Разбитото око

14.

Галерите се сблъскаха с такъв трясък, че половината роби се килнаха назад от скамейките. Някой изпищя, когато заради оковите на китките едната му ръка изскочи от раменната става. „Злият лебед“ сякаш приклекна във вълните, защото бе ударил другия кораб под центъра, после подскочи, избута втората галера и се плъзна покрай нея.

Веслата на другата галера, стърчащи накъде ли не, кръстосани и изтръгнати от ръцете на гребците, започнаха да пращят като съчки, докато „Злият лебед“ остъргваше борда ѝ. Малки топове загърмяха от главните палуби и на двата кораба, изстрели на мускети се смесваха с крясъци от ярост, страх и болка.

Гавин стисна дръжката на веслото и се издърпа обратно върху скамейката. Мислеше, че участието му в битката е приключило, но ангарците вършеха всичко посвоему.

— Вдигайте се! — изрева Каишката. Треска, по-дебела от палеца на Гавин, бе пронизала цялото ѝ рамо, а тя като че ли не забелязваше. „Кълна се в брадата на Оролам, наистина е свирепа.“ — Хващайте веслата! Събаряйте тия…

Прекъснаха я грохот и разхвърчал се облак от дървени парчетии и тя изчезна във внезапен ослепителен проблясък, когато вражеско оръдие отвори голяма дупка в долната палуба, тутакси запълнена от гъст черен дим, който задави всички с вонята на сяра и затъмни слънцето. Гавин оглуша от взрива. Успя само да усети, че веслото се раздвижи в ръцете му.

Мигаше, задъхваше се, кашляше от парещите дробовете му пушеци, но помагаше на другите двама и съвсем мудно проумяваше какво вършат. Мушкаха неуморно с веслото, като Шибаняка го насочваше, Оролам влагаше цялата си сила, а Гавин повече се пречкаше.

В дима само на пет крачки от тях зърваше над вълните мятащи се силуети на моряци в другата галера, които се мъчеха да върнат оръдията на местата им след сблъсъка. Заредените оръдия. Насочени право към скамейките на робите. Участвалите в сражения роби, които не бяха ранени, използваха веслата, за да не позволят на моряците да запалят фитилите и да изтърбушат гибелно „Злият лебед“.

Гавин помогна на Оролам и Шибаняка да забият веслото право в аборнейско лице, мярнало се в пушека. Юнга на не повече от дванайсет години. Момчето се просна обляно в кръв, запалената дълга клечка изхвърча от ръката му.

Шибаняка се напъваше да крещи заповеди, но от напрежение плещеше само псувни. Оролам виждаше по-добре какво става, затова Гавин само мушкаше отново и отново, опитваше да отгатне какво иска от него Оролам и влагаше цялата си все по-оскъдна сила в ударите. Нерядко усещаше как краят на веслото се впива с хрущене в нещо различно от дърво.

Вятърът разпиляваше по малко дима и той видя как метнаха между корабите абордажни мрежи и по тях се втурнаха мъже. Причу му се смехът на Топчията отнякъде, преливащ от бойна лудост.

Гавин виждаше гребците отсреща, присвити и треперещи под скамейките с надеждата нахлулите пирати да ги подминат. Някои ги подминаваха. Други замахваха в движение, цепеха глави, трошаха рамене, отсичаха тънки от недояждането ръце. Защото можеха. Защото човекът обича убийствата.

— Шибано — отбеляза Шибаняка.

— Шибано — съгласи се Гавин.

Пушеците се разнасяха и той видя момиче, изскочило от каюта в отсрещната галера. Носеше мъжки панталон и елек, но дългата тъмна коса се развяваше зад нея. След миг се появи и преследващ я мъж. От екипажа на Топчията. Придържаше падащия си панталон с едната ръка. Тя му се бе изплъзнала в последния момент.

Борбена, дребничка, храбра и подценена — напомни му за Карис от дните, когато се влюбиха. Не можеше да понесе някой да…

— С мен ли сте? — подхвърли на другите двама.

Нямаше време да се увери в съгласието им. Момичето профуча към пробитата от сблъсъка дупка в търговската галера. Гавин и Шибаняка мушнаха с веслото, Оролам го насочи. Улучиха преследвача в челюстите. Той залитна превит, пръснал около себе си пот и зъби.

Момичето тичаше. Изневиделица друг пират ѝ препречи пътя. Тя не забави крачка, не опита да го заобиколи. Хвърли се право към кльощавия мъж. Вряза се в него, инерцията запрати и двамата във водата. Повече не ги видяха.

Гавин се взря в Оролам, който изви глава докъдето можеше, после сви рамене. Нямаше как да надзърне.

Сражението продължи още няколко минути, но от робите вече нямаше нужда. Схватките се пренесоха само на другата галера и изтощените гребци на „Злият лебед“ се свличаха на скамейките. Някои повръщаха. Гавин потърси с поглед Каишката. Нямаше нищо освен кръв, цяла скамейка с гребци беше пръсната на парчета отляво заедно с още един роб от другата страна на пътеката, в десния борд зееше дупка — оттам бе изхвърчало гюлето. Зърна татуирана ръка, може и да беше на Каишката.

Прегърбеният Леонус изкуцука към разпилените останки.

— Боговете са добри — каза и се изкиска. — Към някои от нас.

Наведе се тромаво и вдигна нещо. Беше камшикът на Каишката, пръстите ѝ го стискаха и в смъртта. Леонус ги откопчи и метна татуираната ръка в морето.

— Хубавци, май си имате нов надзирател. Е, ако не искате да идете при предишната…