Разбитото око

Първи епилог

Тътенът на далечния взрив се разнесе по широките централни улици на Големи Яспис, между арките на Хилядата звезди, покрай белосаните къщи и лъскавите куполи. Веселата врява на тълпите по пътя на празничното шествие стихна и всички очи се извърнаха към хоризонта, но погледът на Железни ги изпревари.

Докато ехото на разтърсващите звуци заглъхваше, той забрави за горчивите угризения и ровенето в душата си. Облак дим се издигаше близо до пристанището, толкова нажежен и огромен, че се обърна навън и заприлича на гъба. В онази част на острова имаше само едно място с достатъчни количества черен барут, за да породи такъв мощен взрив. Той се втурна натам.

Великанският ръст, неспирните тренировки и опитът от обикалянето по всяка крива задна уличка на острова му помогнаха да измине неусетно половин левга. Напиращите да избягат и напиращите да отидат по-наблизо го забавиха, когато навлезе в тесния полуостров. Бялата гвардия на Андрос Гайл се мъчеше да прегради мястото, но го правеше нескопосано, както можеше да се очаква.

Доближаваше редицата — тези идиоти не пускаха към мястото на взрива хирурзи, така ли? — и начесто поглеждаше разсейващия се черен облак и отломките под него. Оръдейната кула, пазеща пристанището, бе избухнала. Арсеналът беше вдълбан надолу в здравата скална основа на острова, не можеха да го засегнат дори оръдията на вражески флот. А Карвър Черния, който отговаряше за отбраната, проверяваше придирчиво спазва ли се нужната дисциплина в съхраняването и работата с толкова много черен барут.

Разбира се, откакто некадърните стражници от Бялата гвардия бяха застъпили на служба в кулата, може би бяха започнали да съхраняват барут и извън подземията. Изпуснат фенер, ботуш с налчета… разхлабиш ли дисциплината дори малко се случват тъкмо такива беди.

Но усетът му не допускаше, че взривът се дължи на случайност.

Стражниците се опитаха да го спрат и той им каза:

— Аз съм командир Железни, отдръпнете се.

Спомни си, че това вече не е вярно, чак когато изрече думите. Толкова отдавна беше командир, че не можеше да мисли за себе си по друг начин.

Те веднага отстъпиха. Още не бяха научили.

Оръдейната кула още стърчеше. Укрепени с желязо и само Оролам знаеше какъв луксин, външните стени бяха напукани тук-там, но иначе изглеждаха запазени. Насочената от тях ударна вълна бе изтърбушила поред всички пет етажа, за да изхвърли всичко нагоре и да превърне кулата в дуло, насочено към небето. Всичко във вътрешността на кулата бе запратено нагоре — той виждаше наоколо широки каменни плочи от подовете, нацепено дърво, парцали, а в подножието на самата кула бяха паднали и тежките оръдия.

Входната врата бе издухана някъде из водите на залива, от дупката още се кълбеше гъст дим. И цивилни, и стражници обикаляха около кулата, търсеха оцелели, оглеждаха разрухата, брояха мъртвите. Железни видя труп без крака, овъглен, без съдраните от взрива дрехи. Други тела се клатушкаха по вълните край брега. Но от повечето загинали не бе останало почти нищо. Ботуш тук, безформен къс месо там. И кървави петна.

Натъкна се на един убит не от взрива, а от острие, разсякло гърлото му. Раната може би се дължеше на шрапнел; по мъртвеца обаче нямаше изгаряния, нито личеше да го е съборила ударната вълна. Явно беше заклан преди мига на взрива.

Значи саботаж. Железни огледа внимателно хоризонта. Мяркаха ли се платна някъде? Не. А и щяха да бъдат предупредени навреме за такава заплаха. Тогава защо бяха избрали точно тази цел? Не му се вярваше Цветния принц да жертва хора и много пари, за да взриви кулата без по-далечен замисъл.

Откъм неколцина скупчени на брега стражници се чу вик и Железни забърза към тях. Вадеха някого от водата. Мъж, париец, висок, с огромни мускули, само с панталон, загубил и туниката, и кърпата на главата си. Брат му.

Трепери-юмрук. „Милостиви Оролам, не!“ Сърцето му насмалко да спре. Не може… не можеше да е… Но нямаше как да сбърка това внушително тяло, малко по-ниско подобие на неговото.

— Жив е! — възкликна някой.

Железни разблъска зяпащите стражници и им изръмжа:

— Махнете се! Това е брат ми! Стойте настрана!

След миг държеше брат си в ръцете си.

Трепери-юмрук нямаше видими рани, но когато клепачите му се вдигнаха немощно, бялото на очите беше кървясало. Щом главата му бе пострадала така…

Не. Железни отказваше да повярва на опита си.

— Хардун…

Брат му го гледаше.

— Ханишу.

Почти не споменаваха имената си, откакто бяха получили прозвищата си на черногвардейци. Толкова се гордееха с новите си имена и толкова болка им причиняваха старите.

— Да ме беше видял в тази битка — каза Ханишу. — Двайсет и седмина. За по-малко от минута. А по мен нямаше и драскотина. Те дори… дори стреляха с мускети. Хардун, Оролам ми прости. За Агбалу. Неговият свещен дъх ме водеше в битката. Минах през цялата кула.

Железни още опитваше да си върне хладнокръвието, думите дрънчаха в главата му като изтървани тенджери и тигани.

— Ти ли го направи? — прошепна задавено. — Помислих, че е нападение на Цветния…

— Спасих Светлоносеца. Те искаха да потопят кораба му. — Ханишу напипа ръката му и я стисна. — Слязох в подземията. Сложих запален фитил и побягнах. Но те заключиха външната врата. И аз си пробих път по етажите с бой, скочих от покрива миг преди взрива. Чак до водата. Неповторим скок. Изплувах, заплувах към брега и един проклет камък се стовари от небето. Изобщо не ми хрумна, че ще се задържат толкова дълго във въздуха… Целият съм премазан отвътре.

По очите му личеше, че скокът от кулата не е бил чак толкова успешен. Но ударите по главата могат да разбъркат спомените. А и вече беше все едно, нали?

— Малко ми остава — каза Ханишу. — Имам въпрос, братко.

— Питай каквото поискаш.

— Въпросът не засяга мен, а тебе. И ще мине време, докато си отговориш.

— Какъв е въпросът?

— Преди да напуснеш родината, за да дойдеш тук, ти се срещна с някакви хора. И се закле пред тях.

— Какви хора?

Но Железни знаеше за кого говори Ханишу. И го заболя сърцето, че брат му е научил.

— Ще ти призная нещо — не исках да дойда в Хромария след стореното в Агбалу. Но дойдох заради тебе. Щом узнах, че си се заклел да служиш на Ордена, това не ми даваше мира. Охотно бих сложил край на живота си, но не можех да напусна света, докато ти беше в опасност. Чудна работа… Дойдох да те спасявам, а спасих себе си. Дойдох, защото знаех, че някой ден ще изложиш на риск душата си, ще се наложи да решиш коя клетва да спазиш. И аз трябваше да съм до тебе. Но няма да доживея, братко. Толкова усилия, толкова време… — Ханишу заплака. — Не направих нужното за тебе.

Сякаш вината беше негова…

Железни нито имаше какво да каже, нито знаеше как да спре сълзите, потекли по бузите му.

— След превземането на Ру други ми разказаха как си се молил — промълви Ханишу. — Сигурно е била първата ти молитва след смъртта на нашата майка?

Железни кимна сковано.

— И той отговори на молитвата ти.

— Да, отговори.

С невъзможен оръдеен изстрел на пет хиляди крачки, за да спаси приятели, които след време може би трябваше да убие, ако получи такава заповед.

— Значи си положил клетви пред всеки от непримиримите врагове. Пред Носителя на светлината и пред нейния Творец. Трябва да избереш без мен, братко. Какъв си ти?

Железни не можеше да отговори. Търсеше утеха и прегръщаше брата, когото беше редно да утешава. Също като живота на Трепери-юмрук и смъртта му не беше лека.