Разбитото око

59.

Ех, какви неприятности може да навлече едно неуспешно покушение…

— Империята е съсипана, Гавин — каза нукабата.

Странно начало. След внезапната си поява и обвинението в лъжа тя се бе отдръпнала в един ъгъл да поговори с Ейрени Маларгос. Явно стигнаха до съгласие по някакъв план, но сега в подземието стоеше само нукабата.

— Как е съпругът ти? — попита той. — Добре, надявам се?

Очите ѝ блеснаха. Поради обстоятелства, за които Гавин тъй и не можа да чуе някакво що-годе задоволително обяснение, Харуру се бе омъжила за Изил-Удад — главата на рода, който се бе опитал да уреди убийството на майка ѝ. А сега Изил-Удад беше сакат. Мнозина разпространяваха слуха, че нукабата го бутнала да се търкулне по мраморна стълба при една от техните пиянски свади. И най-изкусните хирурзи не бяха успели да направят нищо за разтрошените му колене. Но шпионите на Гавин отдавна го бяха осведомили за истината. Съпругът на Харуру я биел често и жестоко. Една вечер тя го упоила, притеглила оранжев луксин върху стъпалата му, за да се подхлъзне, и накрая раздробила коленете му с чук, докато се въргалял безпомощен. Събудил се без никакви спомени за злополуката или пък толкова се уплашил, че се престорил на безпаметен. Политическите интриги в онзи момент ги принудили да останат съпрузи. Изил-Удад беше прикован на инвалидна количка и се говореше, че Харуру му тровела живота усърдно.

Гавин бе виждал много нейни портрети като по-млада и сред тях изпъкваше шедьовърът в стаята на командир Железни. На тях изглеждаше дори красива, но художниците са склонни да прикриват физическите недостатъци на своите могъщи клиенти. Въпреки годините, откакто бе позирала за онази картина, тя още беше великолепна. Може би впечатлението се засилваше от могъществото ѝ. Носеше безупречно нагънат и може би пъстър хайк, само че Гавин нямаше как да различи цветовете. На раменете беше закрепен с лъскави игли във формата на слънчевия лик с лъчи. Може би златни? Огърлица и обици от корал, но обиците не бяха прокарани през самите уши, а висяха на тях в традиционния парийски стил. Жилави мускули, големи очи, пълни устни, стройна въпреки трите родени деца.

— Каква приятна изненада е да те видя тук — каза Гавин.

Тя се разсмя.

— Знаеш ли, от зародишния кристал научавам, че наистина се радваш да ме видиш. Сложна душа си ти, Гавин Гайл, а?

Той примига.

— Какви са тези приказки за зародишен кристал?

Не се знае. Понякога стига да попиташ и ти казват каквото искаш да научиш. А тя се взря в кристала.

— Искрен въпрос. Нима? Нима?!

Прихна отново. Гавин изви вежди. През последните два часа умът му работеше като мелница със свалени ограничители на механизма… и нищо не постигна.

— Помниш ли мозайката на лявата стена, когато влезеш в моята библиотека? — попита тя.

Тази „нейна библиотека“ беше Библиотеката на Азулай. Самото здание беше отпреди повече от осем столетия и се смяташе, че е издигнато върху останките на библиотека, построена поне два века по-рано. На мозайката имаше изображение на крал Зедекия, кожата му изобразена с оникс, със свитъка-копие на мъдростта в дясната ръка, а онова в лявата му ръка — изчовъркано от крадци в прастари времена. Кралете, кралиците и сатрапите след него все не успяваха да намерят поне двама книжници, които да постигнат съгласие какво е държал. Жезъл? Везни на правосъдието? Меч? Иначе отдавна щяха да възстановят мозайката. Гавин си спомни какво бе научил. Крал Зедекия носеше корона със седем звезди. По една за всеки цвят, то се знае. Може би същите крадци бяха унищожили червеното, синьото и зеленото, най-вероятно изработени от рубини, сапфири и изумруди, но поне тази част от мозайката беше по-лесна за реставриране.

Макар да знаеше много за прочутата библиотека, Гавин не бе стъпвал там. И никога не бе ходил при Харуру. И никога не бе лягал с нея. Не бе давал обещания, вече известни само на нея и Оролам. И не я бе напуснал, без да каже нито дума на прощаване… за разлика от своя по-голям брат, истинския Гавин.

„Много ти благодаря, братко.“

— Короната ли? — изсумтя той недоверчиво. — Сигурно е някакъв символ.

— Зедекия е бил един от деветте крале.

— Чувал съм тези предположения. Наистина ли мислиш, че…

— Не са предположения. Да не смяташ, че издържам всички онези книжници само за да се радвам на щедростта си?

— Не бих очаквал това от тебе — каза Гавин с усмивчица, която трябваше да смекчи думите му, но май постигна точно обратното, ако съдеше по погледа ѝ.

— Те потвърдиха. Научих от тях и още някои любопитни дреболии.

— Слушам те с нетърпение — подкани я Гавин.

Тя сведе поглед към онова, което наричаше зародишен кристал на оранжевата напаст.

— Много ехидство, но и интерес. Надяваш се да изтърва каквото не искам ли? Ще си мериш силите с мен ли, Гавин?

— Доколкото разбирам, тази дрънкулка може да прави и нещо повече от потвържденията дали казвам истината.

— Крал Зедекия е държал меч. Целият от диаманти освен спиралата от обсидиан по него, обвиваща седем скъпоценни камъка. Аха… нямам нужда от зародишния кристал, за да отгатна, че това острие ти е познато.

Тя се приближи до решетката. Имаше ужасна походка — стъпваше тежко като мъж, прегърбен под чувал, без изобщо да поклаща тесния си ханш.

Но щом застана пред прътите, уханието ѝ го лъхна. Лимон, жасмин, балсам и кехлибар. Напомни му за аромата на Карис в онзи проблясък от рая, когато косата ѝ се спускаше върху лицето му, кожата ѝ допираше неговата.

Нукабата обаче го върна незабавно в настоящето.

— Не си ли се питал защо вашата официално одобрена история до голяма степен започва само преди четиристотин години?

— Тогава се е появил Луцидоний. Нито една империя не обича да възхвалява онова, която я е предшествало. — Гавин сви рамене. — Прост похват за затвърждаване на властта. Погреби миналото, за да си сигурен, че накрая наистина е мъртво.

— Поредната истина, обгърнала лъжа. Надяваш се да ме раздразниш, за да ти обясня защо грешиш.

Понякога Гавин се питаше колко добре щеше да управлява, ако не го спъваше неизбежното носене на маска всеки миг. През цялото време, откакто беше Призма, трябваше да стои далеч от нукабата, защото не знаеше всички подробности за любовната ѝ история с брат му, а тя се славеше като една от най-проницателните жени в Седемте сатрапии. Страхуваше се, че един поглед ще ѝ стигне да го обяви за измамник.

Имаше късмет, че нейните религиозни задължения я приковаваха в собствената ѝ страна, а той все си намираше оправдания да не отива там заради голямото разстояние от Хромария. Но ето че бе станал неин пленник и тя имаше средство да разпознава лъжите му.

— Ще ми кажеш ли все пак защо смяташ империята за обречена?

— Защото двете с Ейрени тепърва ще решим дали да се присъединим към Цветния принц, или да останем на страната на твоя баща и Седемте… о, извинявай — Петте сатрапии.

Трудно му беше да вдиша. Измяна… Измяна, за която тя говореше, сякаш обсъждаше цените на кожи от алигатори.

— Чуй ме, Гавин — Спектърът така се е откъснал от света, че е забравил за какво съществува. Заради нас. А не обратното. Кога се случи за последен път някой от Спектъра да отиде в сатрапията си? Преди шест години. И то защото един от братовчедите на Делара Оранжевата умря млад, като остави две различни завещания и четири копелета.

Гавин мълчеше. Духът му приличаше на корабно платно, провиснало в безветрие. Защо тя признаваше, че подготвя предателство, и то толкова прямо?

Ами просто защото той беше безсилен да повлияе на кроежите ѝ. Всъщност тя му казваше, че цялата му власт се е крепяла на магическата му мощ. Ето го отмъщението ѝ.

Не, само началото на отмъщението ѝ. Тя бе намислила да разруши всичко, което той бе изградил като Призма.

— От мен да знаеш — продължи нукабата, — Спектърът беше толкова зает да те спъва на всяка крачка, че остана сляп за всяка друга заплаха. Помисли какво би могъл да постигнеш, ако империята наистина беше империя. Илита можеше да бъде средище на ковашкия занаят, което да направи всички по-богати. Вместо да има десетина хиляди пирати, двеста ковачи и стотици хиляди окаяници, тънещи в мизерия. Пет сатрапии ли казах? Нека са четири. Помисли и за Тирея. Да, ти си видял със собствените си очи в каква пустош се превърна. И това изобщо не беше нужно. Ако мъж с твоята сила не можа да обедини тази империя, значи тя е твърда слаба, за да устои.

— Значи вече си решила? — вметна Гавин.

Тя се усмихна едва ли не свенливо.

— Да, реших. Цветния принц си въобразява, че може да ни наложи властта си. Виждаш ли това?

Пак вдигна кристала. Звезда с шест лъча, завършващи с черен връх. И цветът — той предполагаше, че е оранжев, — и черното пулсираха, сякаш имаха собствен живот. Нукабата бе сложила кристала в стъклена кутийка, окачена на верижка.

— Зародишен кристал значи? — подхвърли Гавин.

— Не намери ли такъв, когато унищожи другата напаст?

— Това да не е някаква зла шега?

Никак не му допадаше заплахата, скрита в думите „зародишен кристал“. А тя поклати глава.

— Такива усилия, толкова погубени хора… И всичко напразно. Цветната напаст се възстановява, ако не вземеш зародишния кристал. Само за няколко месеца. Винаги се стреми да се сдобие с носител — притеглящ, който получава неимоверно могъщество. А Цветния принц незнайно защо си е наумил, че може да господства над всички тях. Но докато аз владея това нещо, а не то мен, причината за неговата самонадеяност не ме засяга. Той си мисли, че една притегляща оранжево поради самата си същност жадува да се преобрази в богиня. Но на мен ми стига умът да избера свободата. И от Хромария, и от него. Аз обаче няма да се отцепя без Рутгар. За да извоюваме условията, които и двете искаме да постигнем, трябва да сме единни.

— О, остава ми да се уповавам на Ейрени Маларгос? Каква утеха…

— Аз мога и да я принудя. Впрочем баща ти предлага да те откупи.

— Така ли?

Баща му знаеше, че е тук? Това премахваше някои затруднения. Естествено, пораждаше и нови.

— О, ти се подлъга, че той знае къде си? Не. Само е предложил огромен откуп… да де, награда. Ти ме уязви, Гавин. И аз ще ти го върна тъпкано.

Намеренията ѝ вещаеха страшна беда, ако дрънкулката наистина беше каквато тя я описваше.

— Разкажи ми за този зародишен кристал.

Но нукабата не би му позволила да насочва разговора.

— Ти настрои братята ми срещу мен. Ти ги накара да ме изоставят.

— Това ли те вбесява? А не другото?

— Да не очакваше, че още тъгувам за тебе след шестнайсет години? Ти ми отне девствеността, а не разсъдъка.

Гавин загуби дар слово. Знаеше, че тя е намразила брат му. Предполагаше, че истинският Гавин я е зарязал, но не можеше да ѝ изпрати писмо с въпрос какво се е случило, нали?

— Още ли си ядосана, че те изоставих?

Понякога ролята, с която се бе нагърбил, наистина горчеше…

— Ти ми открадна Ханишу и Хардун. — „Да, няма да ги нарече Железни и Трепери-юмрук.“ — Направи ги черногвардейци! Роби. Отвратително! И те ме зарязаха, за да тръгнат с тебе. За тях ти беше по-важен от мен. А ти допусна това. Какво означаваха за тебе освен още две яки тела, които ще те защитават? Нищо. Ако имаше у себе си поне частица щедрост, щеше да ги върнеш при мен. Остави ме у дома седемнайсетгодишна начело на племе, което нашите врагове бяха смазали. И нямаше какво друго да направя освен да се омъжа за онзи, който се опита да уреди убийството на моята майка. Цели десет години изпълзявах от дупката, в която ме натика.

— Ами добре дошла сред човешкия род! — сопна се Гавин. — Войната е страшна за всички. В нея умират хора. А ти изпадна в такова тежко положение, че накрая стана нукаба. Каква нелека участ… Братята ти биха се срамували от тебе, ако можеха да те видят сега.

Погледът ѝ беше смразяващ.

— Брей, най-сетне някаква искрица в тебе. Вече си мислех, че онзи мъж си е отишъл завинаги. Превърнал си се в интригант, Гавин Гайл, но у тебе все пак е оцеляла мъничко страст.

— Братята ти избраха онова, което смятаха за свой дълг. Не ги принудих аз. Не отричам, че исках Железни да остане. Той е сред най-умните и способни командири, които съм срещал, огромно предимство е да бъде до мен. Призма да се откаже охотно от такава могъща десница?! А Трепери-юмрук не искаше да остане в Пария. Не можеше. Разбира се, тръгна с Железни, но и той беше безупречен посвоему. Неговото умение да се справя невъзмутимо с всичко е пример за черногвардейците.

— Трябваше да потърси подкрепа от мен. След… след случилото се в Агбалу.

— От малката си сестра значи? И да очаква, че тъкмо ти ще разбереш убийствената му ярост? А не големият му брат, който вече беше ветеран в битките?

— Аз съм негова сестра! Не биваше да избира тебе!

— Не го направи заради мен.

Зародишният кристал щеше да потвърди, че казва истината. Тя обаче не поглеждаше кристала.

— Заради тебе го направи.

— Така да бъде, щом искаш. Дадох му каквото никога нямаше да дочака от тебе. — Гавин си каза, че ако ще да заслужава смърт за всевъзможните си грехове, поне с такъв грях не е обременил душата си. — Дадох му доверието си, когато той не смееше да се довери на самия себе си. Доверието на сестра му нямаше да му помогне с нищо. Ти нямаш никаква вина за това. Той се нуждаеше от нещо, което да заслужи. Доверието на човек, който няма никакви причини да го обича. Така се възстанови. Не е онзи, когото си познавала в детството си. Никога няма да е същият. Каквото му сториха и каквото той стори го промени завинаги. Но когато се взирам в него, аз не търся като тебе човека, който остана в миналото. Затова не се върна тук.

— Точно това мразя в тебе, Гавин — призна нукабата. — Всичко преживяно, всичко изстрадано от мен се принизява до безсмислица след пет минути разговор с тебе. Така го извърташ, сякаш аз съм си виновна. Все едно трябва да ти благодаря, че ми отне братята. Все едно всичко съсипано и провалено се дължи на мен. Аз съм нукабата. Аз овладях оранжевия луксин като никой друг. Аз съм най-близкото подобие на кралица, което сатрапиите са виждали от столетия, но ти ме караш да се чувствам глупаво момиченце.

Бръкна в гънките на елегантния хайк и извади малък пистолет с фитил. Отиде при един от фенерите в подземието, вдигна стъклото и запали фитила.

— Ако умреш, докато си пленник на Ейрени, баща ти ще обвини нея за смъртта ти. Оправданията ѝ, че аз съм те убила, ще звучат като нескопосани лъжи. Ейрени ще побеснее, разбира се, но не би рискувала да я застигне възмездието на Андрос Гайл. Ще се присъедини към мен.

Насочи пистолета към лицето на Гавин. Пристъпи напред, за да е сигурна, че няма да улучи прът в решетката вместо него.

Намигна му ухилена и той едва не отвърна със същото. Но след миг проумя, че тя просто примижава с дясното око. Целеше се с лявото — окото на злото, на Прокълнатата обвинителка. А дясното око — окото на Благословената спасителка, служеща на Оролам, беше затворено.

Очите на Гавин се извиха крадешком към вратата, устните му трепнаха в доволна усмивчица за частица от секундата.

Нукабата се обърна към вратата. Гавин скочи към решетката. Блъсна се в прътите с протегната между тях ръка, провря и рамото си, колкото можа. Ръката му докопа пистолета, но без кутрето и безименния пръст нямаше как да стисне здраво. Пистолетът изхвърча от пръстите ѝ, удари се в стената и изстреля куршума.

Свирещи рикошети отекнаха в подземието.

След гърмежа двамата постояха неподвижно, вторачени един в друг. Гавин се дръпна от решетката и се опипа, за да провери дали е ранен. Не беше засегнат, но раните от отрязаните пръсти пак кървяха. Гадост. Наложи се да посегне с лявата ръка, но инстинктите му още не можеха да се приспособят към загубата на два пръста.

Нукабата гледаше облещено. От едната ѝ ръка се стичаше кръв. Тя извади кърпичка и я попи. Нищо повече от драскотина. Явно ѝ олекна.

Стражници нахлуха като поток през вратата. Въоръжени до зъби парийци със сини елеци, всички до един притеглящи — тафок амагез, личната охрана на нукабата. С тях влязоха и неколцина стражници на Маларгос. Гавин вдигна празните си ръце, за да покаже, че не е заплаха за никого.

— Нищо ми няма — успокои ги нукабата. — Добре съм. Можете да излезете. Тук няма опасност. Дребна злополука. Защо ми е…

Наведе глава и вдигна края на елека, който стигаше до бедрото ѝ. В плата имаше малка дупка. Но погледът на Гавин продължи надолу към разтичащата се около чехлите ѝ кръв. Много кръв. Като от разкъсана артерия.

Нукабата залитна, очите ѝ се подбелиха и тя се строполи.