Разбитото око

42.

— Душевната отрова — говореше му Оролам. — Ти дори не спомена за душевната отрова. Защо не ми каза за душевната отрова?

— Престани! — сопна се Гавин. — Стига си повтарял това.

— Не са ли ти обяснили, че е гибел и зло? Тя те разяжда, унищожава те!

Очите на Оролам пламтяха.

„Злият лебед“ се бе добрал до залива на Рат снощи и трябваше да пусне котва край брега. По изгрев началникът на пристанището щеше да се качи на кораба, за да определи таксата и да ги насочи към някой кей. За Гавин възможностите да избяга намаляваха твърде бързо.

Не, това не беше вярно. Поначало не бяха много. Щом началникът на пристанището дойдеше, той щеше да тръгне с него, или щеше да се примири, че ще стане затворник на Маларгос. Не се съмняваше, че ще го поканят да им „гостува“. А без притеглянето щеше да е безпомощен.

Е, значи оставаше да подчини на волята си един началник на пристанище. Какво толкова…

Обърна гръб на Оролам и скочи върху фалшборда. Нали можеше да плува? Тук гъмжеше от крокодили и акули, привлечени от неизбежната мърша във водите около голям град — и част от нея бяха трупове, от които се отърваваха по любимия прастар начин, като ги хвърляха в реката. Рибари пък излизаха с харпуни на лов за крокодили и акули, за да продават плавници, кожи и зъби. Малък природен кръговрат. В тази вечна борба на човека срещу природата му се струваше твърде рисковано да заложи живота си на хората.

Дори ако стигнеше до брега, мокър и мръсен от тинята, трябваше да бяга. Без дори пръчка монети в джоба, без приятели, без притегляне. Чувстваше се гол насред света. Взираше се в спокойните осеяни с боклуци води и за пръв път осъзна, че може и да не се измъкне от тях.

Уязвимостта вървеше ръка за ръка с тленността. И сякаш го подканяха да се гмурне при тях.

— Разкажи ми за черния луксин — настоя Оролам тихо и напрегнато.

Гавин не забеляза как го бе доближил. „Губя и усета си, щом някой може да ме стресне така.“

— Това е мит, с който плашат младите притеглящи.

— Уж искаш да си неизменно честен със себе си, а в това се проваляш. Сигурно те е уплашил безмерно. Накарал те е да се подмокриш. Да бягаш. Само че е нямало къде да избягаш, нали? Изведнъж си разбрал, че светът не е какъвто си мислил. Видя ли ги?

— За кого питаш? Нямам…

— Когато Топчията те измъкна от морето, ти беше по-умел лъжец. Или не ти е лесно да лъжеш мен?

— Не се ли уповаваме тъкмо на това, че е най-трудно да излъжем Оролам? — с престорено лекомислие отвърна Гавин.

— Първите записани думи на човека към Оролам са били лъжа, значи не си прав. Хората го лъжат с лекотата, с която мамят жените си. Покажи ми ръцете си.

Гавин слезе от фалшборда. Небето изсветляваше, но засега малцина на кораба бяха будни. Можеха да говорят на спокойствие. Не че той го искаше. Показа дланите си на пророка.

— Забележително — промълви Оролам. — Устите ни изричат и благословии, и проклятия, все едно черпим и чиста, и мръсна вода от един и същ кладенец. Същото е и с твоите ръце. Притеглял си и бял луксин.

— За какво говориш, да му се не знае? — изръмжа Гавин.

— Хе-хе! Каква загадка си ти! Помниш, че си притеглял черния, но не помниш белия?!

— По-тихо!

Гавин бе виждал мъже със съсечени сухожилия на краката да падат по-бавно от бившия му съсед по скамейка. Пророкът направо се строполи. Той се наведе над него…

… и Оролам примига насреща му. После се надигна и тръсна глава. Погледът му не се отделяше от очите на Гавин и той се смръзна. Отвори уста, но не можа да заговори веднага.

— Застанал си пред истината и си отказал да я видиш. Избрал си страха, а си можел да избереш храбростта. Избрал си черното вместо бялото. Провалил си се, Гайл.

— Аз ли?! Ти ми изпрати онези сънища, нали? С някаква непозната за мен магия, със заклинания чрез волята. Ти ми го направи. Ти… и той.

— Внимавай къде стъпваш, сине на Ам.

— Ще стъпвам където искам! Не се провалих аз. Бог се провали.

— В последните три думи, които изрече, няма никакъв смисъл.

— Добре — бог ме изостави.

— Нима на искрената молитва може да няма отговор?

— Лъжи! — изсъска Гавин.

— Тогава ще получиш ясен отговор от Оролам — продължаваш ли със своите лъжи, ще те порази слепота.

Толкова неразбираема заплаха, че Гавин се стъписа.

— Аз вече съм сляп.

— Може и да е вярно. Отказващият да види не е по-добре от онзи, който не вижда.

Пророкът закуцука нанякъде, като внимателно заобикаляше спящите на палубата. „Май си е ударил крака при падането. Има късмет, че не го ударих и аз.“

Антониус щеше да излезе на палубата всеки момент. Щеше да се лепне за Гавин като досадно кученце. И макар че не беше глупак — доказа го, като убеди всички да потеглят към Рат, — беше невежа. Изобщо не можеше да си представи омразата на своя род към Гавин. Нямаше представа, че чичо му беше опитал да се превърне в бог, нито че Гавин го беше убил. Нямаше представа как Гавин пречеше на неговата братовчедка Тизис да се вмъкне в Спектъра. Или пък му беше все едно.

Но беше прекалено да се надява, че и Ейрени Маларгос ще прояви безразличието на своя племенник.

Можеше ли да я направи своя съюзница? Знаеше се, че е безмилостна в закрилата на своя род, склонна към гняв и ревност, но безукорно честна в сделките. Никога не бе погазвала дадена дума, обаче стигаше до крайности в стремежа да смаже онези, които нарушаваха обещанията си към нея — и в търговията, и в леглото. Ейрени бе принуждавала семейството си да изпълнява неизгодни договори, сключени от нея, дори когато можеше да се възползва от нарастващата си власт, за да наложи разтрогването им. Накратко — жена, вдъхваща и уважение, и страх. Тъкмо човек като нея би принудил Гавин да си припомни, че на този свят има и друга сила освен магическата. Ако свирепостта ѝ не го погубеше… Не. Твърде зле бе пострадал нейният род заради него.

Ако още беше Призмата, щеше да е различно, но сега? Какво да ѝ предложи, за да се съюзят?

— За какво си дърдорихте с божието лапацало? — попита тих глас.

Топчията. Бившите роби бяха намерили в трюма клетка, използвана за последен път да превозят гепард от земите в края на Злачните равнини. Закрепиха я с въжета на палубата и натикаха Топчията вътре, след като го млатиха до насита. Гавин успя да ги спре, преди да го убият.

— Не ми говори — промърмори на Топчията. — До гуша ми дойде от луди хора днес, а слънцето още не се е показало.

— Топчията не е луд. Топчията е смахнат! Има разлика.

Плененият капитан се засмя, но кротичко. Явно още го мъчеха болки.

Гавин се загледа към огрения от първите слънчеви лъчи град. Рат се бе разраствал около огромното укрепление върху хълма над устието на Великата река. В далечното минало Твърдината Дъбов щит станала Замъка Гайл за едно поколение, но родът западнал и крепостта била преименувана на Замъка Коринт, след това и на Рат Скулд. Сега я наричаха само Замъка. По времето на Тая Дъбов щит били построени две яки стени чак до пристанището, за да не остава твърдината без припаси. В по-късни периоди на войни и затишие имало нови стени, старите били разрушени заради камъните, новите стени били съборени от войски на Кървавата гора, после старите били възстановени.

Прошенията на града към Спектъра след окончателния край на Кървавата война да бъдат издигнати пак новите стени, защитаващи по-голяма част от пристанището, получаваха неизменен отказ. И подстрекател за отказа винаги беше Андрос Гайл, който проповядваше мир чрез взаимна уязвимост, стига да важи за другите. А сега градът очакваше нападение не от Кървавата гора, а от Кървавите халати. Натрапената на Рат слабост беше поредната причина Ейрени Маларгос да не понася рода Гайл.

Още повече го разколебаваше въпросът как властниците се отнасят към начина, по който бе сложил край на Кървавата война. Дръзко, опустошително и успешно. Когато беше по-млад, имаше значение само това, че постига каквото иска. Не, тук нямаше да намери съюзници.

Огледа кораба.

— Дай ми хубавицата и ще продупча началника на пристанището оттук — каза Топчията. — С един изстрел, не се фукам. И като го опукам, дори няма да си мислят, че е стреляно от тоя кораб. Първо ще заподозрат хората на ей оня там.

— Хубавицата?

Сети се. Мнозина даваха галени имена на оръжията си.

— Ами хубавица си е. Пушката. Особено с тия спирални нарези в цевта. Познавах един ковач, който правеше такива пушки. Добре ги напипваше, ама куршумите трябва да се изпилват и оглаждат след леенето, за да са съвсем кръгли. Само че тая пушка не стреля с оловни топчета. Знам си аз, че ковачът щеше да се съгласи и оная работа да му отрежат, само за да зърне моята хубавица.

Гавин престана да му обръща внимание. В далечината началникът на пристанището се качваше на галера на половин левга западно от техния кораб. Брегът беше на половин левга северно от „Злият лебед“. Дълго плуване, последните двеста-триста крачки — през мръсна вода, вероятно от градските канали. Двоумеше се не само заради погнусата. През войната познаваше умели плувци, връщали се от разузнаване с плуване през такива гадости. Ден по-късно вече се тресяха и се обливаха в пот. Три дни по-късно умираха.

— Половин левга. — Изви глава към Топчията. — Почти две хиляди крачки. И да си имал малко ум в главата, момчетата ти го изкараха с ритници.

— Може би два изстрела. Не повече от три.

На Топчията поне можеше да му се признае, че никога не се съмняваше в себе си. Някога двамата си приличаха по това.

Не се налагаше да плува чак до брега. Имаше шлепове и галери, които стигаха чак до устието на Великата река. Слънцето още беше ниско и заслепяваше, може би нямаше да го забележат.

А и нали в тези води имаше не само акули и крокодили? Спомняше си някакви предания за дружелюбни речни делфини. Но може и да бяха измислици. Нали казваха, че били розови? Дружелюбни розови делфини?

Да бе, съвсем правдоподобно.

— Ей, Шибаняк — подвикна Гавин към мъжа, който се размърдваше наблизо. — И всички вие. — Внимаваше да не говори прекалено високо и вдигна пръст пред устните си. Не искаше и Антониус да чуе. — Това е моят мускет. Някои от вас вече знаят, че си платих за него с цялата магия, която имах. И сега нямам нищо освен мускета. Преди щях да искам от вас да ми служите. Сега само ви моля. Ако някога съм ви направил добро… — Не можеше да не говори така. „Ако някога съм ви направил добро“ ли? Стараеше се да прилича на тях, да се впише в тълпата. Приспособяването беше естествено за него както притеглянето… доскоро. — Пазете ми го, разбрахме ли се? Не искам нищо друго. Никакъв дял. Знаете, че се напъвах на веслото, когато трябваше. Знаете, че ако не бях срязал онези мрежи, още щяхме да сме приковани към веслата. Не мога да ви принудя и нямаше да го направя, дори да можех. — Още една лъжа. Тази поне беше безобидна. — Скрийте мускета от момчето и от онази Маларгос, и от баща ми, и от ей този. — Кимна към Топчията. — Като му дойде времето, ако мога, ще ви се отплатя стократно. Но сега няма как да го взема с мен.

— З-з-защо? — попита Шибаняка.

— Защото… — Гавин изобрази най-сияйната си безгрижна усмивка. Винаги го правеше, когато беше изтръпнал от ужас. — Не съм чак толкова добър плувец.

Подхвърли Хубавицата на Шибаняка, който се разпсува от възхищение, Топчията — от яд, а гърлото на Гавин се сви от уплаха.

Глупаво решение, но и изборът не беше сложен — да остане и да понесе каквото го сполети или да рискува с крокодилите, акулите и мръсотията. Водата май не можеше да е чак толкова мръсна през сезона на разливите, нали? Или беше обратното? Гавин застана на фалшборда, без да докосва въжетата. Обърна се към пророка, който още го приковаваше с изгарящия си поглед.

— Оролам, слушаш ли ме внимателно?

— Винаги.

— Добре. — Гавин разкърши шията си наляво и надясно. — Щом е тъй, я си го начукай.

И скочи във водата.