Разбитото око

23.

— Сър, не изглеждате учуден — каза Тея на Железни. — Вие… знаехте ли?

— Малката, приличам ли ти на бебе, захвърлено току-що в горските дебри?

— Моля?!

— В Черната гвардия са най-добрите от най-добрите. Различните родове се опитват по един или друг начин да впият нокти в повечето обучаващи се при нас. Успяваха достатъчно често досега, за да ни принудят да станем по-схватливи.

— Значи знаехте?

— Ела с мен — подкани я той.

Нагласи старателно готрата на главата си и двамата тръгнаха към асансьора.

— Когато те погледна, ме попитай дали искам да останеш при охраната — нареди Железни.

Нагласи тежестите и двамата се качиха на последния етаж, където дежурните черногвардейци ги поздравиха.

— Бялата тук ли е? — попита Железни.

— Да, сър — отговори Самит.

Той се подвоуми и стрелна с поглед Тея.

— Сър, искате ли да почакам тук? — попита тя.

Чак толкова предпазлив ли беше? Дори със Самит? Безпокоеше се собствените му подчинени да не съобщят… какво можеха да кажат? Че Тея го е придружила за разговор с Бялата? Такава среща би изглеждала достатъчно безобидно, нали? Но дори в този случай той внимаваше да намали риска от предателство — дори с черногвардейците, сред които живееше още от юношеството си. Нещо посърна в Тея. Искаше ѝ се поне Черната гвардия да е чиста. Все нещо трябваше да е останало чисто и добро, та дори ако самата тя не беше такава. А уж простодушният командир на Черната гвардия се оказа по-хитроумен, отколкото изобщо би ѝ хрумнало.

— Ще приключим бързо — отсъди Железни, наглед обмислил въпроса и забравил веднага за тази дреболия. — Ела с мен.

Тръгнаха заедно към стаята на Бялата. Пазещите там черногвардейци съобщиха и за двамата и Тея се изненада, че изобщо знаят името ѝ. Никога не биваше да подценява Черната гвардия.

Щом влязоха, Бялата отпрати старата си стайна робиня и секретарката. Тея забеляза, че възрастната жена е притегляла, откакто я бе видяла предишния път. Изглеждаше по-здрава, но само привидно. Ако Бялата бе решила, че може да си позволи това, значи щеше да се присъедини към Освободените на следващия Слънцеднев.

Бялата също се взираше в нея и Тея се питаше какво ли вижда.

— Аглая — започна Железни без никакви увъртания. — Обучила я е да краде. И вероятно съхранява плячката, за да я изнудва. Това обяснява защо Тея се предрешава толкова изкусно. Сама дойде при мен, без никой да ѝ е подсказал.

Бялата не се развълнува нито от разкритията, нито от деловата прямота на Железни. Обърна се към Тея и попита:

— Кога научи, че няма никаква лейди Верангети?

— Малко преди да тръгнем към… Почакайте! И това ли знаете?

Аглая Красос бе казала, че като криела собствеността си върху робите под псевдонима лейди Лукреция Верангети, успяла да внедри шпиони къде ли не.

— Ако ще си навличам главоболията да работя с шпиони, трябва да имам най-способните — каза Бялата със сдържана усмивка. — А ти как се досети, че тя ще те изнудва? След като Андрос Гайл я застави да те продаде на него, сигурно си помислила, че си се отървала… поне от нея.

— Така е — призна Тея.

Но истината беше по-сложна. До днес си въобразяваше, че се е освободила.

И първо ѝ хрумна, че Аглая е пратила господин Шарп да я завлече обратно в нейната паяжина. Но защо би решила да ѝ окачи убийство на шията?

Лейди Красос обикновено не пипаше толкова грубо. Под маската на лейди Верангети тя налагаше строга дисциплина, принуждаваше Тея да извършва все по-сложни кражби, караше я да затъва все повече, за да се оплете, преди да направи отчаян опит да се изтръгне. Лейди Верангети би следвала плана си стъпка по стъпка — да ѝ възлага все по-мъчни задачи, докато Тея се изрепчи някой ден, и тогава да ѝ разкрие, че през цялото време е трупала доказателства срещу самата себе си, после да я накара да върши все по-лоши гадости, та накрая да е готова да изпълни всякаква заповед. Такава шпионка, особено ако се вмъкне в Черната гвардия, би ѝ послужила чудесно. Лейди Красос беше твърде умна, за да си позволи крайности, които биха принудили Тея да разкъса паяжината преждевременно.

Например потреса от извършено пред очите ѝ убийство.

Как би могла Красос да разчита, че Тея няма да отиде право при командир Железни и да му разкаже всичко? Не би допуснала такъв риск.

Тогава защо да забърква Тея в убийство?

Нямаше причина. Нито една. Значи лейди Красос не участваше в това.

Преди битката при Ру лейди Красос се бе отнесла безучастно към разказа ѝ за убийството, което бе видяла на пазара. Защо да се преструва, ако е намислила да възлага убийства на Тея? Каква по-силна подбуда от тази: „Ако не ми се подчиняваш, Адрастея, ще заповядам да убият и тебе по същия начин. Никой не може да ми попречи.“

А подбудата си я биваше. Толкова силна беше, че да отнеме желанието на Тея да каже на Бялата, на Железни, на Кип или на когото и да било за Убиеца Шарп.

Тея се сепна — мълчанието ѝ се проточваше подозрително.

— Не можех да повярвам, че наистина съм свободна, мъчеше ме лошо предчувствие и колкото повече умувах, толкова по-вероятно ми се струваше тя да е запазила улики от моите кражби, за да ги използва срещу мен. Тя… ми вдъхва страх. — „Меко казано“, добави Тея наум. — Но вие как научихте? И двамата ли знаехте?

Погледна Железни, който отвърна на погледа ѝ с мълчание. Накрая каза:

— Адрастея, в тази игра човек трябва или да е мъдър като змия, или да се довери безогледно на такъв човек. Винаги съм избирал втората възможност.

Кимна към Бялата. Колко странно — преди малко изглеждаше, че е обръгнал на всичко, а сега отново си беше предишният, твърде прям да се забърква в интриги. Тея се зачуди дали това няма нещо общо с неговата разчула се загуба на вярата… и също разчулото се връщане към вярата.

— Ела тук, дете — каза Бялата и Тея пристъпи напред.

Старицата я огледа отблизо, острият ѝ поглед се впи в очите ѝ.

— Командир Железни, очите ѝ имат ли блед виолетов оттенък, или се заблуждавам?

Той също се взря в очите на Тея.

— Може и да имат, но нямаше да забележа, ако не го търсех.

— Значи е изтичане от спектъра. Явно засяга дори притеглящите парил. — Бялата въздъхна тежко. — Ех, дете, защо не можеше да си две отделни момичета. Толкова ми се иска да те изследвам. Но това означава да не те използвам, а ти си една-единствена. Да се уповаваме на Оролам, който най-добре знае какво прави. И все пак… — Изви очи нагоре, макар че над нея имаше само таван, сякаш укоряваше кротко създателя на вселената. — Дъще, разкажи ми за семейството си.

— Това не ви…

Тея не си позволи да изрече останалите думи, защото си спомни с кого говори. Преглътна. Съвсем обикновен въпрос, дори дружелюбен, но тя толкова отдавна таеше сведенията и срама за семейството си, че всяка проява на любопитство ѝ се струваше враждебна.

— Върховна господарке, може би сега не е моментът — намеси се Железни. — Имаме само няколко минути…

Бялата не откъсваше погледа си от Тея, а гласът ѝ стана по-суров.

— Известна съм с изострения си интерес към младите хора. На старостта са ѝ позволени някои чудатости. Когато излезете оттук, командир Железни, ще свиеш рамене и ще кажеш: „Нали я знаете как се държи с младите.“ После ще се усмихнеш и всеки ще отиде да си върши работата. Както ще направят и шпионите. Да чуя за семейството ти, дете.

— Баща ми е търговец. Беше. Сега е надничар. Имам две сестри, по-малки са. Майка ми не заслужава да говоря за нея.

— Срамът ти ме убеждава в обратното.

Тея стисна зъби. Загледа се през прозореца. Щом я питаше Бялата, самата мисъл да не отговори може и да беше незачитане на вярата и несъмнено вироглавство.

Тя отговори, но гласът ѝ беше безжизнен.

— По време на едно от пътуванията на баща ни майка ми загуби разсъдъка си за кратко. Водеше вкъщи всеки мъж, готов да легне с нея. Накрая си намери един, който я харесваше и реши да остане за малко. Тя подхвана гуляи, които не можехме да си позволим, наемаше танцьори и музиканти като богаташите. Ние не бяхме богати. Тя ни разори. И когато баща ми се върна, според мен тя очакваше той да я убие. Мисля, че се надяваше да я убие. Тя бе продала всички ни в робство, за да изплати дълговете, които беше натрупала. Баща ми продаде всичко, което му бе останало — най-ценен беше корабът. Откупи сестрите ми. Дотогава аз вече проявявах дарбата си и станах прекалено скъпа. Нямаше как да плати за мен и не можеше да вземе назаем толкова пари.

— Какво направи той на майка ти? — попита Бялата.

— Нищо.

Не можа да прикрие огорчението си. „Татко, защо не се пребори за мен? Защо избра онази, която ти измени?“

— А как се почувства ти от това?

— Презирам го за слабостта му.

— Вместо да му се възхищаваш за добротата. Интересно…

— Добро ли е да не сториш нищо, когато са ти сторили зло? — рязко попита Тея.

— Ти дори не знаеш какво е направил или не е направил. Родителите често пазят децата си да не научат за дрязгите помежду им, а и ти вече си била робиня, живяла си на друго място. Съдиш го прибързано и твърде пристрастно. Добре ще е, ако се отучиш от това. Присъщо е на глупците да отсъждат само със сърцето си.

Тея прие упрека, колкото и несправедливо да прозвуча. Нейният баща се бе помирил покорно с онази побъркана курва, мрънкаше нещо за любов и прошка.

— Приключихме ли с въпросите? — каза тя наежено.

— Знаеш ли, че съм родила две дъщери? — каза Бялата. — Помня ги като подрастващи момичета. Тази възраст е същински ад.

Тея се подсмихна неволно. „Сигурно си заслужила с нещо да ти направят живота ад.“

— Къде живеят сега? Не са на Големи Яспис, нали?

— Мъртви са. Убиха едната по време на Кървавите войни, другата — скоро след края им. Погубиха я хора, които отказваха да се примирят с края на войните. Сметнаха, че още не са си отмъстили подобаващо. Децата на моите дъщери бяха убити или отвлечени, за да бъдат продадени незаконно като роби. Може би още страдат някъде. Тяхна баба е Бялата, една от най-могъщите в Седемте сатрапии, но те са роби въпреки цялото ми богатство и хилядите ми шпиони, защото как можеш да откриеш един роб, който остава невидим за околните? — Очите на старицата сякаш пламнаха. — Робството е зло, без което нашият свят ще се разпадне, но си остава зло. — Намръщи се. — Затова няма да позволя онези, които са обвързани с мен, да бъдат обвързани и от робство, поне доколкото ми е по силите. Железни…

Командирът взе плик от бюрото на Бялата и го даде на Тея. Вътре имаше копия от разписки, които не можеше да прочете толкова набързо, и писмо с отдавна познат почерк — на баща ѝ.

Едва бе вместил писмото на листчето, редовете бяха още по-нагъсто от обичайното за него. Сестра ѝ е бременна с първото си дете? Калея беше на петнайсет. Разбира се, много бедни момичета се омъжваха рано. Но Тея не успяваше да си представи всичко това. Факти, вести от друг живот, не от нейния. Такива неща просто не се случваха.

— Защо? — измънка тя. Трябваше да е някакъв капан, хитрина, сигурно щяха да ѝ го измъкнат под носа накрая. Твърде хубаво беше. — Защо?

— Защото понякога мога да върша добро — отговори Бялата. — Няма скрити уловки, Тея. Трагедиите, които ме сполетяха, ми донесоха и някои дарове. Например пари. За какво са ѝ пари на умираща старица? Мога да те даря толкова щедро, колкото Оролам дари мен. Със светлина, живот и свобода, дете мое.

Тея се почувства като след разрушителен трус под краката си. Трябваше да се пребори някак с това.

— Как успяхте?… Тъкмо сега?

— Заехме се още когато ти заслужи мястото си в Черната гвардия. Искаме нашите хора да изберат свободно да бъдат на наша страна. Не винаги е възможно, но поне винаги се опитваме. Донесоха писмото, когато ти беше в Ру. И оттогава все се каня да те повикам. Много грижи ми се струпаха.

— Занимавате се с мен… толкова дълго?

— Тея, сред всичко останало това е дреболия за нас, но знаехме колко важно може да бъде за тебе.

Тея се задъха. Щеше да се наплаче по-късно, но сега не можеше да си поеме дъх, не смееше да повярва в добротата на тази умираща жена, в постоянството на своя баща, в живота на своите сестри, толкова отдалечил се от нейния, че нямаше как да си го въобрази в сегашното си положение. Добро, сторено на хора, които тя може би нямаше да види повече. В този миг на състрадание обаче се почувства по-самотна, отколкото през всички години, когато се учеше да краде, тънеше в срам и криеше коя е не само като се предрешваше.

— Не само тя ме изнудва — избълва Тея. — Има и друг. Още по-лошо е.

И им разказа за господин Шарп. И за шпионина, за убийството, за бягството, за виделия я в града Кип, за кражбата на нейните документи и връщането им. А когато млъкна, вече най-сетне беше свободна. И можеше да си поеме дъх.

Учуди се, че Бялата дори изглеждаше по-млада и жизнена от всякога. Очите ѝ светнаха от готовността да се бори.

— Тея — промълви тя, — колко смела си?

След десет минути командир Железни отиде с Тея до вратата и каза, че ще излезе при нея след малко.

Когато вратата се затвори, той се загледа изпитателно в Бялата.

— Вие сте намислили това предварително.

— Надявах се да стане така.

— Знаехте за другия — Убиеца Шарп.

Тя не призна, а каза:

— Добротата може да разкъса окови, които не са по силите на лукавството.

— Такава ли сте? Плетеница от доброта и лукавство?

— Нали кадуцеят някога е бил символ на Бялата? — напомни тя. — Хардун, това е Орденът на Разбитото око. И други са претендирали за името досега, но колко от тях имаха искрящи наметала? Открива ни се възможност.

— Да ги смажем ли?

— Или да ги върнем в лоното. Да, по-вероятно е ти да си прав. Ереста е кон, който гризе мундщука и не се подчинява никому без бой.

— Странен израз от вашата уста — способна сте да набиете човек, но не и кон.

— Конят няма как да си заслужи боя.

— Е, дано тази кобилка с крехки раменца понесе тежестта на товара. Ще стане боен кон.

— Ако първо не ѝ навлека смъртта — каза Бялата навъсено. — Да, знам — губим и хора, и коне, преди да ги научим на нещо. Но това не е причина да не ги учим, нали?

— Това не е учение.

Тя като че ли искаше да продължи спора, но се облегна в стола на колела. Свали верижка от шията си и му подаде ключ, досега невидим под дрехата ѝ.

— Главният ключ за всички забранени библиотеки. За него дойде, нали? Поиска да говорим още преди момичето да се върне от Големи Яспис. Каква цел преследваш?

— Фантазия. Подозрение. Може би е глупост.

— Но аз ще науча първа, ако намериш нещо, нали?

Той взе ключа, прибра го и кимна в мълчаливо съгласие.

— Бъди нащрек, Хардун. Напрягам докрай силите, с които разполагам.

Командирът тръгна към вратата.

— Хардун… — повика го Бялата и той спря. — Готрата. Пак я носиш.

Той само изсумтя.

— Отива ти — каза Бялата.