Разбитото око

92.

— Колко време имаме? — попита Железни.

— Един час.

Кип му бе казал само, че е сключил сделка с Андрос… и че отстраняването на Железни от командването на Черната гвардия не е влизало в уговорката.

Железни кимна, без да хаби думи за очевидното. Трябваше да побързат.

Влязоха стремително в казармите на Черната гвардия. Тея ги пресрещна на вратата, за да си помислят другите в групата, че е дошла току-що отдолу. В този ден почти всички черногвардейци бяха пръснати по дежурства. На Слънцеднев имаше толкова работа, че и мнозина новобранци бяха разпратени да бдят за реда в тълпите, да стоят на пост или да наблюдават на ключови места. Завариха в казармите само четирима-петима, които се отбиваха да подремнат половин час или да хапнат на крак, преди да започне следващото дежурство.

Но най-голямата изненада за всички беше появата на Бен-хадад.

— О, слава на Оролам — възкликна той. — Търсих ви къде ли не. Какви са тези неща, които намерих? Пръчки монети? Оръжия? Заповеди за…

— Млъкни — спря го Кип. — Не сега.

— Нямам търпение да ви разкажа къде бях! Участвах в…

— Бен! — спря го и Круксър.

— Среща тук след три минути — нареди Железни, без да забавя крачка.

Групата се пръсна към наровете и сандъчетата си.

— Чакайте… — сепна се Кип, който си носеше всичко. — Какво правите?!

Спящите черногвардейци се събудиха и веднага усетиха, че нещо не е наред.

— Какво става, командире? — подвикна Стъмп и скочи от леглото.

— Вече не съм ваш командир — осведоми го Железни, докато крачеше към стаята си. — Отстраниха ме.

Все едно ги порази с мълния.

— Какво?… — ахна Лем.

— Що за адска глупост?! — кресна Стъмп.

Железни не отговори. Кип вървеше с него.

— Сър, каква част от сделката искате да ви разкрия?

Железни не се обърна. Започна да пълни раницата си.

— Това, с което си се захванал, правилно ли е?

— Поне не е… зло. То е хитрост за доброто и на моята група, и на сатрапиите.

— Щом е така, значи е правилно.

— Ще дойдете ли с мен? Поне до кея?

Железни замря за миг, защото видя на бюрото си малка торба. Взе я и надникна.

— Андрос… Старият лисугер!

Издиша рязко и отиде при портрета на млада парийка. Извади ножа си и сряза платното до рамката. Пъхна ръка в дупката отзад и извади керамична тръба. Счупи я в ръба на бюрото. Вътре имаше навит лист.

— Какво е това? — попита Кип.

— Заповеди. — Железни четеше написаното на листа. — От Бялата. Едната е в случай на нейната естествена смърт, другата — ако бъде убита. Да отговоря на предишния ти въпрос — не, Кип, не мога да дойда с тебе. Иначе онзи, когото твоят дядо се опитва да заблуди, няма да ти повярва дори за секунда. Скарва се едновременно и с двама ни, а аз тръгвам с тебе да те закрилям? Твърде нагласено изглежда.

— Не го обмислих от тази страна — призна Кип.

— Дядо ти не разбира верността между хората. На стария глупак изобщо не би му хрумнало, че ще поискам да те закрилям, ако не намирам в това някаква лична изгода.

Кип изви вежди. До този ден не бе чувал Железни да каже лоша дума за никого от Цветовете, дори ако си личеше какво е мнението му.

— Вече не съм черногвардеец. — Железни му намигна, колкото и изопнато да беше лицето му. — Не мога да тръгна с тебе и заради това, което се случи.

— Не говорите за онова горе, нали? — обърка се Кип.

— Кип, с Карис спасихме баща ти. Върнахме го на Ясписите.

— Върнали сте го? Той е жив! Знаех си!

— Тихо! Пострадал е зле. Може би е осакатен завинаги. И вероятно… вече не може да служи като Призма.

— Трябва да отида при него. Аз… С какво да помогна?

— Помогни, като не отидеш при него.

— Какво?! Защо? Той ми е баща!

Другите от групата си събираха вещите и Кип изгаряше от желание да попита какво ги е прихванало, но… баща му!

— Защото скоро ще бъдеш подгонен от неговите врагове. А те дори не знаят, че е жив.

„Исках аз да го спася.“ Кип не би си позволил да изрече думите на глас. Но тъкмо това се бе зарекъл да направи. Може би беше допринесъл, като принуди дядо си да включи повече хора в издирването, но Андрос сигурно щеше и сам да стигне до това решение. Още една неизпълнена клетва. Както не бе успял да открие уличаващи сведения за Клитос Сини, а баща му го беше помолил за това преди… година ли бе минала?

Твърде много му се бе струпало накуп. Твърде много мисли и твърде силен натиск отвсякъде.

— Къде беше той? Как го намерихте? Дори не знаех, че сте заминали.

— Спасихме го от моята сестра — нукабата. Тя искаше да го ослепят.

— Вашата сестра ли? Не знаех, че имате… — Кип впи поглед в портрета на хубавата млада жена със скъпоценни накити, вплетени във вдигнатата на кок коса, с дяволити кафяви очи, озарени от оранжеви ореоли. — Нукабата е ваша сестра?

Железни сякаш не го чу.

— Андрос е прав — мнозина или повечето черногвардейци ще се присъединят към мен, ако тръгна с тебе… дори само до кея. Помисли какво ще се случи, ако внесеш разкол в Черната гвардия. Как би изглеждала победата? Ако нашата половина изтреби останалите, после какво ще правим? Ще убием Андрос? А след това? Захвърляме оръжието и се оставяме да ни екзекутират? Налагаме волята си? Ние ли ще управляваме Хромария? Не сме предназначени за това.

— И какво ще правим? Оставяме го да победи, така ли? — вбеси се Кип.

Правеше точно каквото искаше от него онзи кръвопиец, оплел го в паяжината си. И още не виждаше никакъв изход. Дори не биваше да отиде при единствения човек, който можеше да си премери силите с Андрос Гайл. Баща му най-сетне беше тук… а Кип трябваше да замине? Веднага? Без дори да го зърне?

— Той е нагласил всичко! — каза на Железни. — Искал е да се случи на самия Слънцеднев. Всички ще говорят само за празника, за пиршеството, за новия избраник и какво вече са научили за него, ще жалят и ще възхваляват Бялата, която всички обичаха, ще умуват коя ще я замести. В друго време отстраняването ви щеше да е страшен скандал, но сега… Изрита и мен, и вас, но това ще потъне под другите новини, нали?

— Трошач, ако искаш справедливост, не я търси на земята.

Железни рязко вдигна глава към вградения в стената кристал. Той блесна в жълто, в червено и пак в жълто. Кристалите се използваха рядко — цялата система беше твърде податлива на повреди и трудна за поправяне. Обикновено си служеха с нея само да обявяват цветовете на новодошлите притеглящи по време на изпитанието им… и в най-крайни случаи. И до кристалите би трябвало да имат достъп само Висшите луксиати и Черната гвардия.

— Този код не е от нашите — процеди Железни.

— Как тъй?…

Но Железни вече излизаше от стаята.

— Кой тръгва с Трошача? По-бързо! Аз не мога. Моят път е друг.

Нисичкият Даелос се поколеба, после каза:

— Трошач, родителите ми ще умрат от мъка, ако напусна. Откакто съм се родил, това е тяхната мечта. И винаги е било и моята мечта. Съжалявам.

— Даелос, не те обвинявам за нищо. Но той искаше да каже само кой ще ме изпрати до кея…

— Не — поправи го Железни. — Тръгнете ли с Трошача, вече не сте в Черната гвардия. Завинаги. Такава е волята на промахоса.

— Аз тръгвам — твърдо каза Круксър, макар да изглеждаше, че ей сега ще се свлече без дъх.

— Срежи си нашивките — нареди Железни.

— Чакайте. Какво?! — смотолеви Кип. — Круксър, какво говориш?!

— И аз тръгвам — заяви Феркуди.

— Бройте и мен — избуча Големия Лео.

— Чакайте, какво значи това?!

— Мен също — обади се Гос.

— Дори не би ми хрумнало да се деля от вас — каза Тея.

Винсен сви рамене.

— Май ще падне веселба. Идвам.

— Нямаме време! — напомни Железни. — Стройте се в редица. Всеки от вас е намерил лист в раницата си. Подпишете го.

— Спрете! — кресна Кип. — Какво правите? Цял живот се стремите да влезете в Черната гвардия. Остава ви една крачка. Аз трябва да се махна, но тъкмо затова вие можете да останете. Защото ако не съм тук, няма да се стигне до сблъсък между нас.

— Трошач, нищо ли не си разбрал? — попита Круксър. — Всички сме достойни да бъдем черногвардейци. Командирът предложи на всеки от нас да ни повиши. Но ние искахме да бъдем в Черната гвардия не заради дрехите и възхищението на околните…

— За мен и дрехите, и възхищението си бяха страхотни — прекъсна го Тея.

— Аз харесвам дрехите и възхищението — съгласи се Феркуди.

— Феркуди! — възмути се Круксър.

— Какво толкова… тя каза същото… Бен, защо ме ръгаш в ребрата?

— Символите и украшенията са прекрасни — продължи Круксър. — Но ние искахме да бъдем черногвардейци, за да служим на възвишена цел.

— Но ако аз не съм… — Кип се запъна.

— Не е задължително това да е висшата ни цел — възрази Круксър, но Кип не знаеше дали другите биха казали същото. — А що за възвишена цел е службата под властта на злодеи?

— За какво са ни символите на честта, ако няма чест? — натърти Бен-хадад.

— Ама аз още харесвам символите и украшенията — промърмори Феркуди.

— Трошач — каза Тея. — Тук ни е най-добре. Не искаме да си тръгнем. Само че искаме да тръгнем с тебе.

А той си мислеше, че ще загуби всичко. Усети как се сгрява, сякаш светлина пронизваше цялото му тяло.

— Ще намерите по два комплекта черни униформи в походните си раници — каза Железни. — Чух, че някои от вас искали да постъпят в Черната гвардия преди всичко заради тях.

Никой не се засмя. Черните униформи не само бяха невъобразимо богат дар, прилягащи по тялото и удобни, скъпи и полезни. Те бяха и върховният символ на елитната Черна гвардия — на всичко, от което групата се отказваше. Но техният командир ги бе удостоил с униформи, значи смяташе, че са достойни за честта и братството, които бяха решили да пожертват.

— И сега какво? — изръмжа Железни. — Да ви раздам и носни кърпички ли? Строй се!

Кип не виждаше почти нищо през сълзите. Но групата се строи светкавично и той зае мястото си в края на редицата.

— Вие вече не сте черногвардейци — каза им Железни.

Тръгна покрай редицата, вземаше подписаните заповеди за уволнение и откъсваше нашивките от ръкавите им. Кип беше последен. Железни сякаш му изтръгна и сърцето.

— Лем! — подвикна Железни. — Занеси документите на секретарите. Да ги препишат в три екземпляра и да ги регистрират в архива.

Простодушният Лем грабна листовете и изфуча през вратата. Железни бръкна в торбата, която държеше в ръка.

— Сега можете да се наричате както пожелаете. Ако не харесвате тези емблеми, направете си свои. Промахосът ви нарече Могъщите.

Пак мина покрай редицата и закрепи емблема с кукички на лявото рамо на всички. Изобразяваше могъщ мъж с черни дрехи на червен фон, застанал леко разкрачен, навел глава, изпънал ръце до тялото си, а от юмруците му излизаха лъчи на магическа сила. Кип неволно си спомни как се бе отървал от пиявиците в джунглата.

— Сега вървете — каза им Железни — и Оролам да бди над вас. Дано ви видя отново. Ако не в тези тленни поля, поне в рая.

Тръгнаха към вратата, но Кип изостана, докато другите излизаха в коридора.

— Командире, може ли да попитам откъде са емблемите?

— Андрос Гайл ги е поръчал.

— Толкова много?

Железни кимна.

— Да. И оръжията са от него. И припасите. Но не и униформите.

Невероятно. Кип тъкмо се бе настроил за неутолима омраза към стария убиец, а Андрос му бе върнал групата. Не само им беше дал оръжия и снаряжение, а се бе погрижил да бъдат уволнени по негова заповед, иначе трябваше да връщат парите, получени при постъпването си като новобранци. А всички ги бяха похарчили или дали на семействата си или на предишните си собственици. Щедрост от Андрос Гайл?

— Сър, вие къде ще отидете?

— На друга фронтова линия в същата война.

— Спрете! — извика непознат глас в коридора, където бяха другите от групата. — Кой от вас е Кип?

— Аз съм — гръмко отговори Гос. — Какво искаш?

Отекна изстрел на мускет.