Разбитото око

65.

Тея и Круксър се натъкнаха на Винсен още при следващата пресечка. Круксър се поколеба. Не познаваха Винсен като останалите, но сега и той беше в групата.

— Ще имаме нужда от помощта на всеки, когото намерим — напомни Тея, но остави решението на него.

— Някой ще се опита да убие Кип — каза Круксър на Винсен. — Отиваме на пристанището, за да им попречим.

Трябваше да му се признае, че и да беше прав, и да бъркаше, поне не се двоумеше дълго. А склонността да се доверява и да вярва в хората може би щеше да му навлече смъртта накрая, но тя означаваше и че кръгът от онези, които го харесваха и търсеха одобрението му, непрекъснато се разширява.

Винсен примига. Само веднъж. Тея не го бе виждала да показва изненадата си по-изразително.

— Значи няма нужда да тичате към пристанището. Разминах се с Кип преди няма и две минути. Каза, че ще участва в издирване на цветна напаст с Литос и Бъскин, но те поискали да се срещнат на Малкия хълм. Отиваше натам.

— В бордеите? Защо там и защо поотдел… — зачуди се Круксър.

— По-малко свидетели — прекъсна го Тея. — Ако излязат в морето и се върнат без него, веднага стават заподозрени. А когато се срещнат някъде сред копторите, ще го убият и ако никой не ги види, ще се измъкнат безнаказано.

Круксър отдели миг да се вгледа в нея.

— Тея, понякога ме плашиш.

— Ще си взема лъка — предложи Винсен.

— Само по-бързо — помоли Круксър и изръси гадно проклятие. — Черногвардейци, Тея! Как ще убием черногвардейци?

— Като ги издебнем — отвърна тя.

— Не говоря за това.

— Знам.

Гледаше я и неочаквано тя видя момчето у него.

— Как са могли?!

— Остави този въпрос за по-късно… капитане.

Мъката си остана в очите му, но момчето изчезна.

— Така… Действаме както в специално занятие. Възможно е да грешим, затова ще ги следим колкото може по-отблизо. Ако са гузни, може да проличи по безпокойството им. Тея, от твоя парил няма полза на голямо разстояние, затова искам от тебе да си плътно зад гърбовете им. Ако ни дадеш знак, ще стреляме. И ако ги видим да вадят оръжия, ще стреляме.

— Взех го — съобщи задъханият Винсен. Бе облякъл и обикновени дрехи.

Държеше две оръжия — един от големите си тисови лъкове, по-дълъг от самия него с цяла стъпка, и по-обикновен, който подхвърли на Круксър.

— Ако се окаже, че сме сбъркали — каза Круксър, — ще ни обявят за предатели. И ще ни пратят пред съда на Оролам. А дори не знаем дали Трошача е онзи, за когото го смятаме.

— Познаваме го — отсече Тея. — Това ми стига.

— И на мен. Винсен, ти какво ще кажеш?

Винсен само вдигна рамене. Както винаги приличаше на зареден мускет и нехаеше накъде ще се прицелят с него, ако му позволят да гръмне.

— Да вървим! — нареди Круксър.

Втурнаха се презглава, без да мислят какво може да си кажат минувачите. Круксър беше толкова висок, че наглед само подтичваше, но Тея се напрягаше докрай, за да не изостане.

Щом стигнаха на Малкия хълм, продължиха с бърза крачка, но не по-припряно от мнозина наоколо, които ценяха времето си. С намигване и сърдечна усмивка Круксър убеди една старица в пекарна да им каже дали оттук са минавали черногвардейци и накъде са се запътили.

Действаха по-припряно отколкото при всяко друго проследяване. Имаше по-голям риск да налетят на онези, които трябваше да издебнат. Бъскин и Литос поне не знаеха, че са се превърнали в мишени.

Малкия хълм си беше тирейски бедняшки квартал. Не чак толкова опасен, поне през деня, но стигаше да погледнат мнозина от обитателите му, та произходът им да проличи веднага. Почти половината жени носеха дълги туники над панталоните, мъжете предпочитаха туники с шарки в зелено и черно, по-торбести от дрехите по тялото, каквито си подбираха повечето жители на Големи Яспис. Най-много се набиваше на очи, че куполите на сградите в тази част на града бяха или съвсем малки, или отворени. Тирейците харесваха покриви, които им служеха като допълнителна стая на открито.

— Ей! — прошепна Круксър.

Тея видя сигналите, които даваше с пръсти: „Две пресечки пред нас, после надясно. Ние ще те следваме.“

Нямаше време да разсъждава. Изтича към ъгъла. Започна да ръми. Тя вдигна качулката на главата си и пое парил, колкото можеше да задържи. Свърна нехайно зад ъгъла.

Нищо.

Подтичваше по тясната уличка, сякаш бързаше да се скрие от дъжда. Десетки хора около нея правеха същото. Оставаше ѝ само да се надява, че Литос и Бъскин са с черните си униформи, за да ги открие лесно.

На всяка пресечка се озърташе наляво и надясно, пулсът ѝ се ускоряваше. Хората щъкаха наоколо с наведени глави, за да се приберат по-скоро, ставаше все по-лесно някой да убие Кип и да се изплъзне незабелязано.

Чу изстрел от мускет над главата си и подскочи. Веднага осъзна, че не е никакъв изстрел, а някой е затръшнал ядно капака на прозорец.

Ето ги! Докато подминаваше извита уличка, зърна черно. А уж нито една улица в града не биваше да криволичи, защото оставаха тъмни кътчета, където отразената светлина на Хилядата звезди не проникваше. Но в бордеите хората не се престараваха да спазват правилата.

Сега беше само трийсетина крачки зад черногвардейците, а улицата опустя. Нямаше никой освен нея и онези, които следеше.

„И какво да правя, когато ги догоня?“

Ами ако Литос и Бъскин бяха минали оттук само да вземат някакво снаряжение за плаването? Отначало черногвардейците използваха припасите и оръжията, съхранявани в складове и сборни пунктове близо до пристанището, но с времето те свършиха и сега трябваше да вадят складираното дори в по-неприятните квартали. Обикновено възлагаха тази работа на роби, но за сборните пунктове не биваше да се разчува.

Може би нямаше никакъв зъл умисъл. Може би Карис се заблуждаваше.

Слънцето още беше високо в небето, но с тези плътни черни облаци вече притъмняваше. Дъждът се засилваше в порой, у Тея се бореха напиращият страх и надеждата да се скрие някъде на сухо като подгизнало коте.

Чу гласа на Кип и надникна иззад ъгъла. Твърде късно.

Литос бе извадил нож с лявата ръка, за да не го види Кип, и пристъпваше…

Едното му коляно опря в мръсотията почти изящно, сякаш се покланяше на някого, в шума на водата се загуби шепнещото свистене на стрела. Той погледна надолу, още не разбираше какво му се е случило.

— Литос?…

И Кип не знаеше какво става. Дрънченето на стоманено острие, паднало на калдъръма, накара Бъскин да се извърти рязко. Първо зърна Тея и чак след това видя как Литос тупна по очи на улицата. Лицето му се изопна гузно, после се разкриви от зверска ярост.

Ръката му се стрелна към колана, където бяха метателните му ножове. Не беше нито висок, нито силен, затова много обичаше тези ножове. Тея не бе виждала друг да ги мята с такава смъртоносна точност.

А нейната ръка вече се протягаше напред… но от нея не излетя привичният парил. Вълна, по-голяма от тялото ѝ, изплющя като камшик от пръстите ѝ.

И целият свят пламна. Тя падна на улицата. Кип се олюля. Бъскин залитна насред хвърлянето, ножът изхвърча към небето, докато той отскачаше назад и закриваше лицето си с ръце.

Вълната отмина. В тишината всички се гледаха замаяно. Никой не гореше.

Стрела изсвири там, където стоеше Бъскин допреди миг, и се строши в зида до него. Това му помогна да се отърси от вцепенението и той хукна, сякаш също изстрелян от лък.

А Кип се блещеше, зяпаше Тея, оглеждаше тялото си и явно се чудеше защо няма пламъци.

— Какво ста…

— Хвани го! — кресна тя и се втурна след Бъскин.

Кип не я последва толкова пъргаво, че да има някаква полза от него.

Бъскин кривна зад първия ъгъл само двайсетина крачки пред Тея. Няколко мълнии се забиха наблизо, едновременно с проблясъците тътенът раздруса прозорци навсякъде из Големи Яспис. Сиянието очерта сянка в пресечката. И Тея реагира, преди умът ѝ да кресне: „Засада!“

Но тя вече се плъзгаше по камъните, вместо да отскочи встрани. Едното ѝ стъпало се стрелна напред и тя успя поне да направи шпагат покрай самия ъгъл. Над главата ѝ блесна острие.

Бъскин се препъна и малко оставаше да стъпи върху нея, защото мечът му не срещна очакваната съпротива на плътта. Тея се изтласка назад с длани и ходила. Огъна едната си китка на стърчащ камък и се пльосна по гръб.

Бъскин пристъпи, за да я довърши. Беше черногвардеец и не би използвал широк замах, щеше просто да я намушка в сърцето, да завърти острието за всеки случай и да офейка за миг.

Но още докато правеше крачката, покрай лицето му профуча стрела. Той вдигна глава и сигурно видя Винсен, Круксър или и двамата, защото отскочи назад и побягна. Тея запрати подир него острие от парил, но то само се пръсна на късчета заради стремителните му движения.

Тя скочи и го подгони. Светкавиците блеснаха пак, но вече по-далече, забиваха се в големите гръмоотводи над Хромария, трясъкът закъсня с няколко секунди.

Изскочи на някакъв пазар. Всички клиенти се бяха пръснали още с началото на пороя, но търговците нямаше къде да се дянат — прибираха стоката, мъчеха се да укротят подплашените магарета и волове, затваряха капаците на дюкяните.

В този хаос бягащ мъж оставаше почти невидим, макар че по друго време такава гледка би накарала всички да се обърнат към него.

Нов трясък, но този път от падащи бъчви. Бъскин тичешком бе дръпнал клина, придържащ задния капак на една каруца. Една от огромните бъчви се разцепи и изля зехтин в широка мазна локва по мокрите камъни. Петима-шестима души се подхлъзнаха. Кон, теглещ празна каруца, се изправи на задните си крака, докато коларят се мъчеше да го спре, за да не прегази падналите хора. Само че изтърва юздите… и това като по чудо спаси всички — конят наведе глава и не настъпи никого.

Опита обаче да завие, за да избегне лежащите на калдъръма, две от колелата минаха през локвата, каруцата се вряза в друга и задръсти прохода.

Тея се метна към успоредна пролука между някакви сергии, сблъска се с млада жена и я събори, промуши се край нея и прескочи паднала поставка с дрехи.

Небето над нея светна за миг, но не беше мълния. И щом Тея се опита да открие кой е изстрелял луксин, налетя на много по-едър от нея мъж. Съсредоточи се отново върху преследването.

Измъкна се от пазара точно когато Бъскин грабна два фенера и ги запокити на улицата зад себе си. Около единия веднага заподскачаха пламъци, около другия не… докато Бъскин не пръсна по уличката червен луксин.

Огънят забуча и прегради пътя, в главата на Тея се мярна безумната приумица да изтича направо, но благоразумието взе надмощие и тя спря на крачка от пламъците.

Червеният луксин щеше да се изчерпи най-много след минута, но тя нямаше толкова време. Не познаваше тази част на града толкова добре, за да е сигурна дали ако се втурне по съседните улици, ще пресрещне Бъскин. Можеше да разчита само на късмет.

Докато прехвърляше шансовете в ума си, огънят угасна като настъпен от великан и навсякъде плисна оранжево. Някой я подмина стремително. Кип.

Притегляше на бегом. Върху задушилия пламъците оранжев луксин се появиха зелени ивици, за да стъпва уверено. Смъкна с едната ръка очилата, прибра ги в калъфа и извади други. Другата му ръка се изпъна нагоре и запрати в небето жълти знаци, които се разпръснаха след секунда-две — показваше на Круксър и Винсен накъде е тръгнал Бъскин.

Тея ги зърна да тичат по покрив, стиснали лъковете — доближаваха улица, която беше твърде широка, за да прескочат на отсрещната страна. Въпреки това Круксър ускори още, скочи… и успя. Винсен направи същото, но дланите му блъвнаха струя луксин, за да удължи скока, както се бяха упражнявали в групата.

Щеше да преодолее препятствието, ако не му пречеше дългият лък, който наруши равновесието му. Кип обаче претича точно под него, широка лента зелен луксин задържа Винсен във въздуха и го тласна меко нагоре. Той не си потроши костите в стената, а тупна странично на покрива и се търкулна. Главата му опря в купола на къщата, но остана невредим.

Вече доближаваха големия рибен пазар край пристанището. Мълниите изтрещяха отново и тътенът буквално подхвърли Тея във въздуха. Тя направи привичното кълбо напред и при падането плесна силно с ръка по калдъръма, за да не си удари главата.

Опомни се веднага и видя, че мълния е поразила една от Хилядата звезди. Уж ги предпазваха медните гръмоотводи, но този тук или бе смъкнат, или не стигаше да отклони заряда към земята. Цялата висока конструкция се наклони и се разпадна, камъните се стовариха с грохот под дъжда — тъкмо където щяха да им попречат най-много, между тях и Бъскин. Все едно самите стари богове се намесиха да го спасят. Но пък срутената арка удари и по ръба на покрива, където бяха Круксър и Винсен. Ако Круксър не се беше забавил, за да помогне на Винсен да стане, камъните щяха да го смажат.

Тея спря пред купчината. Можеше да се покатери по нея, но парчетиите още мърдаха и се наместваха. Пак загубено време. Адове! Кип…

Той бе изпреварил всички. Тя се взираше трескаво през прахоляка, който бързо се слягаше в пороя. Не го виждаше никъде из рибния пазар отвъд отломките. О, не! Не, не, не…

Сърцето ѝ сякаш спря. Навсякъде писъци и ужасено цвилене, но ушите ѝ просто не ги чуваха. Тя притегли факел от парил, лъчите му проникнаха през мътилката във въздуха. Тея се хвърли напред, сети се в последния миг да придърпа пред лицето си плат, за да не нагълта прах. Земята пред нея беше отрупана с късове мазилка, парчета огледално стъкло и… ето там, милостиви Оролам — труп. Дали беше…

Вкопчи се в ръката, която стърчеше, и дръпна. Извади я откъсната под рамото измежду камъните. Вцепени се, стиснала окървавената ръка — хем уплашена до полуда, хем студено разсъдлива. Ръката беше твърде кльощава, за да е на Кип. А кожата… прекалено зацапана и безцветна в зрението ѝ за парил. Върна се във видимия спектър, но още беше прашно. Не различаваше нищо. Обърна ръката и пак погледна в парил.

Нямаше белези на притеглящ по дланта и китката. Ръката не беше на Кип, а на роба в падналата кула. Но защо беше останал горе посред бурята? Захвърли откъснатата ръка. Какво я интересуваше някакъв си роб?

Някаква частица от ума ѝ улови тази мисъл и сякаш я издълба на каменна плоча. Щеше да я тормози дълго — но по-късно. Сега ѝ беше все едно. Кип… Всеблаги Оролам, къде беше Кип?!

Внимаваше къде стъпва и оглеждаше навсякъде в парил.

Отломките пред нея се слегнаха и откъм тях се чу кашлица. Тя доближи пъргаво, но предпазливо.

Беше Кип, краката му по-високо от главата. Беше се обвил в яйце от луксин при падането на арката, но щом въздухът му бе свършил, беше разпилял луксина.

Тея го хвана за ръката, помогна му да седне, после и да се надигне. Целият беше омърлян и тежките капки вече превръщаха полепналия по кожата му прах в кални струйки.

В първия миг, докато се измъкваше от притисналите го парчета, изглеждаше втрещен от страх, но Тея не успяваше да съчетае в ума си този ужас със смайващата дарба на притеглящ, която бе проявил преди малко. А той я зяпаше ококорен, дишаше тежко и още кашляше.

Тя понечи да откъсне парче плат от дрехата си, за да има и той през какво да диша. А Кип я награби в мечешка прегръдка.

Отначало Тея се стъписа. После някаква буца в нея внезапно се стопи. Никой не я бе прегръщал толкова отдавна, че дори не помнеше кога се е случвало. А това… Все едно чуваше: „Толкова се радвам да те видя, толкова си ми скъпа.“ О, богове… В този допир на телата имаше признание отвъд думите, имаше радост, която казваше само истината. Но тя беше прекалено изненадана от внезапното му завръщане, след като вече го бе сметнала за мъртъв, от понеслия я потоп на чувствата. Не вдигна ръце да отвърне на прегръдката въпреки всевластното, помитащо желание да го направи. Искаше да се вкопчи в някого… не в някого, не просто да знае, че е свързана с друг човек, макар че и това го имаше… а с Кип, със своя приятел.

Най-добрият ѝ приятел. Този, който наистина я виждаше.

Потопът в нея изтръгваше и отнасяше боклуците на всички предубеждения, на всички предразсъдъци.

Кип си дръпна ръцете, внезапно засрамен, защото тя не отвърна на прегръдката. „Не!“ — отекна писък в главата ѝ. Но ръцете ѝ я предадоха и не шавнаха.

„Оролам, не исках да стане така!“ Тея обаче нито помръдна, нито каза нещо.

Бяха в края на покритото с отломки място. Само че беше късно. Кип си сложи сините очила и отново притегли стремглаво, сякаш това беше нищожна дреболия. След две-три секунди имаше сини стъпала до ръба на сградата, където още стояха Круксър и Винсен.

Качиха се при тях. Двамата не се бяха отказали да довършат гонитбата — приличаха на хрътки, готови да се нахвърлят върху дивеч. Круксър посочи и каза:

— Ето го!

Бъскин вече се измъкваше от пазара. Още имаше хора, които опразваха сергиите си. Винсен бе сложил стрела на тетивата, но не я опъваше. Още не можеше да стреля, а никой няма сили да задържи дълго изопнатата тетива на голям лък.

Бъскин се провря между крайните сергии. Огледа се със свирепа усмивка. Плъзна пръсти под брадичката си и после махна с ръка към тях в просташки поздрав. Обърна им гръб и се отдалечи.

Винсен опъна огромния лък, яките мускули на гърба му помогнаха да застине в тази поза, докато хора тичаха напред-назад и му пречеха да се прицели добре. Стрелата трябваше да прелети поне двеста крачки. Млада майка се мъчеше да отведе три деца от улицата, но не ѝ стигаха ръцете — с едната стискаше някакви инструменти, с другата дърпаше заинатилите се хлапета, поне едно от които плачеше, та се късаше.

— Винсен, много е далече — унило каза Круксър. — Не можеш…

Винсен пусна стрелата.

Тея долепи длан до устата си — не се съмняваше, че ей сега ще види гибелта на дете.

Полетът на стрелата беше прекалено бърз, та очите им да го проследят. Всички се взираха в Бъскин — той стигна до един ъгъл, озърна се… и падна на една страна, стрелата щръкна между ребрата му, пробила и ризницата под дрехите.

Бързо минаха през вече безлюдния пазар. Бъскин беше мъртъв. Никой не се мотаеше наоколо. Никой не искаше да се забърква в смъртоносна разпра, която не го засяга. Особено насред разбесняла се стихия, която можеше да овъгли с мълния и добрия, и злия.

Щом се увери, че е убил Бъскин, Винсен най-после свали тетивата от дългия тисов лък. Не личеше да е развълнуван, но в очите му все пак имаше задоволство. Круксър го зяпаше невярващо, и то не заради изумителната точност на изстрела.

— Винсен, как не те достраша? — попита Кип. — Тук гъмжеше от хора. Защо стреля по него при толкова невинни наоколо?

Винсен ги изгледа поред. Тея вече бе убила човек и никога нямаше да забрави плачливия си потрес след това. Отначало не успяваше нито да проумее, нито да приеме случилото се. Накрая се примири, че след онзи ден никога няма да е същата, затова вече не съдеше прибързано хората, които наглед оставаха безчувствени, когато отнемаха живот. Всеки се справяше с това посвоему. Не откриваше обаче в очите на Винсен стъписване, което да подсказва, че още не осъзнава какво е направил. Погледът му оставаше буден и остър. Бъскин беше гадна твар, от която трябваше да се отърват. И Винсен го бе направил. Какво друго имаше да се каже?

Винсен сви рамене и каза:

— Не ми пукаше, че може да не улуча.