Разбитото око

36.

Кип вървеше зад Гринуди към покоите на Андрос Гайл, обзет от познатото тежко предчувствие. При всяко стълкновение със стареца поражението изглеждаше неминуемо.

Гринуди подмина предишното преддверие. Вратата беше зазидана. Андрос Гайл бе заел и стаите на покойната си съпруга, за да има много по-просторно жилище. Незнайно защо Кип си бе въобразил, че той ще запази стаите на Фелия като светилище в нейна памет.

Още ли очакваше да намери нещо добро в дъртия паяк?

Минаха между черногвардейците, охраняващи външната врата и очевидно недоволни, че са толкова отдалечени от онзи, над когото бяха длъжни да бдят. Влязоха в някогашната дневна на Фелия Гайл, превърната в чакалня за молителите, надяващи се промахосът да ги приеме.

В стаята седяха осмина благородни притеглящи — някои бъбреха, други гледаха останалите с нескрита враждебност. Кип разпозна неколцина от най-видните притеглящи в различните цветове, макар да не знаеше имената на всички. Най-възрастен сред присъстващите беше побелелият лорд Клонест дъб, който невъзмутимо четеше молитвен свитък… или по-вероятно прикриваше бележките си като молитви, за да не ги прочетат шпиони. Останалите бяха в четвъртото десетилетие от живота си. Тук беше нисичката жена, за която Кип вече знаеше, че е новият Цвят на Тирея. Позна и жена от рода Красос, сестра или братовчедка на опозорения и екзекутиран губернатор на Гаристън. Тук беше Акензис Смит, тук беше и Джейсън Джорвис, чиято сестра бе загинала след скок от балкона при скандални обстоятелства в нощта, когато Гавин се ожени за Карис. Семейство Джорвис упорстваха в твърденията си, че Гавин има някаква вина за смъртта на Ана, и настояваха за обезщетение. Кип разбираше нежеланието им да се примирят със самоубийството, но да го използват, за да увеличат влиянието си?…

И последната, която познаваше — Тизис Маларгос, младата и пламенна зелена притегляща, която се помъчи да му внуши, че провалът при изпитанието означава гибел, а после го провали нарочно, като му подаде въжето. Кип изобщо не се постара да запази в тайна ликуването си, когато научи, че Гавин я е подлъгал сама да се лиши от поста си в Спектъра.

Веднъж бе излязъл от поредната среща с Андрос Гал, готов да повърне, и командир Железни му каза, че е виждал сатрапи да излизат от покоите му в още по-плачевно състояние.

Колкото и лошо да завършваха тези сблъсъци със стареца, поне и на Тизис предстоеше същото. „Наслаждавай се, скъпа.“

Той ѝ кимна приветливо. Тя май се слиса и това също беше като мехлем за раните в душата му.

Гринуди вече бе влязъл, а друг роб, отпратен, излизаше. Кип се поколеба, престорената му дързост се източваше като пикня по крака на страхливец.

Напрегна се да понесе миризмата в стаята. И тъмнината.

Погледна Тизис, защото беше приятна за окото, а не защото се тревожеше какво мисли тя за него, и видя гадната ѝ усмивчица — тя долавяше плашливостта му.

Кип издиша, надул бузи. Беше си заслужил презрението ѝ. Притегли факел от свръхвиолетово. Гринуди отмести тежките завеси, присвил очи с неизменния си присмех, и Кип пристъпи напред.

В светлината.

Отначало се заблуди, че Гринуди не го е довел където трябва. И почти в същия миг осъзна грешката си. Спомняше си тази стая смътно. В буквалния смисъл. Столът, масата, картината над камината изглеждаха различно в рязката, открояваща и най-фините подробности свръхвиолетова светлина на факлите, които бе притеглял. Въпреки това си бяха същите. Тъкмо на този разкошен килим бе паднал, когато старецът го зашлеви свирепо в мрака.

Андрос Гайл се подпираше на ръба на бюрото, наполовина седнал, наполовина изправен. Поза на много по-млад мъж, но днес му подхождаше. Кип стоеше вцепенен.

Андрос сякаш бе отърсил от себе си едно-две десетилетия. Сега приличаше на жилав стар селянин или дърводелец. Още имаше шкембенце, което Кип бе забелязал отдавна, но май скоро щеше да се отърве и от него. Изглеждаше могъщ с тези широки рамене и волева брадичка на Гайл, които вече не бяха покрити от незнайно колко ката дрехи. Усмихваше се приятно, но макар да имаше лицето на Гавин, само че по-старо, усмивката беше друга. С твърде очебийна липса на сърдечност. Гавин се хилеше безгрижно с увереността, че всичко ще му се размине, защото е красив и всевластен, но винаги оставяше впечатлението, че случващото се наоколо само го забавлява. С него винаги беше ясно, че се отнася със симпатия към хората. Андрос Гайл гледаше през тебе, виждаше само целите си.

— Когато ми казаха, че си се върнал — започна Андрос, — не споменаха колко малко е останало от тебе.

Подсмихна се. Разбира се, вече бе видял Кип на срещата на Спектъра. Значи говореше за донесенията на своите шпиони преди това.

— Както виждам, не само аз съм загубил нещо — отвърна Кип.

— Казах го като комплимент.

— И аз. Ти беше бяс.

— Кип, човек рядко получава шанс да започне всичко отначало в живота си или дори в отделен разговор. Не пропилявай важните си шансове.

Може да беше звяр, но този съвет си го биваше. Кип спря напиращите на езика му думи.

„Ей! Постигнах го за втори път в живота си!“

— Девет крале? — предложи Андрос.

— С удоволствие, но не си нося колодите.

„Я почакай, Андрос не ми ли зададе въпрос? Все едно бих могъл да откажа?“

— И на мен ми липсват две — подхвърли Андрос. — Имам обаче предостатъчно. Можеш да използваш която пожелаеш.

— Какви са залозите този път?

Кип бе позагубил вещината си, но ако имаше време да прегледа колодите, поне все още можеше да различи силна от слаба.

— Значи не си я откраднал ти — каза Андрос.

— Моля?

— Някой е проникнал в покоите ми и е откраднал ценни вещи. Освен това е отмъкнал една от любимите ми колоди. Прилича на постъпка, каквато не ти е чужда.

И позна само по изражението на Кип, че не той е виновникът. Седнаха и Андрос сложи в средата на масата две двойки тестета.

— Хрумна ми, че можем да опитаме някой от старите двубои — Близнаците или Боговете и зверовете.

Класически двойки. В такива игри колодите бяха сравнително равностойни, но изискваха коренно различни стратегии от противниците. От играчите се очакваше да са научили наизуст всички карти. И в тези игри късметът имаше своята роля, но ако някой умееше да пресмята точно наум, можеше да прецени правилно вероятността противникът да изтегли някоя карта, за да се противопостави на съответната стратегия. Игра, в която Кип щеше да претърпи разгром, макар да знаеше повечето карти във всяка от тези колоди.

— Боговете и зверовете — реши той.

— Интересен избор.

И Кип се досети, че според Андрос е вложил в думите си скрит смисъл. Ами да, нали и двамата се бяха изправили срещу богове и зверове наскоро. Кип обаче направи избора си, защото смяташе, че тази игра е по-увлекателна. „Този път той ме надцени.“

Не знаеше дали това е за добро, или за зло.

— Коя колода искаш, внуче? — попита Андрос.

Кип вече знаеше, че дядо му очаква от него намек дори с избора на колодата, затова наново подбра думите си.

— Не е ли странно, че са противници в играта? Аз научих от личен опит, че боговете и зверовете са съратници.

— Изобщо не е странно — възрази Андрос. — Кой освен звяр може да се противопостави на бог?

— Такова ли е оправданието ти? — изтърси Кип.

Ето, пак…

— Когато в идните епохи мекушави мъже си седят в мир и хулят моите решения, самият факт, че живеят, ще бъде предостатъчно доказателство за моята правота — изрече Андрос и взе колода. — Колебливият никога няма да стане бог, затова на тебе се падат зверовете. — Разбърка колодите поред под втренчения поглед на Кип и раздаде карти. — Без ограничения във времето. Искам да си премерим силите на спокойствие, а вече сме виждали какви грешки допускаш, когато си под натиск.

Кип нито докосна картите си, нито се озърна, но настоя:

— Кажи на Гринуди да не стои зад мен.

Андрос прихна.

— Кип, подтикваш ме да се питам дали и аз съм давал на своя баща Дракос такива поводи за размисъл. Толкова схватлив понякога, толкова хитроумен, толкова зрял, а минута по-късно — свадливо дете, което замахва слепешком да счупи неща, по-ценни за самото него, отколкото за всеки друг. Просто защото се е разсърдило.

Махна с ръка на Гринуди и робът се отдръпна от мястото, откъдето можеше да гледа картите на Кип.

— Кой започва? — попита Кип и взе картите.

— Аз. Привилегия за по-възрастния.

Кип пусна картите на масата.

— Раздал си ми осем.

Тоест с една повече.

— Нима? Старостта притъпява способностите, както изглежда.

Андрос се ухили с искрена закачливост. Допреди няколко месеца изглеждаше с двайсетина години по-стар. И Кип се усмихна неволно. Затова пък сдържано.

— Картите бездруго не бяха добри, нали? — попита Андрос.

Взе осемте, добави ги към тестето, разбърка го сръчно и пак раздаде. Седем карти.

— Отвратителни — призна Кип.

Андрос се засмя и Кип си спомни как дядо му каза, че го харесва… малко. И разбра, че Андрос е проверявал дали ще се опита да мами. А може би нямаше да сметне това за измама. Може би за него такива похвати бяха само използване на грешката, направена от противника. Но картите не бяха добри и Кип предпочете да се откаже от тях, вместо да даде възможност на дядо си да изтегли една от тях и да я върне в колодата.

Промахосът нагласи слънчевия символ в играта на часа преди зазоряване и изигра първата си карта.

— Е, внуче, Хромарият е изправен пред борба за съществуването си, но повечето от тях още не могат да си втълпят този факт. Какво според тебе трябва да бъде променено?

Кип го изгледа косо.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли искаш да чуеш какво ще предложа?

— Толкова ли си изненадан?

— Да.

— Много неща могат да бъдат научени чрез роби и шпиони, но аз вече чух от тях всичко, което е по силите им. Някои неща обаче можеш да видиш само със собствените си очи. А моите очи бяха…

— Разбити ли? — пак не се стърпя Кип.

Защо да не бодне дядо си с тази игличка за Хелел, наемната убийца от Ордена? Долови как Гринуди настръхна, но Андрос остана невъзмутим.

— Безполезни. Може да съм пропуснал какво ли не. — И все пак Андрос се взираше пронизващо в Кип. — Момко, аз съм безпощаден когато ми се опълчат, не отричам това. Не понасям да ме предвождат глупци. Но при победа съм великодушен. Правя необходимото, за да победя, и не се преструвам, че съжалявам за стореното. Това прави ли ме гнусен в твоите очи? Други се придържат към важащите за всички правила, но само на думи — постъпките им ги издават. Аз само съм по-прям от тях. Оролам има нужда дори от откровени хора, не е ли така?

Очите му блеснаха весело. Това преобразяване, толкова присъщо на семейството… Гавин понякога намекваше за несериозното си отношение към религията, пристъпваше до самата граница на търпимото. Андрос я прекрачваше нехайно, но ако тази безцеремонност се окажеше спасение за всички, кой би посмял да каже, че Оролам не се е намесил чрез него? Целите им съвпадаха.

Той беше промахосът. И несъмнено щеше да се бори срещу Цветния принц, та дори само за да запази властта си.

Затова Кип му каза за лекциите на магистрите, които с нищо не помагаха за наближаващото противостояние, и как като че ли единствени инженерите проумяваха пред какви трудности са изправени. Обясни и идеята си, че трябва да имат цял отряд от бойни притеглящи, а не само да са в Черната гвардия плюс малцината изучаващи изкуството на войната по желание на онези, които плащаха обучението им. Наблегна и на мнението си, че трябва да направят достъпни всички книги за забранените магии, за да ги овладяват или поне да знаят как да се защитават срещу тях.

— И от кого ще се учат всички тези нови бойни притеглящи? — усъмни се Андрос.

— От Черната гвардия. Или поне от черногвардейците, които не участват пряко в спасяването на моя баща. Щом не са прекалено заети с охраната на Призмата и Цветовете, ще имат с какво да си запълват времето до пролетта. Ще се оплакват, но понякога да обучаваш други е по-полезно дори от това да учиш. И като говорим за Черната гвардия… има един роб, който отпадна. А би трябвало да го вкараш в моята група новобранци.

— Разкажи ми за него.

— Винсен беше сред най-добрите кандидати, но неговият господар е същински изрод. Отгоре на всичко е затънал до уши в дългове и е искал непременно да продаде Винсен на Черната гвардия, за да не се разори. Винсен се провали нарочно.

— Значи предлагаш да възнаградим коварството му?

— Мисля, че нравът, който го прави лош роб, ще го направи превъзходен черногвардеец. А ние имаме нужда от черногвардейци.

Играта продължи с преместване на слънчевия символ в положението за пладне — времето, когато беше лесно да изиграят най-силните си карти. На Кип се падна морски демон. Когато на масата имаше други карти, морският демон нападаше задължително, но ако само Кип бе сложил карта, морският демон трябваше да нападне именно неговата карта. И това оръжие беше двуостро като най-добрите ножове.

— Разправят, че Топчията убил морски демон — каза Андрос.

— И аз съм чувал тази история — отвърна Кип. — Има ли истина в нея според тебе?

— Мисля, че е възможно. Морето е изхвърляло трупове на брега, значи тези чудовища не са безсмъртни.

— Но как е успял Топчията?

— Говори се, че натоварил на сал целия запас от барут, който имали. Теглели сала с въже на петстотин крачки зад „Авед Барая“. Нещо на сала раздразнило морския демон, но никога не съм чувал какво е било то — явно Топчията има склонността да дразни по-могъщите от него. Изчакал звярът да изплува на повърхността и гръмнал сала с гюле, когато морският демон зинал да го погълне. И то при силно вълнение, ако трябва да вярваме на разказвачите.

Кип изви вежди.

— Готов съм да се обзаложа — продължи Андрос, — че салът е бил на не повече от двеста крачки. Въпреки това постижението си го бива. Има и друга версия — Топчията бил на самия сал, пеел неприлични моряшки песнички и бълвал проклятия към някаква пачавра, която обичал някога. Лично запалил фитила и скочил от сала в последния момент. Но не си струва човек да търси правдивост в историите на моряци.

— Аз бих повярвал и в петстотинте крачки — каза Кип. — Виждал съм го как стреля.

Андрос имаше същинска армия от бесове в своите карти. Лесна плячка за морския демон на Кип, затова той изигра своя тежък галеон, който трябваше да мине през защитата на дядо му и да нападне пряко при следващото разиграване.

— Кип, искам нещо от тебе — натърти Андрос.

— Значи искаше не само да научиш дали съм те обрал и да ме смажеш в няколко игри на карти?

— Колкото и да е невероятно, да — искам дори нещо повече от твоята несравнимо приятна компания.

Андрос произнесе думите без никакво изражение, за да е неясно дали са подигравка, или похвала. Кип не можа да сдържи усмивката си. Пред него седеше човекът, който се бе опитал да уреди убийството му, човекът, заради когото загубиха Гавин. И въпреки всичко Кип се усмихваше.

Андрос също се смееше. Може да беше бог, може да беше звяр, но му харесваше някой да оцени чувството му за хумор.

— И какво?… — подкани го Кип.

Напрежението не му понасяше добре. Взиращият се в картите си Андрос вдигна глава.

— Искам да знам къде е другият ми внук.

Като ритник в топките.

— Другият ли? — повтори Кип.

Твърде дълго ли проточи мълчанието си? Лицето му сигурно го издаде, ако можеше да съди по вълчата усмивка на Андрос.

— Обичам да изненадвам хората. Едно от удоволствията, за които съжалявах в усамотението си. Много по-приятно е, когато виждам добре лицето ти.

— Хайде да си поговорим за това усамотение — предложи Кип, изведнъж обзет от желание за битка. В ада да пропаднат и този старец, и хитрините му. — Гринуди, махни се. — Не изви глава да погледне роба. — И двамата знаем, че можех да ти навлека четирийсет удара с бич или още по-лошо наказание, когато говорих пред Спектъра. Пощадих те. Разкарай се оттук. Не си достоен да чуеш какво ще си кажем.

Кратка тишина. Андрос кимна. Гринуди излезе и задоволството сгря за миг душата на Кип.

Ето как започва. Опияняваш се от властта. Господство и подчинение в променлив танц, докато не изпълзиш по хлъзгавия стълб толкова нависоко, че всички са принудени да се подчиняват на тебе, а ти — никому.

— Размишляваш над поредното прозрение, а? — подметна Андрос.

— Толкова лесен ли съм за разгадаване?

— Ако не внимаваш. Още си млад, не можеш да излезеш от сумрака, когато вече се случва да мислиш зряло и да стигаш до откровения, които според околните са немислими за възрастта ти, но още си напълно, смайващо лишен от самообладание. На твоите години чувствата са твърде силни, за да ги обуздае разумът. Бавно, съвсем бавно ще започнат да ти се подчиняват. Или поне ще се научиш да ги прикриваш. Ако оцелееш дотогава.

Кип гледаше картите си, но не ги виждаше.

— Понякога говориш досущ като баща ми и се отчайвам.

— Понякога и ти говориш досущ като него и аз ликувам — отвърна Андрос. — Кип, виждам заложби в тебе. Но между настоящето, в което седиш и преживяваш, и бъдещето, когато ще се изправиш и ще действаш, има трудни уроци. Трябва да станеш господар на главата си, а не нейна марионетка. Засега устата ти е опасна стихия. Още си Кип Устатия. Кип Плямпалото.

— Знам. Опитвам се да…

— Млъкни и слушай. Реагираш съвсем неправилно. Казваш стряскащи думи, често твърде груби, но понякога си изумително проницателен. Някой ден ще се научиш да си мериш думите. А дотогава кажеш ли нещо, с което си сепнал събеседника, вместо да се срамуваш и да се извръщаш, наблюдавай зорко! Ако откровеността ти е зашеметила някого като взрив, не се затваряй в себе си. Остави жалкото изчервяване и ужаса от себе си за по-късно. В такива моменти гледай как се държат другите.

Кип мигновено се засрами от слабостта и глупостта си. Тъкмо за това говореше Андрос. И избълва:

— Защо се държиш като мой приятел?

— Не като приятел — поправи го Андрос незабавно. — А като твой дядо, колкото и тежко да е това обстоятелство и за двама ни.

— Ти се страхуваш от мен… — промълви Кип.

Изумлението на Андрос беше безценно. Той се разсмя.

— Ясно. Опитваш се да провериш съмненията си. Не, Кип. И да. Не се страхувам от тебе. Страхувам се да не изложиш това семейство на опасност, макар засега да е всеизвестно, че и да извършиш нещо ужасно, не го правиш от мое име. Но докато израстваш и се усъвършенстваш, хората все по-малко ще вярват на това разграничение. За да ми бъдеш полезен, е нужно да съзрееш с бързина, която останалите смятат за невъзможна.

„О, изобщо не ме подлагаш на натиск с това…“

Кип изведнъж проумя от какво се е опитвал да го предпази баща му, когато предложи да отиде в Хромария под измислено име. А Кип напираше слепешком да се навре насред тези заплахи. Дори настояваше, без изобщо да е готов за срещата с тях.

— Какви планове кроиш за мен? — попита той.

— Вече си ми задавал този въпрос.

— Тогава ти беше бяс.

Андрос Гайл помълча, вторачен в картите си.

— Нима си мислиш, внуче, че яростта ми се дължеше изцяло на червения луксин?

Взря се в Кип с шарените си очи — фон от ярка естествена синева за подчервеното, червеното, оранжевото и жълтото, преплитащи се като змийчета.

— Няма да ти кажа нищо безплатно — отсече Кип и преглътна. — Ще се пазарим. Както подобава на зрели хора.

— Играеш си на зрялост, докато играеш срещу зрялост — отбеляза нехайно Андрос.

И изигра картата Съвършеното огледало. Кип не откриваше смисъл в този ход. В колодата на Андрос нямаше например Призми, а ако имаше намерение да използва изгарящ лъч, щеше да прахоса две разигравания за това. Дотогава щеше да бъде погубен от тежкия галеон на Кип.

Нарочно ли му пробутваше победа, за да има Кип поне една причина за радост след този разговор?

— Ще кажа каквото знам за другия ти внук… ако ми дадеш писмено разрешение да влизам във всяка библиотека на Хромария. Всяка.

Андрос изви вежди.

— В някои от тези библиотеки има писания, които могат да застрашат целия Хромарий.

— Още по-основателна причина хората, които ще бранят Хромария, да научат за тях.

— Всичко за твоя брат, без да премълчаваш? — поиска да се увери Андрос.

— Уговорихме се.

— Още не сме. Ти направи предложение. Сега чуй моето. Казах ти колко обичам изненадите. Искам да купя нещо от тебе.

— Какво? — попита Кип.

Това не му харесваше.

— Обещанието да не казваш на Карис за Зимун.

Все едно Кип гореше от желание да каже на Карис за Зимун. „Здрасти, мащехо, запознах се с истинския ти син. Онзи, за когото криеш, сещаш ли се? Копелето. О, да, той е най-гнусният тип, когото съм срещал. Опита се да ме убие. А, да — опита се да убие и твоя съпруг, тоест баща си.“

— Уговорихме се — припряно каза Кип. — Ако…

Андрос не попита какво е условието, а добави:

— Разбира се, ако кажеш на човек, който може да ѝ предаде чутото, това е нарушение на уговорката.

„Може да съм смотан, но не съм подъл.“

— То се знае — отвърна Кип с досада.

— Сега да чуя за това „ако“ — настоя дядо му.

— Ще изпратиш черногвардейци на плъзгуни да търсят баща ми.

— Морски колесници — поправи го Андрос. — Да, разбира се.

Кип долови в тона му признак, че думите отчасти са лъжа. Андрос не бе имал намерение да изпраща черногвардейци или поне бе намислил да им повери друга задача. Но сега, след като Кип му постави условието, щеше да го направи. Поне нещо бе постигнал.

— А аз ще тръгна с тях — добави Кип.

— Твърде много имаш да учиш тук. И баща ти би искал това от тебе.

— Няма да отстъпя. Ако ме принудиш, ще си направя собствен плъзгун и ще го издирвам сам.

Андрос стисна устни. Кип изчерпваше търпението му.

— Можеш да отидеш с тях веднъж. И то когато аз реша.

— Заклеваш ли се, че ще го търсят?

Очите на дядо му блеснаха за миг от раздразнение. Кип го бе хванал натясно. Ако се заинатеше сега, щеше сам да разкрие лъжата си.

— Уговорихме се. Заклевам се.

— Уговорихме се — потвърди Кип.

— Сега ми кажи каквото знаеш, да видя що за сделка сключих на сляпо.

— Зимун беше жив, когато го видях за последен път. Хвана ме след битката при Ру и след като Топчията ме хвърли обратно в морето. Намери ме на брега и ме плени. Между другото, той се сражаваше на страната на Цветния принц.

— Знам. Ще твърдя, че съм го пратил там като шпионин, ако така ми е изгодно.

Кип вече подозираше, че пак е губещият. Ами ако не намереше нищо полезно в онези библиотеки?

Разказа на дядо си всичко за времето в лодката със Зимун.

— Той е като змия. В него няма никаква човешка топлота. Подражава на чувства, все едно наистина ги преживява, но вътре е празен. По-кух е от гърне и по-зъл от…

— От какво?

— От стар паяк, надул се от отровата си — отговори Кип безстрастно, за да не проличи дали говори и за самия Андрос.

Но дядо му го учуди за пореден път — не каза нищо. Зае се отново с играта и подреди картите си за нападение, и то всички, с което се лишаваше от всякаква надежда за отбрана. Кип протегна ръка нерешително към своите карти в търсене на отговор.

— Не — спря го Андрос. — Те се нападат един друг.

Вместо да нападнат Кип, за да му оставят само една карта, с която да се защити, шестимата бесове на Андрос се разкъсаха един друг.

— Проклятие! — възкликна Кип.

— Твой ред е — напомни дядо му.

Морският демон на Кип нападна пръв и понеже нямаше противници, трябваше да се обърне срещу тежкия галеон. Потопи го с лекота. Кип погледна картите си. Нямаше нито една силна. Но играта още не бе свършила. Андрос се нуждаеше от Изгарящия фокус, за да даде сила на своето Съвършено огледало. А тази карта беше в тестето и Андрос играеше все едно я имаше, което обаче не означаваше непременно, че е у него.

— Отказваш ли се? — попита дядо му.

— Никога.

Кип изтегли Амон-Теп, но слънчевият символ беше в положение след пладне и имаше нужда от две разигравания, за да събере силата за тази карта. Адска гадост! Вместо нея изигра грамаден боец в огледална броня — Грат Хрозак. Кип бе прочел, че първообразът на този герой е изтребил стотици хора собственоръчно, без да се броят убитите по негова заповед. Служил на Тирейската империя в далечното минало преди Луцидоний. Ту му поверявали армията, ту му отнемали командването, защото бил безмерно жесток. Нямало превзет от неговите войски град, където повечето бранители да не били разпънати на кръст или одрани живи.

Сега беше ред на Андрос. Той погледна картите си и въздъхна.

— Внуче, не пропускай да се поучиш от този урок.

Изигра Изгарящия фокус и го присъедини към Съвършеното огледало. Слънчевият символ още не беше нагласен на залез и картите имаха достатъчно сила да прогорят Грат Хрозак въпреки огледалната броня и да нанесат поражение на Кип.

— И каква е поуката? — попита Кип, който едва се владееше. На Андрос му бе провървяло. — Че понякога трябва да жертваш всичките си хора, за да победиш? Или че понякога дори звяр като Грат Хрозак не може да те спаси? Или че никога не бива да меря сили в Девет крале срещу могъщия Андрос Гайл?

— Ще доведа твоя брат тук, щом успея да го намеря. А аз ще го намеря. Не мога да правя сам всичко за нашето семейство. Имам нужда от дясна ръка. Другите се оказаха… безполезни. Остана само Зимун. Остана и ти. Ще направя един от вас Призмата. Твоят разказ за Зимун показва, че ако избера него, това ще ти струва живота. Той не би търпял съперник, който да му диша във врата.

Кип усети как го побиват ледени тръпки. Спомни си какво му каза Янус Бориг: „Опитах се да те нарисувам като Призмата и не можах. Кип, ти няма да бъдеш Призмата.“

Той вирна брадичка и се ухили ехидно.

— Това ли било? Очакваш занапред да ти се подмазвам? Мислиш си, че като добавиш и морковче към тоягата, всичко се променя? Ти вече се опита да ме убиеш…

— Да, да, обсъдихме това дребно недоразумение.

— … и не успя. Не го забравяй, старче.

Стиснатите устни на Андрос Гайл побеляха. Мълчанието натежа заплашително.

— Предупреждението беше проява на любезност. И се дължи отчасти на онова недоразумение. Кип, не търся нито кукла на конци, нито мазен угодник. Общо взето, бях напълно доволен от баща ти като предводител. Слабакът е негоден за Призма. Да проявяваш уважение към мен, внуче, не е подмазване, а признак на мъдрост. — Андрос отиде при бюрото си, написа набързо нещо на един лист и го даде на Кип. — Стани силен. Имаш малко време. Свободен си. Дай това на Гринуди, когато излизаш.

— Как да те убедя, че аз трябва да бъда Призмата? — попита Кип.

Не че изобщо му пукаше. И не че се страхуваше.

— Ще ти възложа задача, след като ми върнеш откраднатите карти…

— Нали уж ми вярваш, че не съм… — Кип си затвори устата, щом видя мярналото се по лицето на Андрос противно изражение. — Извинявай.

— Вярвам ти, че не си ги откраднал. Може би крадецът е моят мил син. Освен ако ти не си по-изкусен лъжец, отколкото си мисля. Все едно, искам да ми бъдат върнати… искам и новите карти. Нека това бъде твоята най-важна цел. Срокът е до Слънцеднев. Не можем да чакаме повече с обявяването на избраника за Призма. Ако не ми дадеш картите — всички карти! — няма да си ти.

— Ти наистина си отписал баща ми.

— Един велик стратег е казал, че всеки разгром във война може да бъде обобщен с две думи: „Твърде късно.“ Когато някой план се провали, не започваш да кършиш ръце, а се заемаш със следващия.

„Значи баща ми не е нищо повече от провалил се план?“ Кип не се вбеси, което го изненада. Само си мислеше: „Той е твой син. Няма ли да кажеш нищо друго?“ Толкова просто и бездушно ли беше всичко за неговия дядо, или все пак криеше мъката си?

Вместо да изрече това, Кип попита:

— А каква е поуката от играта?

— Една ли беше поуката, много ли бяха… — проточи Андрос сякаш на себе си. — Ето ти поука: какво се случва, ако натикаш някого в ъгъла и не му оставиш път за бягство? Когато е изцяло в твоя власт, но още не е мъртъв? Тогава трябва да го дебнеш най-зорко. — Измъкна няколко карти от ръкавите си и ги хвърли на масата. Най-добрите карти от неговата колода. — Сега си върви… — обърна гръб на Кип, преди да довърши изречението, — внуче. И кажи на онова момиче Маларгос да влезе. Тизис ли беше? Ще проверя колко силно е желанието ѝ да стане следващата Бяла. Ако не греша в догадките си, и на възел би се вързала, за да ми угоди.