Разбитото око

86.

Карис тичаше стремглаво надолу между скамейките и дори не се опитваше да прилича на дама.

Стъпалата бяха твърде широки и трябваше да внимава при всяка крачка, не можеше да погледне жив ли е Гавин. Но всички се бяха вторачили натам, значи зрелището не беше свършило. Може би само го изтезаваха.

Докато слизаше, гъмжилото се сгъстяваше и накрая тя трябваше да разблъска хората, струпали се при високата до гърдите им стена около пистата, която беше петнайсетина стъпки под тях. С тази рокля беше невъзможно да се провре, трябваше да ги бута. Нищо нямаше да я спре обаче.

Някакъв мъж са разлюти.

— Ти за каква се мислиш ма?!

Понякога е прекрасно да си нисичка. Ръката ѝ се вкопчи между краката му, стисна тестисите и ги завъртя безмилостно. Той се свлече, а Карис смъкна готрата от главата му.

И чу писъците откъм спината. Позна гласа. Не, не, не!

Размота готрата, скочи върху шуплестия от старост зид на стената, върза края на платнената ивица за парапета и се спусна. Стъпи изящно долу и се втурна по отъпканата пръст на пистата преди някой да ѝ попречи.

Половината хора на хиподрума я видяха веднага и замърмориха. Защо тази благородница бе изскочила на арената?

Но онези на площадката — притеглящи и жена, която приличаше на хирург — още не я бяха забелязали. Взираха се във вързания на масата Гавин. Той крещеше и напъваше ремъците, явно се мъчеше непоносимо, но не можеше да шавне. Жената държеше с ръкавици нажежен шиш над главата му. Карис никога не го бе виждала да страда така. Гавин да покаже слабост, да признае, че го боли? Гавин?!

Те го ослепяваха. „Милостиви Оролам, вече са изгорили едното му око.“

Войниците около спината я видяха. Бяха от елитната гвардия на нукабата, в която допускаха само притеглящи — тафок амагез. Лош късмет. Но пък Железни твърдеше, че Карис е най-бързата притегляща, която бил срещал. А Железни не ласкаеше никого. Бялата ѝ кожа беше недостатък в разгара на битка. Как да притегля огромни количества луксин, без да проличи по ръцете ѝ? Но тя се беше научила на една-две хитрини. И привидните недостатъци си имат предимства.

Светещият край на шиша се спусна към лицето на Гавин.

Отдолу по ръката на Карис се плъзна зелен луксин към юмрука ѝ и оформи удобна топка. Ходилата ѝ заеха мигновено привичната позиция, хълбоците се завъртяха, все едно мяташе копие, и предадоха цялата сила на топката. Тафок амагез нямаха време и да мигнат. Зелена топка полетя и се вряза в главата на жената с дебелите ръкавици.

Тя залитна и изтърва шиша до масата, а не върху Гавин.

Карис припряно превърна бойните стъпки в непривично за нея полюшване на ханша, напрягаше се отчаяно да премахне всякакви следи от луксин по кожата си. Топката беше толкова малка и изхвърча с такава скорост, че сякаш остана невидима. Странните движения на Карис може би само щяха да озадачат тълпата. По-важно беше нукабата да тъне в недоумение.

„Изиграй си ролята докрай. Престори се, че си самонадеяна като Гавин.“

Вдигна ръка с изправен към небето показалец и изкрещя:

— Моля за извинение!

Не забравяше да пристъпва като дама. Но завъртането преди да хвърли топката бе освободило другия механизъм, измислен от Бен-хадад. Ненатрапчиво, доколкото беше възможно пред петдесет хиляди чифта очи, чиито погледи бе приковала току-що, тя плъзна длан върху нелепо огромната джувка и я притисна силно към хълбока си. Чу щракане. Я почакай, не беше ли паднала на този хълбок, когато се търкулна след скока? Не, падна на другия. Нали?

Вдигна другата си ръка, докато опипваше всичко ли е на мястото си под джувката.

— Моля за извинение! — повтори гръмогласно.

А с усмивката си сякаш скланяше някой мъж да се пъхне в постелята ѝ.

И това ги обърка до оглупяване, точно каквато беше целта.

На площадката настана кратко суетене. Жената още беше на колене, главата сигурно я болеше ужасно, но тя не се оплакваше. Един от тафок амагез се наведе да вземе шиша. Стигна му умът да не посегне към нагорещения край, но не му стигна да се сети, че и желязо, което вече не свети, може да изгаря.

Захвърли шиша настрана с невъздържана ругатня и само допринесе за хаоса на площадката.

Карис се добра до стъпалата преди войниците на нукабата да ѝ препречат пътя. Изобщо не ги погледна, вирна брадичка презрително… и чак когато стъпи на площадката те си спомниха, че могат да я заплашат с мускети и луксин. Аматьори.

Тя се изпъчи пред очите на всички в хиподрума, очевидно стъписана и възмутена, че някакви войници си позволяват такава грубост. Един от по-младите дойде при нея да я претърси.

Ето го мига на истината. На такава сцена всичко в държането ѝ трябваше да е недвусмислено.

Войникът бъркаше безцеремонно през многото фусти, за да опипа краката ѝ отвътре. Тя го остави да прекали за миг-два, за да покаже колко е втрещена и че не може да повярва. Нека я опипва достатъчно дълго, за да го убеди по-лесно да престане.

Отстъпи рязко назад и разпери ръце от чудовищното оскърбление. И гласът ѝ, калѐн в битките, се разнесе високо:

— Да ме прощаваш, господинчо, но имам между краката си оръжие колкото го имаш и ти!

Удари му шамар. Не с все сила, не с правилно съчетаните движения на тялото, за да го просне на площадката, а непохватно, дори отметна косата си встрани като някаква слабоумна.

Хиподрумът загърмя от смях, макар че хората още се чудеха що за дивотия гледат. Това да не беше част от представлението?

Карис пак вдигна ръка и се обърна към ложата на нукабата, която седеше на първата редица до Ейрени Маларгос.

Посраменият гвардеец понечи да я доближи, но тя извика мощно към нукабата:

— Ваше превъзходителство! — И добави с надменен шепот: — Знай си мястото, младежо, когато говорят по-висшестоящи от тебе.

Това се оказа достатъчно, за да го смрази. Тафок амагез бяха свикнали да чуват глупави заповеди от властна жена, която изискваше от тях само покорство. Той изведнъж бе попаднал в положение, в което не знаеше какво да прави.

Така се сгромолясват тираните. Съсипват народа си, съсипват и себе си.

Черногвардейците знаеха задълженията си съвсем ясно. И имаха правото да налагат волята си на всеки, спрямо когото трябваше да изпълняват тези задължения. Случваше се някой благородник да мърмори, но дори лукслорд не можеше да влезе без претърсване там, където оръжията бяха забранени. Нито Призмата, нито Бялата, нито Черния биха укорили черногвардеец, че изпълнява дълга си съвестно. Явно нукабата беше лишена от здрав разум.

Тя се изправи в ложата и даде знак на младия гвардеец да не се намесва повече.

— Коя си ти? Какво е това?

— Този мъж — все така високо каза Карис, за да я чуе не само нукабата, а да се разнесе гласът ѝ навсякъде, — е моят съпруг. — Изкрещя и към другата половина от трибуните: — Този мъж е моят съпруг!

Но не предвиди, че докато се завърташе, ще го види. Той дори не можеше да извие глава към нея, обаче я чу.

— Карис? — провикна се Гавин. — Милостиви Оролам! Карис, махни се оттук!

Тя стоеше от лявата му страна; от окото му пълзеше кървава струйка по бузата, червени сълзи от рана, която не е била достатъчно обгорена.

Стомахът ѝ се обърна, но тя сдържа хлипането си и стисна зъби. Ако се разплачеше и хукнеше към него, и двамата щяха да умрат.

„Отложи това, Карис.“

— Ваше превъзходителство! — изръмжа тя и се вторачи в пропадналата кучка, която бе причинила това на Гавин. Страхът ѝ се изпари, но гневът не се подхранваше от червеното. — Аз обявявам съпруга си за напълно невинен. И съгласно собствените ви прастари обичаи настоявам да докажа правдивостта си в двубой!

— Настоявам за изпитание на истината чрез двубой! — обяви и на другата страна от трибуните.

Ех, да имаше гласа на оратор, за да надмогне мърморенето на петдесет хиляди усти. Но пък кой оратор би могъл да си позволи такава рокля, а?

Пак се обърна към нукабата и намали силата на гласа си, за да го чуват само големците в ложата.

— Иначе ще оповестя пред всички нашето родово име и ще призова на своя страна онези, които не участват в това предателство.

Лицето на нукабата потъмня застрашително. Ейрени Маларгос вметна някакъв въпрос. Последва поредица от въпроси и отговори между двете, но Карис не можеше да ги чуе. И двете се разгневиха. И двете упорстваха.

Нямаше никакъв прастар парийски обичай за изпитание чрез двубой. Беше си безочлива наглост.

Но петдесетте хиляди кръвожадни рутгарци на хиподрума не знаеха това. И предвкусваха удоволствието. Дори в надбягванията се лееше кръв — колесниците се блъскаха често, трошаха се, мнозина състезатели се осакатяваха. Но истинските кървави забавления ту изчезваха, забранени от управниците, ту се връщаха в живота им през последните четири века. И вече над деветдесет години бяха незаконни. Да се насладят безнаказано на нещо, заради което иначе щяха да си изпатят? Да си позволят порочно развлечение, но да го припишат на парийското варварство, а не на своето падение? Каква неустоима съблазън…

Тази жажда обаче не стигаше. Нукабата нямаше нищо против да вбеси петдесет хиляди от поданиците на друга сатрапия. Само че не в кръвожадността на тълпата беше истинската уловка.

Карис следеше бдително свадата между нукабата и Ейрени Маларгос. Прочете по устните им думата „съпруга“ и няколко проклятия. Нукабата закима и каза нещо на един красив мускулест париец, който седеше до нея. После пристъпи напред и вдигна ръце. Ейрени я хвана за рамото, но нукабата се изви, за да откопчи пръстите ѝ, и я опари с поглед. Ейрени се примири, за да не се излагат повече пред събраните рутгарци, но нямаше съмнение, че е ядосана.

Когато предложи този план на Карис, Марисия добави:

— Събирам сведения за Харуру от петнайсет години. Тя е злобна, дребнава, завистлива и отмъстителна… и някога е имала връзка с Гавин. При първата възможност да му навреди ще се вкопчи в шанса.

„А сега да видим колко веща в тайния си занаят е Марисия.“

От следващата мисъл ѝ призля: „Не може да се каже, че Марисия няма подбуди да иска смъртта ми.“

Внезапната уплаха я вледени. Нейната съперница…

„Оролам, какво направих? Помислих, че най-сетне съм заслужила симпатията ѝ. Помислих, че общата за двете ни любов към Гавин ще надделее над останалото. Помислих, че тя ми помага. Аз ѝ отнех всичко и ето го нейния шанс да си върне постигнатото, ако не мъжа, когото е загубила безвъзвратно.

Това те сполетява, когато се довериш на робиня.“

Невероятна тъпота. Карис не би си я позволила, ако имаше време. Откога ли Марисия бе пазила в тайна сведенията, за да я принуди да бърза? Може би знаеше от седмици, че Гавин е затворник, но беше изчаквала, за да накара Карис да се втурне слепешком към гибелта си. Дори изпитанието чрез двубой бе предложено от Марисия.

„Но Бялата ѝ вярва. Тя обича Гавин. Няма да крие сведения, ако знае, че той е в опасност, нали?“

Гавин обаче я бе отстранил нехайно от живота си, когато се беше оженил за Карис. Какво би направила Карис, ако някой мъж постъпи така с нея?

„Оролам да се смили над нас…“

Тълпата притихна, Карис чакаше отговор. Щяха да я завлекат в тъмница като съзаклятница. Тук беше сама, никой нямаше да се застъпи за нея, нукабата трябваше само да я обяви за луда и да отрече, че в историята на Пария някога е имало изпитания чрез двубой. В огромното сборище имаше достатъчно осведомени хора, които щяха да потвърдят.

Всичко се сгромолясваше…

— Много години са минали, откакто някой е искал изпитание чрез двубой — каза накрая нукабата. И надеждата се върна. Карис щеше да има своя шанс. — А съгласно нашите древни закони то може да бъде поискано само веднъж и онзи, който го е поискал, излиза да се бие. Никой не може да го замести!

Захапа и примамката, и кукичката.

Преди тълпата да изреве, очарована от идеята някаква дребна женица в рокля да се бие пред очите им, нукабата продължи:

— В изпитанието чрез двубой притеглянето е забранено, а битката е до смърт!

И тълпата зарева.

„Значи Марисия не ме е предала.“ Но Карис се беше насадила зле. Цялото ѝ старание да прикрие, че е притегляща, беше напразно. Или нукабата, или Ейрени Маларгос знаеха коя е тя и на какво е способна. Нукабата беше злобна, но не и глупава.

„Ама че гадост…“

Нукабата пак даде знак на зрителите да млъкнат и посочи седящия вляво от нея мъж. Той се изправи.

— Ти — една обикновена жена, ще се изправиш ли срещу десницата на нашето правосъдие, лорд-коменданта на парийските армии Енки, наречен Чука?

Карис не се съмняваше, че мъжът е любовник на Харуру. Енки излезе изпод навеса на ложата, за да го виждат добре на слънце. Имаше тесен ханш и широки рамене, а жилавите му предмишници веднага подсказаха на боец като Карис, че под пищния бурнус и златотъканата туника има тяло на воин. И Енки бе покрил главата си с готра, но в него нямаше и следа от смирение. Дори в готрата му лъщяха златни нишки.

Смъкна от раменете си бурнуса на черни и бели ивици, развърза вървите на туниката си и я свали. Да, мускулите му си ги биваше. Карис не намираше в себе си погнуса към суетността му. Самата тя не можеше да твърди, че този недостатък ѝ е чужд.

„Странно. Допреди няколко месеца щях да го намразя двойно по-силно заради това.“

О, да, чакаха я да отговори. Нещо наперено, но без да издаде на тълпата, че е боен ветеран.

— Предпочитам да умра, вместо да ви позволя да измъчвате още съпруга ми — провикна се Карис.

Зрителите се разкрещяха възторжено. Нукабата се опитваше да прошепне нещо на Енки, а той тръсна глава. Тя настояваше, но гъмжилото беше прекалено шумно. Енки отхвърли думите ѝ с небрежен жест.

После слезе бавно по стъпалата и тръгна по пясъка към спината. Гледаше сърдито. Нукабата почака врявата да стихне и извика:

— Тогава нека вината за твоята пролята кръв падне само върху тебе!

Войниците на нукабата се чудеха какво е редно да правят в изпитание, за което нито бяха чували, нито някой ги бе обучил, а петдесет хиляди души ги гледаха придирчиво. Като професионален войник Карис им съчувстваше донякъде, но не се обаждаше. Само някой да заподозре, че тя знае много добре какво прави, и щеше да си докара белята. Затова нанасяш удара бързо — някои от враговете може и да имат сведения, с които да те унищожат, но ако не ги съобщят навреме на останалите, осведомеността им е безполезна.

Тя наведе глава и си изтри бузите с резки движения, сякаш плачеше неудържимо и това я ядосваше. Глуповата женица със смешна рокля — такава трябваше да бъде в очите им, а не черногвардейка.

Искаше да погледне Гавин. Искаше да отиде при него. Но щеше да рухне.

Енки изреди припрени заповеди и обърканите тафок амагез се подредиха около спината, а той се качи на площадката. Един излезе от редицата, за да предложи оръжие. Изглеждаше на около трийсет и пет, необичайно стар за боен притеглящ. Свали от колана си ножницата с дългия меч и го поднесе на Карис. Друг застана до него и подаде късо копие. Трети ѝ предложи скорпион. Енки имаше дълъг тънък меч със сърповидна извивка в горната половина. И ножницата, и дръжката бяха украсени богато със седеф и рубини.

Карис огледа оръжията, завъртя глава и махна с ръка, за да ги откаже. Стараеше се жестовете да са разбираеми и за селяните на горните скамейки по трибуните.

— О, не мисля, че ще имам нужда от нещо подобно. И все пак ви благодаря.

Тълпата се разшумя. Не искала оръжия ли? Що за безумие? Да не е дошла само да умре?

Гавин още се гърчеше под ремъците, още се мъчеше ужасно, но не казваше нищо, не викаше, не изричаше отново името ѝ. Не виждаше какво се случва около него и това сигурно го подлудяваше. Обаче остана безмълвен. И Карис разбра, че ѝ се доверява. Знаеше, че тя е намислила нещо твърде опасно, и не искаше да отвлича вниманието ѝ.

Нямаше думи, за да опише чувствата си, породени от доверието на мъжа, който доскоро властваше над всичко и беше причина за почти всички промени в Седемте сатрапии през последните две десетилетия.

„Не е време за това!“ Избърса от едното си око истинска сълза.

Енки не остави зрителите да се захласват по нея. Пристъпи напред и вдигна ръце към небето.

— Оролам! Виж делата ни! Нека твоето възмездие се стовари върху предателите!

Отпусна ръце и свали готрата от главата си, като че ли това можеше да привлече вниманието на Оролам. Черната му коса беше разделена със златни нишки на плитки, падащи по раменете му. Като париец смяташе косата за свое достойнство и се гордееше с нея.

Рутгарците не бяха равнодушни към жеста, макар да не носеха готри. Познаваха вярванията на своите съседи. Нямаха нищо против и да се възхитят на красив атлетичен мъж, висок шест стъпки и половина.

Енки беше малко по-дребно и по-суетно подобие на Железни. Карис си мислеше, че в това има нещо сбъркано. Що за жена избира любовник, който толкова прилича на брат ѝ?

Карис застана до него с лице към ложата на нукабата, чакаше какво ще направи той.

Някакво съмнение помрачи лицето му за миг. Карис се държеше толкова самоуверено. Тя долови, че огромният невежа се пита дали в края на краищата все пак има такъв обичай.

Стоящите в кръг тафок амагез притеглиха луксин. Един-единствен неин опит да притегли щеше да я погуби мигновено.

Карис направи старателен реверанс към нукабата и Ейрени Маларгос, чието лице сякаш се бе вкаменило. До нея Енки се поклони ниско.

Тълпата притихна.

Нукабата им даде знак, че могат да започнат, но Карис не ѝ обръщаше внимание. Обърна се към Енки и направи още по-изискан, старомоден реверанс, като разпери полите на роклята с ръце и скръсти краката си в глезените. Енки ѝ се поклони, но с предпазлива сдържаност, без да откъсва поглед от нея.

И… не се случи нищо.

„Бен-хадад! Не биваше да е така!“

Енки вдигна меча си. Карис стоеше на един крак, десният ѝ глезен притискаше левия прасец.

— Един момент — вдигна пръст тя. — Нещо ме сърби.

Плъзна дясната си подметка нагоре-надолу по прасеца. Енки се облещи невярващо. Що за побъркана стоеше пред него? Той се разсмя.

Стори ѝ се, че Бен-хадад е нагласил закопчалката да се задейства от смях, а не от кръстосването на глезените ѝ, както се бяха уговорили. Карис усети как механизмът се отвори, огромната нелепа джувка на хълбока отхвръкна, залепящият фустите и полите луксин се разпръсна, дръпна ги встрани като врата и откри ножницата, прикрепена от вътрешната страна на бедрото ѝ.

В същия миг ножницата се завъртя към външната страна на крака и към ръката ѝ.

В обикновените ножници острието трябва да бъде напъхано, а после извадено нагоре, преди да бъде използвано. Тази ножница само стискаше острието от двете страни и се отваряше по ръба. Ножът се вадеше със същия замах, който го насочваше към противника.

Това спестяваше само частица от секундата, но Карис нямаше нужда от по-голямо предимство. Скочи още докато очите на Енки се присвиваха от смеха. Лявата ѝ ръка отблъсна меча му встрани…

И тя заби ножа под брадичката му в мига, когато той усети движението ѝ. Заби го до дръжката, върхът щръкна лъскаво червен между разкошните плитки. Карис завъртя острието с все сила, за да превърне мозъка му в пихтия. Не искаше да рискува. Човек може да те убие още преди да проумее, че вече е мъртъв.

Издърпа острието, докато отскачаше назад, за да е недосегаема за ръцете му.

Енки тупна на колене, после се просна по корем. Някой отстоящите наоколо тафок амагез кресна, но звукът не стигна до съзнанието на Карис.

Тя пристъпи напред и се наведе над трупа. Дръпна плитките от шията и взе меча от още потръпващите пръсти. Стисна няколко плитки, изправи се и повдигна леко тялото, за да изпъне шията. Замахна с меча на мъртвия Енки. Един удар, втори — и отдели главата.

Вдигна главата високо в едната си ръка и меча в другата и изведнъж отново чуваше тълпата, оглушителен тътен на потрес, ужас, страхопочитание, изумление и ликуване.

— Оролам видя! Оролам въздаде справедливост! — изкрещя Карис, но гласът ѝ може би се изгуби във врявата. — Аз съм Карис Гайл, а този мъж е Гавин Гайл — Призмата. Той е Гавин Гайл!

Викаше до болка в гърдите, но петдесет хиляди гласа я заглушаваха. Само седящите най-близо можеха да я чуят. Надяваше се да е достатъчно.

Хвана главата с другата ръка, залюля я и притегли от най-близките флагове около хиподрума. Метна главата и я побутна още малко с луксин.

И след стотина опита нямаше да повтори това съвършено хвърляне. Главата прелетя чак до ложата на Ейрени Маларгос и се стовари в скута на нукабата.

Нукабата се разпищя и мнозина по трибуните се разсмяха, Оролам да им прости.

На Карис ѝ беше все едно. Обърна се към Гавин и сряза ремъците, докато тафок амагез стърчаха сащисани по спината.

Оролам… Лицето на Гавин. Лицето!

— Гавин, трябва да бягаме. Можеш ли…

— Няма да те подведа.

Но когато се надигна, залитна и щеше да се строполи. Посегна с лявата ръка към лицето си. Липсваха му два пръста. Тези шибани животни…

Важно беше само едно — Гавин не можеше да се сражава.

Карис го крепеше. Тафок амагез се чудеха какво да направят. Тя бе победила в изпитание, одобрено от тяхната нукаба, значи бяха длъжни да я пуснат. Но пък тя бе запратила главата на техен командир в скута на нукабата — дали не бяха длъжни да я заловят? И можеха ли след всичко, което бе направила пред очите на толкова хора?

Не биваше да чака кога ще се отърсят от вцепенението.

Един от войниците на хиподрума се втурна нагоре по стъпалата на площадката.

— Той е Гавин Гайл! — извика оглушително. — Познавам го от години! Боядисали са му косата, изцапали са му лицето, но той е Гавин Гайл!

Карис направо изнесе Гавин надолу по стъпалата; войникът тръгна с тях, махаше трескаво на други стражници на рода Гайл да ги придружат.

— Убийте ги! — изведнъж изкрещя нукабата. — Убийте и двамата!

Карис се обърна към нея. Цялата беше в кръв. Кой да знае, че от отсечена глава може да изтече толкова кръв! Дори бе успяла някак да наплеска лицето си с червено.

— Не! Не изпълнявайте тази заповед! — кресна Ейрени Маларгос. — Харуру, умът ти е помрачен!

— Убийте ги! Преградете изходите! Това е заповед!

— Това е обявяване на война! Забранявам!

Ама че хаос.

— Оттук! — викна войникът.

Отвори една врата в края на арената и щом влязоха, я заключи отвътре.

— Капитан Евтеос, кучи сине! — промърмори Гавин. — Нали ти заповядах да се махнеш…

— Господарю, при Кървавия рид също не ме биваше много в изпълняването на заповеди.

Гавин се засмя на някакъв общ за двамата спомен, но млъкна изведнъж, сякаш го пронизваше такава болка, че всеки миг щеше да се свлече.

— Мога да ви заведа до изход, но те ще ни изпреварят — каза войникът.

— Трябва да има и някакви врати за хората, поддържащи хиподрума — сети се Карис.

— Първо за тях ще помислят — възрази Гавин.

И беше прав. Проклятие…

— Можеш ли да ни заведеш в горния край на трибуните от западната страна? — попита тя.

— То се знае.

Заведе ги. Минаваха по коридори за роби и прислуга, но пресичаха и онези, през които напираха да излязат зрители — щом бе станало напечено, бяха пощурели от желание да не са тук. Други, които досега бяха около хиподрума и бяха чули какви невероятни случки е имало вътре, се опитваха да влязат. Блъсканицата беше страшна. Един изстрел от мускет стигаше стотици да намерят смъртта си, стъпкани в паниката.

Стражниците на рода Гайл при изходите си деряха гърлата, мъчеха се да поддържат някакъв ред, но и те се питаха какво да правят. Тафок амагез врагове ли бяха станали? Или още бяха бойци на дружеска страна, на които са длъжни да помогнат? Какво се е случило вътре?

Гавин падна няколко пъти и все се извиняваше. Накрая Карис и Евтеос го носеха, но нейния нисък ръст отново се превърна в неудобство. Гавин беше толкова лек, че тя се стъписа.

Въпреки всичко се добраха за няколко минути до онази арка. Карис погледна надолу.

Ами сега?

Но Железни чакаше. Щом я видя, се ухили до ушите. Когато надникна и Гавин, усмивката на Железни повехна. Гавин обаче се засмя радостно на огромния черногвардеец.

— Господарю Призма, можете ли да слезете сам? — попита Железни.

Гавин отстъпи от ръба и се огледа.

— Имаме си компания.

Петима тафок амагез тичаха към стъпалата, по които Карис се бе спуснала на арената само преди петнайсетина минути.

— Боя се, че не мога — отговори Гавин, щом пак погледна надолу. — Какъв е планът? По-накратко. — Вече гледаше към реката, която беше много по-ниско и на голямо разстояние. — О, не, само не ми казвай, че това е планът…

— Това е — потвърди Карис. — Капитане, благодаря ти. Сега изчезвай. Скачаш на „пет“, Гавин.

Гавин вече отстъпваше заднешком, за да се засили. Олюля се, но остана прав. Евтеос го задържа да не падне.

— Скрий се, капитане! И нека благословията ми да е винаги с тебе.

Карис стоеше на ръба, за да я виждат и Гавин, и Железни.

— Едно, две, три, четири, пет!

Гавин скочи. Тя не погледна накъде полетя. Иначе нямаше да успее. Тафок амагез напираха по стъпалата. Не можеше да се бави с броене до пет. На „четири“ щеше да е мъртва.

Втурна се към ръба с вопъл:

— Пет, пет, пет!

И се хвърли във въздуха. В първия смразяващ миг падаше. Задържа тялото си стегнато, нямаше време за молитви или ругатни.

И мек облак от отворен луксин, притеглен от Железни, я пое за секунда, после я тласна шеметно.

Командирът не бе успял да се подготви след скока на Гавин и хвърлянето не беше съвсем точно: вместо да я бутне равномерно в гърдите и ханша, луксинът я завъртя, докато фучеше във въздуха. Сигурно щеше да се стовари по гръб в реката.

От такава височина щеше да си разтроши костите.

Преметна се. Всеки боец първо се научава как да пада.

Само че продължаваше да се върти около оста си… краката ѝ се врязаха във водата ненадейно и… мрак.

Опомни се под водата сред полепнали поли и фусти, не знаеше накъде е повърхността, нямаше въздух в дробовете. Размаха ръце и загуби последния въздух от гърдите си, щом болката я скова. Усещаше лявата си ръка все едно някой се е опитал да я откъсне, а ребрата си отляво — като премазани.

Ръка от луксин… не, по-скоро кука я докопа за фустите и я дръпна с главата надолу към повърхността. В носа ѝ нахлу вода и когато изскочи в прекрасния, жадуван въздух, Карис кашляше и плюеше, мъчеше се да смъкне от лицето си заслепяващите и задушаващи слоеве мокър плат.

Бен-хадад разпръсна куката от зелен луксин и протегна ръка. Карис сбърка и вдигна лявата си ръка. Съжали тутакси, когато Бен-хадад я издърпа. Болката не ѝ даваше да вдиша.

— Бен! — извика Есел. — Имаме нужда от тебе! Веднага!

Тя стоеше над Гавин, вече изваден от реката. Той охкаше, притиснал длан към кървящото си око. Не можеха да разчитат на помощ от него.

Рехавото сборище из пазара, което бяха заварили преди малко, вече се сгъстяваше в непроходимо гъмжило заради смайващите събития на хиподрума и изумителното зрелище на безумци, скачащи с магия чак до реката. Войници се мъчеха да разблъскат навалицата, за да стигнат до плъзгуна.

Карис не можеше да различи униформите им, откриваше ги само по бъркотията в тълпата и стърчащите над главите цеви на мускетите.

Успя да стане и зърна Хезик, който търчеше към стълбата. Преодоля със скок първите стъпала и изрева:

— Железни каза да тръгвате! Бързо!

Проехтя изстрел. Късчета плът, пръски кръв и парченца плат блъвнаха от лявата ръка на Хезик. Той вече тичаше по следващите стъпала, ударът го завъртя и го хвърли на стълбата.

Хората се стреснаха. Облакът черен дим показваше ясно къде е стрелецът, но ако не си помирисвал битка, страхът е лош съветник. Опитваха се да побегнат във всички посоки едновременно. Някои падаха от стената на кейовете, чупеха си крака, гръбнаци, шии, други опитваха да се хванат за някого и събаряха и него.

Мнозина пък се втурнаха към войниците, които биеха с прикладите всички наред. Нечия ръка сигурно успя да сграбчи мускет и да натисне неволно спусъка, защото куршум полетя нагоре с трясък.

— Огън! — извика Карис на Бен-хадад, който се бе вцепенил.

— Какво?… Но… но аз не притеглям черве…

Лещата с червен луксин на едното ѝ око май беше останала в реката. Тя бръкна припряно в раницата на Бен-хадад. Напипа огниво, намери и червените си очила, от болката в ръката пред очите ѝ подскачаха черни петънца. Сложи си очилата и запълни лявата си китка с луксин.

Вдигна глава навреме, за да види как Хезик се надига — някой бе паднал върху него. Войник с мускет пристъпи към края на стената и стреля.

Хезик се строполи, червено гейзерче изригна от главата му.

— Не! — кресна Карис.

За пръв път от шест месеца притегляше червено и дори не се забави да помисли какво прави. Досущ като предишната Карис, все едно нищо не бе научила. Притегляше червено в лявата ръка колкото да поддържа не особено силен огън, направи топка от него с дясната си ръка и я метна през огъня към доволния млад войник. Улучи го в гърдите под шията, луксинът го обля и пламъците забучаха. Той се завъртя с див вопъл към другите войници. Някой от тях пощуря от страх и заби в него приклада на мускета си. Горящият мъж падна от стената само на крачка от някакво дете.

— Имаме заповед да тръгваме! — настоя Есел.

— Чакаме! — възрази Карис. — И не ми се пречкай!

Стъпи устойчиво на палубата и вдигна лявата си ръка с луксиновия пламък, сякаш се прицелваше с мускет.

— Убийте ги! — разнесе се познат глас.

Оролам да я прокълне дано — пак нукабата.

Карис изстреля тънка непрекъсната лента от червен луксин и създаде от нея огромно огнено ветрило, което се разпери пред войниците. Луксинът изгаряше, преди да ги достигне, но никой нямаше желание да доближи бушуващата преграда. Вълната от горещ въздух ги принуждаваше да отстъпват.

— Не може да ви достигне! — кресна нукабата, щом Карис остави първите пламъци да угаснат.

Идиотката дори не разбираше разликата между милосърдие и слабост.

Карис обаче се подчини на друга, по-силна подбуда — за убийството на един войник всеки щеше да си затвори очите и да го отпише като нещастен случай. Но ако убиеше десетина, това обричаше дипломацията на провал и означаваше война. В разгара на друга война. Срещу Пария, съюзна сатрапия. Пария, от която Хромарият се нуждаеше.

Но от Гавин се нуждаеха още по-силно. Карис се подвоуми за пръв път през този ден.

— Командирът заповяда да тръгваме! — развика ѝ се Есел. — Дори не знаем дали ще опита да се измъкне оттук!

— Завъртете плъзгуна към реката — заповяда Карис на Есел и Бен-хадад. — Не потегляйте без моя заповед. Аз ще ги отблъсквам. Чакаме Железни!

Огнено кълбо прелетя в дъга към плъзгуна и цопна във водата със съскане и струя пара. Притеглящи. Тафок амагез си пробиваха път през тълпата.

Едната ѝ ръка беше почти безполезна, към тях напираха притеглящи и войници, обстрелваха ги, а Карис се сети, че има съвсем друго затруднение — вече не беше стражеви капитан и нямаше право да заповядва на никого, а щом Есел си спомнеше това, щеше сама да реши какво да прави.

Запрати още една ивица червен луксин и прекали със силата, но имаше късмет. Повечето червено изгоря страховито във въздуха, но остатъкът стигна до струпаните нагъсто войници и мускетите им.

Те се разпищяха, но от изненада и уплаха, а не в предсмъртни мъки. Пламъците не ги погълнаха. Имаше обгорени ръце, захвърлени нагорещени мускети, припряно смъкнати подпалени туники, повечето мъже изпопадаха на земята, защото изтикаха назад втората и третата редица, за да се махнат от огъня.

— Трябва да тръгваме! — инатеше се Есел.

Карис още се колебаеше.

— Той идва — каза Гавин; изглежда, бълнуваше. — Не го ли виждате? Неговият ангел му отваря пътека сред хората…

— Не е на себе си! — възкликна Есел. — Карис, трябва да…

— Оставаме! — озъби се Карис.

Но още преди да затвори уста знаеше, че е изрекла думата заради червеното, което притегляше, за да поддържа пламъка на лявата си длан. И заради страха от онова, което бе видяла в здравото око на Гавин.

Синьо, а не призматично око.

Димът пред войниците се разнасяше и тя видя как се освети отвътре, сякаш там лумна факел. След секунда се появиха четирима тафок амагез. Бойни притеглящи. Китките на единия вече бяха обгърнати в запален червен луксин и той запрати огнени кълба и с лявата, и с дясната ръка.

Кълбото от дясната се отплесна встрани. Или беше левак, или се опитваше да я подлъже. Карис успя да пресрещне със зелена стрела другото кълбо и да го отклони към водата.

— Тръгвайте, тръгвайте! — извика на Есел и Бен-хадад.

Чакането се превръщаше в самоубийство. Трима от четиримата нападнаха със син шрапнел, зелени копия и червен огън. Четвъртият искаше да стреля с далекобоен мускет, но оръжието засече и той почна да го презарежда. Тафок амагез бяха от притеглящите, които се уповават на грубата мощ — ако нещо издържа на ударите ти, удряй го още по-силно.

Не можеха да се възползват от физическото си надмощие над нея освен с често и свирепо мятане на луксин, не можеха да я обкръжат, затова правеха каквото им позволяваха обстоятелствата. Карис се стремеше да опази не само себе си, а да защити останалите и самия плъзгун. С изкълчена лява ръка.

Тялото ѝ преливаше неспирно светлинните форми — движения от бойните изкуства, приспособени към бойното притегляне, за да запазва във всеки миг равновесие въпреки изстрелването на луксин. Винаги имаше опора, за да поставя щитове отляво и да отвръща с удари отдясно, да пресреща и да отклонява.

Не бе притегляла толкова отдавна, че сега имаше твърде необичайно преимущество над враговете. Все едно да изпиеш няколко чаши копи наведнъж след месеци само на вода. Луксинът я насищаше с огромна мощ. Дивата енергия на зеленото заглушаваше като грохот страданията от раните, горещината на червеното изгаряше болката. А натрупаният опит превръщаше силата и страстта в наточено острие.

Беше по-бърза от всякога. Само по инстинкт отбиваше луксиновите снаряди със свои, немислими изстрели, с неимоверна скорост. Отляво, отляво, отляво — онези скоро надушиха слабото ѝ място, — после отдясно и нависоко, за да избута встрани грамадната пелена от огън, която червеният на стената се опита да запрати върху плъзгуна.

Минаваха секунди, яростта на нападението ги проточваше във вечност. Есел и Бен-хадад изтласкваха луксин през тръбите на плъзгуна, но инерцията му беше доста голяма и от собствената му тежест, и от четиримата на борда. Нито Есел, нито Бен-хадад бяха особено силни и телесно, и в притеглянето.

Една нейна грешка щеше да ги погуби.

Идваха и други тафок амагез, спираха да погледнат само за миг какво става и се включваха в атаката. Още половин дузина бойни притеглящи.

Станаха прекалено много, а бяха твърде близо до плъзгуна. Онзи с мускета пък успя да презареди. Карис го видя и ужасът в нея се надигна. Предчувствие, което спря въздуха в гърдите ѝ, сякаш беше пила катран.

Не можеше да опита нищо срещу него — луксиновите остриета и пламъци бяха като ураган. Той се прицели.

И тогава Карис чу познат гръмотевичен глас. Клин от сини щитове с височината на човек се появи зад първите четирима от бойците на нукабата. Дори не усетиха какво ги връхлита. Появи се и огромният силует, хванал луксиновия клин като стенобойна машина и препускащ неудържимо. Клинът се раздели, когато Железни се вряза в струпаните тафок амагез.

Завъртя разперените си огромни ръце и изрева легендарния си боен вик, от който омекваха коленете на врагове навсякъде из Седемте сатрапии. Запрати щитовете към притеглящите и тласъкът го изхвърли във въздуха с изумителна скорост.

Направи салто и отначало изглеждаше, че ще стигне чак до водата. Но той падна отвисоко на кея. Спря се накрая с размит поток от синьо и въпреки това залитна от сътресението.

От туниката му липсваше голямо парче, порязаното му слепоочие кървеше, но той вече се насищаше отново със синьо.

Карис бе виждала как Железни бяга по вълните. Сега той притегли тясна площадка, подаваща се наполовина над повърхността. Можеше да измине така поне петдесетина стъпки, плъзгунът не се бе отдалечил чак толкова. Олекна ѝ.

Тафок амагез се бяха натъркаляли зад него, неколцина паднаха от стената. Но докато Железни притегляше и дишаше тежко от усилието да се провре в гъмжилото, онзи с мускета се задържа прав, защото стоеше малко встрани. Вдигна оръжието с плавната ловкост на опитен стрелец и Карис разбра, че няма да сбърка.

Разстоянието до него беше голямо и тя не можеше да го порази с луксин. Да, Карис също беше бърза и точна. Но нито толкова бърза, нито толкова точна. Чу изстрела, видя как мускетът подскочи и избълва дим… но цевта се отклони в последния миг.

И тогава се усети, че е чула гърмежа зад себе си. Почти в краката ѝ. Младият стрелец на стената изтърва мускета и падна мъртъв на кея.

Плъзгунът ускоряваше, Железни скочи на палубата и след по-малко от минута се носеха по реката, далече от опасността. Изпреварваха всякакви заповеди някой в устието да ги спре.

Карис погледна Гавин, който лежеше окървавен на палубата. Още държеше димящия мускет, с който бе спасил живота на Железни.

Хилеше се свирепо. Кръв бе протекла и в устата му, зъбите червенееха.

— Не съм съвсем безполезен. Още не съм — каза и изгуби съзнание.