеше да се появи в Хромария? Защо да не почака дотогава?

„Въпросът щеше да е много уместен преди час, но вече съм тук. Не дойдох да зяпам брата на Кип. Дойдох да науча какво е намислил Андрос Гайл и няма да си тръгна преди да разбера.“

Андрос мина по коридор, качи се по още една стълба и влезе в друга дневна. За Тея беше непристойно да съществува просторна къща на остров, където всички се свираха натясно и наемите бяха, меко казано, кожодерски. А тук живееше един старец. Един. И дори не живееше в къщата постоянно. Отбиваше се съвсем рядко. Но имаше такава многобройна прислуга освен робите, които се грижеха за покоите му в Хромария. И опустелите покои на съпругата му. Имаше ли друг мъртвец със свое жилище в Хромария, където теснотията беше още по-нетърпима?

Тея тепърва се канеше да реши ще влезе ли в стаята да подслушва, или ще се задоволи с каквото чуе от коридора. Не се наложи да решава. Щом надникна иззад ъгъла, видя същите мъжаги от Бялата гвардия, а вътре Гринуди шеташе като хлебарка.

— Дядо — каза някакъв младеж.

Беше изумително красив, както можеше да се очаква от сина на Гавин и Карис Гайл. Имаше карамелената кожа на аташиец, носеше сива туника от скъп плат с цветни ивици, прилягащи на шарените искрици в светлосините му очи.

Тея го познаваше! Беше същият, който се опита да я убие в укреплението на Руишки нос. Спъна я, взе пистолета и заповяда на войниците си да я убият. Този ли беше братът на Кип?!

Той не само се поклони, а се просна по очи на пода пред промахоса. „После ще ми се гади, като си спомням това.“ Но Тея не би пропуснала разговора за нищо на света. Придържаше наметалото плътно около краката си и гледаше надолу, когато се промуши между двете туловища и влезе в солариума.

Андрос Гайл оглеждаше безмълвно внук си. И не изглеждаше доволен.

— Изправи се.

Зимун стана.

— Аз… ъ-ъ, загубих монетата, която ми изпратихте. Заради онези пирати, нали разбирате. Но мога да я нарисувам по памет. Сръчен съм с перото — краснопис, рисунки, чертежи за механизми от луксин. Справям се превъзходно с всичко това. Разбира се, знам и какво ми заръчахте да кажа при нашата среща: „От червено изкуство най-младият син ще разсече баща и баща и баща и син.“

— Не виждам много от чертите на рода в тебе — отбеляза Андрос.

— У Кип повече ли са? — отвърна Зимун незабавно. — Той е по-мургав и от Гавин!

Тея виждаше, че Андрос Гайл не обича никой да говори с него като с равен.

— Колко си запознат с историята на рода Гайл? — попита промахосът.

— Знам, че властваме — заяви младежът.

— О, знаеш, че властваме — повтори Андрос Гайл присмехулно. — И въпреки това си позволяваш да ме поправяш?

— Не си позволих това, господарю, само се опитах да защитя интересите си. Мислех, че вие бихте оценили…

— Бих оценил уважението, което заслужавам — прекъсна го промахосът. — Първо пълзиш в краката ми, а после възразяваш?

Зимун го гледаше втрещено.

— Господарю, съжалявам, ужасно съжалявам. Знам съвсем малко за историята на рода. Онези… хорица, които ме отгледаха, нямаха никакво желание да ми разказват за моя род. Тепърва имам много да уча.

Сведе глава и ако Тея не преливаше от омраза към него, може би щеше да повярва в смирението му.

— Хъм…

Андрос Гайл дълго не каза нищо друго. Мълчанието натежаваше. Гринуди бе застинал на място като статуя. Андрос отпиваше бавно от чашата си и Зимун накрая се разшава неловко, но и той не продумваше.

— Е, добре — каза Андрос накрая, — ще се заемем с обучението ти, а накрая може би ще има малко изпитание, за да проверим присъщ ли ти е и умът на Гайл. Провалиш ли се, безполезен си за мен, дори ако си какъвто твърдиш. Глупавият Гайл не е Гайл.

Тея се обнадежди, а Зимун кимна наперено, за да не покаже страха си.

— През Кървавата война — започна Андрос — някои от видните родове започнали да уреждат бракове, подчинени на нуждите на войната, вместо да търсят политически съюзи. И Гайл били първи сред тях. Моята прапрапрабаба Атея произхождала от незначително семейство на благородници, което отглеждало половината коне за надбягванията с колесници в Рутгар и Кървавата гора. Почти всички победители в надбягванията били от тяхната конюшня. А Галациус Гайл бил пиянде, опитващо се упорито да прахоса родовото богатство в залаганията на тези състезания. Тя спасила парите му със съвети на кои коне да залага и скоро спечелила сърцето му. Убедила го да избере жена с много по-ниско положение — тоест нея. Така го подтикнала към най-храбрата постъпка в целия му живот на жалък страхливец. Оказало се, че това е и най-умната му постъпка. Атея подобно на мнозина други загубила надежди Кървавата война да свърши някога, затова пренесла опита си в развъждането на коне върху рода Гайл. Тя имала свиреп нрав, но се отличавала с проницателността си. Помагала си с подробни записи за родословията. И за своя съпруг отделила кратко описание както за всеки друг благородник, когото познавала или проучвала: „Галациус Гайл, пияница, комарджия, глуповат, синеок, не притегля, но вдъхва преданост и в рода, и извън него.“ В по-късните години от живота си вече обръщала внимание и на цвета на кожата, мускулатурата, доблестта, ръста и плодовитостта. Разбира се, помогнала си много и с това, че родила осемнайсет деца и живяла сто и пет години. Уреждала браковете така, че привидно страняла от политическите изгоди, вкарвала в рода кръв на надарени, затова пък бедни хора, на пращящи от здраве мъже и жени, които нямали никакви връзки. Другите родове затъвали в борби кой да се свърже с богатите и красивите и така вдигали неимоверно цената на подобни бракове, а Атея вярвала, че изобилието от умни бойни притеглящи в рода ще му донесе богатство и власт, макар и след време. Дори заченала и родила деца от неколцина велики мъже сред нейните съвременници, вписвала бащите в дневника си без следа от срам.

— Още с първото поколение се проявила блестящо или имала изумителен късмет — продължи той. — Може би е вярно и едното, и другото. Почти всяко дете имало дарбата да притегля. Не по-малко ѝ провървяло с други предимства на новите попълнения в рода, които се проявили в следващи поколения. Никой нямало да научи замисъла зад нейните интриги, ако не била вбесила един от внуците си. Не дала съгласието си той да се ожени за момичето, което обичал. Непокорството го подтикнало да избяга при семейство от Кървавата гора, което охотно взело от него и тайните му, а по-късно и живота му, защото тя отказала да плати поискания откуп.

— Какви мили хора… — вметна Зимун.

Но присмехът му сякаш се блъсна в стена. За миг-два Тея си позволи да намери надежда в явната неприязън на Андрос Гайл към Зимун. А след това си напомни, че той не харесва никого. Или бе свикнал с огромната власт толкова отдавна, че изобщо не се преструваше, когато някой го дразнеше.

Той беше пълната противоположност на роб, но в неговата груба прямота нямаше повече обаяние, отколкото във фалшивите усмивки на роба.

— Никой след нея не поддържал дневниците на родословието толкова добре, а войната се намесвала твърде често, погубвала мъже и жени, преди да допринесат чрез децата си. Родът бил обогатяван с кръвта на копелета, чийто произход бил прикриван. Но след осем поколения усърден труд за подобряване на рода, в някои случаи дори десет или дванайсет, защото Атея проучвала и предходните поколения, доколкото можела, родът Гайл се научил отчасти какво се предава понякога по наследство, какво се наследява почти винаги и какво зависи от случайността като хвърлянето на зарове. Разбира се, аз не вярвам в заровете, но признавам, че не разбирам някои страни от подредбата на света. Урок, който би послужил и на тебе.

Зимун си беше нагласил подобаващо смирено изражение.

— Да, дядо.

— „Дядо“? Още не си проумял, така ли? Какво показва това след всичко, което споделих с тебе?

— Господарю?… — промълви озадачено Зимун.

И Тея разбра, че той изобщо не се е съсредоточил. Що за особняк дори в първия разговор с Андрос Гайл не си мери приказките?

— Момче, ти за глупак ли ме смяташ? — натъртено попита промахосът.

— Не, разбира се — отвърна Зимун на секундата.

Прозвуча като лъжа. Що за чудак би си позволил да говори толкова безстрашно с Андрос Гайл?

Дланта на Андрос се стовари жестоко върху бузата му. Юмруците на Зимун се свиха, едната му ръка се напрегна цялата. Изведнъж Гринуди, който стоеше неподвижно отстрани с поднос в ръцете, се озова до него без поднос, готов да се намеси.

— Ето един от недостатъците, които се опитваме да изкореним във всяко поколение — каза Андрос Гайл. — Поривисто държане. Всеки, който е неспособен да се владее, накрая се проваля. Виждам тази слабост в тебе. Очаквай да проверявам и занапред дали си се справил с нея. Изглежда, че е неразделна от кръвта на Гайл, но най-добрите сред нас я превръщат в дързост и умение да се вкопчат във всеки сгоден случай. Останалите просто се хвърлят след всяко нещо, привлякло погледите им, но губят интерес и го зарязват, преди да са го сграбчили.

— Опитвам се да ти внуша, че знам твърде добре кои черти са типични за рода Гайл и кои са плод на случайност — отсече промахосът. — Сини очи и мургава кожа може да са твърде редки при другите родове, но не и при нас. Гайл носят и много парийска кръв в себе си. Моят брат беше по-мургав и от Кип. Нашата майка беше парийка, както и една от бабите ни. Дори смятаха, че аз се отличавам твърде много с по-светлата си кожа. Ако имам внук, в чиято принадлежност към нашата кръв се съмнявам, това не е Кип.

— Кип? Копелето?

— Аз го обявих за законен син. Той прави каквото му кажа.

„Да бе. В кой свят Кип прави каквото му кажат?“

Но дори това да беше лъжа, Зимун май чак сега осъзна, че бъдещето може да не му е в кърпа вързано. Тея се досещаше, че той е превърнал в опора на самото си съществуване тайната си на потомък на рода Гайл, представял си е как Седемте сатрапии го очакват, виждал е в това своето предопределение. А сега собственият му дядо застрашаваше тази отредена за него съдба?

Кип обаче ѝ бе разказал някои от преживелиците си с Андрос Гайл и тя разбираше добре сцената пред очите си. Андрос не понасяше тази самонадеяност у другия си внук и се държеше с него както с Кип — подлъгваше го, че принадлежността към Гайл е нещо, което тепърва трябва да заслужи.

За Тея, която наблюдаваше отстрани, това си беше смехотворно. Гайл нямаха други наследници. На кого щеше да остави старецът цялото си богатство? Много го биваше да разсъждава за родословие, но не се бе погрижил да има толкова изобилно потомство, че да си позволи придирчивост. Оставаха му само Кип и Зимун. Гавин го нямаше и може би нямаше да се върне никога, а и къде се вместваше женитбата му с Карис в плановете на Андрос? Значи само се опитваше да сплаши Зимун.

Зимун обаче не знаеше това.

— Малък слабоумник — гълчеше го Андрос. — Държал си в ръцете си Ножа на Заслепителя, но го използва в опит да убиеш моя син? Мислиш си, че можеш да дърпаш конците на Цветния принц? Знае ли човек… Мислиш си, че можеш да дърпаш и моите конци? Нямаш представа какво те чака.

— Дядо, аз бях в безизходица. Цветния принц беше там, а ти — далеч. При първо неподчинение щеше да ме… Провалих се нарочно.

— Научи се да лъжеш по-умело.

— Мислех, че вие и баща ми сте в раздор…

— Нямало е как да знаеш намеренията ми спрямо Гавин. Просто си искал да угодиш на Цветния принц.

— Не съм искал…

— Ясно ми е какво си искал. Ти си бил на някакъв шлеп с Гавин. Нужно е било само да дойдеш при мен на Малки Яспис и да ми дадеш ножа. Ако беше направил това, аз пък щях да те направя Призма още утре.

— Заклевам се, че никога повече няма да престъпя заповедите ви. Ще правя всичко, което поискате от мен. Всичко…

— Ти да не сметна това за наказание? Още не съм се захванал с наказанията ти. Ако е наказание, то не е от мен, а от живота. Не мога да те направя Призма утре. Нуждаем се от Ножа и… от други неща, които няма защо да знаеш. Засега. Твоята нескопосаност може да ни струва… може да струва на тебе всичко! Можеше или да убиеш Гавин, или да се присъединиш към него. Щеше да е все същото! Ако ми беше донесъл Ножа на Заслепителя, твоето бъдеще, да не говорим за бъдещето на този род и на Седемте сатрапии, щеше да е сигурно.

— Някой ден, тъпанарче, ти може би ще си начело на рода, вероятно дори на света, ако не си прекалено празноглав, за да вземеш каквото ти поднасям. — Изгледа го строго. — Но този ден не е настъпил. От днес нататък ще се подчиняваш безпрекословно и ще доказваш, че си достоен за този род. Давам ти само един шанс. Имаш брат и колкото ще да се преструва пред хората, че ми се опълчва, двамата с него се разбираме и той ми служи добре. Ако се окаже, че служи по-добре от тебе, без колебание ще го направя наследник на рода Гайл. Още от времето на Атея Гайл спазваме принципа на първородство само когато ни е изгоден. Можеш да станеш наследник само като убедиш мен. Добре е да запомниш и че в този род единственият наследник получава всичко.

Неистовата жажда на лицето на Зимун беше откровена като омразата му, но Андрос Гайл не показа с нищо, че забеляза това изражение. След леко проточило се мълчание Зимун каза:

— Разбира се, дядо. Как мога да ти служа най-добре?

Андрос се взря в него и допи чашата си с недоволна гримаса.

— Утре ще обявим, че ти си избраникът за Призма.

— Смятах, че и Бялата трябва да даде съгласието си, след като Спектърът ѝ предложи кандидат. И досега си мислех, че тя не е наша приятелка.

— Не е, но тази нощ ще ми направи голяма услуга.

— Значи ще отстъпи?

Андрос Гайл се усмихна със стиснати устни, но нямаше съмнение, че тържествува.

— Може и така да се каже.

Не пожела да обясни на Зимун — явно му доставяше удоволствие да оставя внук си в неведение, — но Тея посърна. Не можеше да повярва, че се бе сетила чак сега. Андрос Гайл искаше смъртта на някаква жена, а Убиеца Шарп бе дошъл при него… след като беше в Хромария по-рано същия ден.

Не би отишъл там само за да подложи Тея на изпитание — всяка негова поява в Хромария носеше прекалени рискове. Проникнал беше да разузнае, беше използвал и нея, за да получи последните нужни му сведения. Използвал беше наученото, за да улесни убийството на Бялата. Тея не се съмняваше, че сега Убиеца Шарп ще се старае да го видят колкото се може повече хора на Големи Яспис през цялата нощ. За всеки случай — някой притеглящ би могъл да открие остатъци от парил в тялото на старицата.

Никой не би обвинил него.

Сляпата ярост избухна в Тея. Да погубят тази жена? Как смееха? Убиеца Шарп беше пропаднало животно, но оставаше само инструмент. Тя искаше да се разправи с Андрос Гайл. Как бе живял толкова години до такава доброта и да я ненавижда? Такива твари — защото за нея не бяха хора — не биваше да мърсят земята.

Можеше да го убие. Можеше да убие Зимун. Можеше да убие Гринуди. Не, не биваше да убива Гринуди. Защо робите да плащат за греховете на господарите си, та ако ще да им помагат с радост?

Нямаше ли да е по-добре за всички, ако премахне тези гнусни създания? Нямаше ли да е изпълнение на обета на черногвардейка? Още не бе положила последните обети, но ги знаеше и искаше да изрече думите, откакто се помнеше.

„Заклевам се в своя живот, в светлината и в свещената си чест да защитавам Бялата, Черния, Призмата, Спектъра на Седемте сатрапии и преди всичко Седемте сатрапии. Ще живея не като свободна жена, а като робиня на своя дълг и на своите командири в изпълнение на дълга.“ Уговорката, че Черната гвардия служи преди всичко на Седемте сатрапии, бе включена заради случаите, когато Призмата полудява и отказва да предаде властта си. Тея обаче знаеше, че може да бъде приложена и спрямо Цвят или дори промахос, който е обезумял.

Започна да насища тялото си с парил — не само постоянния поток за искрящото наметало, а достатъчно, за да създаде оръжие.

„Тея, обетът гласи «да защитавам», не «да отмъщавам». От тебе не се иска да бъдеш кинжал в мрака, а щит. И тук не си свободна жена, а войник.

Ако ги погубя сега, ще съм убийца, а не черногвардейка.

Може да съм особена, с необичайни умения и единствени по рода си дарби, но си оставам войник и се подчинявам на заповеди. Ако Бялата ми заповяда да убия Андрос Гайл, ще се подчиня охотно и с чиста съвест, дори ако се радвам тайно на смъртта му.

Но на света би му олекнало, ако сама реша да въздам правосъдие, ако убия тези отвратителни същества.“

Не се поддаде на тази мисъл. Беше убила човек в онази уличка, но той щеше да убие нея или други от групата ѝ, ако тя не го бе спряла. Да отнеме живот ѝ тежеше, но щом помислеше за случката, разбираше, че не би могла да постъпи другояче. Да, сега щеше да се справи с повече вещина. Тренираше с цялото си усърдие и толкова дълго, колкото издържаше. Не можеше да промени уменията си през онзи ден. И би направила същото, ако се наложи. Но това…

„Милостиви Оролам, още какви злини ще извършат тези мъже, ако не им попреча?“

Не ѝ беше отредено да го направи. Оролам я бе изпратил тук, но той я бе пратил и в Черната гвардия, бе вложил в сърцето ѝ всепоглъщащия копнеж да бъде черногвардейка. Не можеше да измени на това. Тя беше призвана да служи като щит.

Паяжината се разкъса в миг и Тея вече знаеше как да постъпи. Бялата още не беше мъртва.

Измъкна се от стаята. Слезе по стълбата, задържа с ръка звънчето над вратата за роби и се изсули навън. Мина крадешком покрай черногвардейците, покатери се върху една конюшня отзад и прескочи високата ограда. Една пресечка по-нататък престана да поддържа невидимостта и хукна.

Доближаваше Хромария, когато си спомни, че и Андрос, и Зимун виждаха в подчервено. Ако на някого от двамата беше хрумнало да направи това, докато и тя беше в стаята, сега щеше да е или затворена в тъмница, или мъртва. Потрепери.

„Имаше късмет, Тея. Дано го имаш и занапред.“