Разбитото око

51.

Трепери-юмрук беше засмян. Кип трудно вярваше на очите си, но винаги начумереният великан се хилеше.

Всички групи новобранци се бяха побрали някак в тренировъчната зала на Призмата, всяко момче и момиче гледаха втренчено и почти не мигаха от страх да не пропуснат някой решаващ момент. Противникът на Трепери-юмрук беше брат му Железни. И двамата носеха тренировъчни брони, наситени с луксин, който проблясваше зрелищно в яркожълто, за да отбележи всеки добър удар. На главите си имаха стоманени шлемове с тънки пръти, преплетени като тръстика, на ръцете — дебели и дълги кожени ръкавици. Държаха бамбукови мечове.

И се движеха непрекъснато. Как се движеха… Мечовете трещяха един в друг и сякаш отбиваха ритъма на небесните сфери.

Но не за дълго. Точките се постигаха за не повече от пет секунди. В схватка на толкова изкусни бойци една-единствена грешка стигаше за попадение.

Бяха толкова бързи, че понякога Кип не успяваше да различи кой е постигнал точката. Друг път виждаше само краткото сияние на луксин.

Железни и Трепери-юмрук не почиваха между точките, не се връщаха в средата на кръга, а само заемаха начална поза, мечовете им се докосваха за миг и двамата подхващаха схватката отново. Засега точките бяха пет на пет. Трепери-юмрук застана в готовност, но вместо да чукне със своя меч по неговия, Железни отдръпна лявата си ръка от дръжката.

Брат му кимна и също хвана оръжието си само с дясната ръка. Кип бе тренирал с такива мечове и макар че двамата мъже в кръга бяха по-високи и по-яки от него, все пак учебните им оръжия си оставаха твърде тежки и дълги, за да боравят с тях удобно само с една ръка. Боец с огромна и силна ръка като Железни запазваше големия си обсег с оръжието, но губеше от бързината си. Не особено важна загуба, ако държеше и щит, но левите ръце на противниците бяха празни.

Братята обаче започнаха двубой в стил, какъвто Кип виждаше за пръв път. Не държаха мечовете с една ръка. Допираха оръжията с левите си ръце почти по средата на остриетата. Последва чудата смесица от бой с мечове, бой с тояги и захвати за поваляне на противника. Мушкане, отбиване, подсичащи ритници. Оставаха си все така пъргави, но похватите им бяха по-силови, двамата кръжаха в неспирно движение, използваха не само върха на меча, но и острието, и дори предпазителя, навеждаха се, отклоняваха се, отскачаха с недоловима за неопитното око ловкост. Бързината им беше невероятна, но Кип вече разбираше, че вижда в какво може да разцъфтят семената на собственото му обучение. Изплъзването, ударите, завъртането на бедрата за допълнителна сила в замаха.

Забързан трясък на бамбукови пръти. Трепери-юмрук се изви на една страна, върхът на меча му беше отбит ниско встрани… но той само се подготвяше да нападне. Извъртя се рязко в предишното положение, върхът на меча му мина зад коляното на Железни, после той го дръпна светкавично към себе си и нагоре.

Железни скочи, за да избегне подсичащия удар, който с режещо острие би му разсякъл сухожилията, направи задно салто, но преди да стъпи, Трепери-юмрук насочи меча с лявата си ръка към корема му. Железни нямаше опора и отлетя назад. Нямаше как да се задържи прав. Плъзна се по гръб извън кръга.

Да видят Железни повален беше все едно да зърнат как луната грейва по-ярко от слънцето. Новобранците се опулиха. Разбира се, всички бяха слушали за прочутата схватка между братята преди повече от десетина години пред очите на целия Хромарий. Знаеха, че като боец Трепери-юмрук е почти равен на по-големия си брат. Но оттогава той бе успял някак да стане незабележим. Дори не беше стражеви капитан, а Железни се бе превърнал в жива легенда. За него говореха, че в битката при Гаристън унищожил сам цели вражески батареи. Някои като че ли бяха готови да повярват, че може да ходи по вода. Да гледат как някой постига надмощие над него беше потресаващо. Същинско светотатство.

Но той само се изправи със скок и поклати глава, а Трепери-юмрук се засмя. Подновиха схватката. Ту единият постигаше точка, ту другият. Трепери-юмрук обаче водеше през цялото време. Железни едва изравни, когато брат му се отдръпна заднешком, но не беше достатъчно пъргав и главата му се килна встрани от плъзгането на бамбуковия меч по стоманените пръти на шлема. В истински бой острието изобщо нямаше да го докосне.

Железни сложи учебния меч на поставката и посочи Големия Лео и друг новобранец — Антеос.

— Изберете оръжия.

— Бич’хва с нокти и мечотрошач — каза Антеос.

Необичайно съчетание, защото и двете оръжия се смятаха за помощни. Разбира се, тъкмо в това беше забавлението, когато гледаха майсторите — не само да наблюдават как ще се справят в странно положение, но и какво могат да постигнат. Командир Железни неведнъж напомняше, че в хаоса на битката в ръцете им може да попаднат всякакви оръжия и трябва да победят с тях.

Големия Лео се ухили.

— Тежка верига.

Той се учеше да борави с по-големи вериги. Когато омотаваше такава верига около раменете си на пристанищен хамалин, гледката вдъхваше страхопочитание. Но оръжията с вериги бяха голяма мъчнотия, а и твърде груби. Тренировките с тях си оставаха най-опасните.

— Това е оръжие за смазване и пребиване — възрази Железни.

— Не е само за това — възрази Големия Лео.

— Лео, това е целта на атаката с верига — заядливо се намеси Тея. — Така ще накараш единия от тях да се бие с половин оръжие.

— Ами тогава…

Едрият младеж изведнъж усети, че погледите на всички са впити в него, и се притесни. Посърна и вече изглеждаше просто най-грамадния в залата освен Железни и Трепери-юмрук.

— Въжено копие — подсказа Тея.

— Въжено копие! — възкликна Големия Лео като умиращ от глад, най-после докопал къшей хляб.

— Избери число — едно или две — обърна се Железни към Феркуди.

— Едно — веднага отговори Феркуди.

— Избери наум — безстрастно го поправи командирът.

— А… — сепна се Феркуди. — Аха, разбрах. Съжалявам.

— Братко, ти отгатваш — предложи Железни на Трепери-юмрук.

— Две.

— Да, две — потвърди Феркуди.

Кип и другите от групата на Круксър го изгледаха.

— Какво има пък сега? — попита той гузно.

— Избирам бич’хва и мечотрошач — каза Трепери-юмрук.

Кип знаеше, че бич’хва е любимото оръжие на Карис. А разновидността с „нокти“ можеше да се използва и като обикновен кинжал (опашката на скорпиона), и за юмручен удар с остриета (ноктите). Изработваха учебните оръжия от същия преварен сок на каучуково дърво, от който бяха подметките на ботушите, каквито носеха пълноправните черногвардейци. Потапяха ги в червена боя, за да личат ясно нанесените „рани“. Мечотрошачът представляваше къс меч с дебели шипове, разположени нагъсто по тъпия ръб. С тях боецът посрещаше острието на противника и ако умееше да си служи с мечотрошача, можеше да изтръгне оръжието от ръцете му или дори да счупи острието.

Въженото копие беше още по-интересно, но Кип не се изненада, когато чу предложението на Тея. Тя се упражняваше с това оръжие в тренировките с Железни и понякога с него. Въженото копие беше подобие на къс двуостър меч с дълго въже. Можеше да бъде използвано като дълъг кинжал, като остро млатило или пък копие, ако боецът умееше да превръща рязко въртенето в полет на острието към врага. Всъщност въжето правеше оръжието изумително. Някой противник би помислил, че ако влезе навътре в радиуса на тази въртяща се смърт, ще е в безопасност. Изкушението да хванеш въжето, за да обезоръжиш биещия се с въжено копие, беше почти неустоимо.

Само че почти половината бойни похвати с въжено копие разчитаха тъкмо на тази грешка. С едно помръдване на китката боецът можеше да го омотае около шията или ръката на врага. Да хванеш въжето означаваше да си изпросиш края. Въпреки това го смятаха за помощно оръжие, защото от него нямаше полза срещу противник в броня, нито в тесни места. И все пак беше толкова необикновено и трудно за овладяване, че дори командир Железни си призна нуждата от припомняне на позабравените навици, преди да се заеме с обучението на Тея.

То се знае, припомни си ги. И то самостоятелно. Трепери-юмрук вероятно дори не подозираше, че току-що е дал в ръцете на брат си рядко използвано оръжие, с което Железни се бе занимавал усърдно напоследък.

Въпреки това Кип не би избрал въжено копие срещу мечотрошача, измислен тъкмо за да приклещва и да отнема оръжия.

Нямаше значение в момента. Железни не се биеше срещу брат си, за да забавлява събраните тук млади черногвардейци. Не му беше присъщо. Пак се опитваше да ги научи на нещо.

Но на какво? Явно не как да използват тези оръжия.

Двубоят започна и беше смайващ. Почти всички новобранци сигурно си мислеха, че Железни е взел оръжие, за което дори не се е сещал от години, но и днес го владее майсторски. Командирът обаче имаше преимущество пред Трепери-юмрук, който очевидно не бе тренирал отдавна със своите оръжия.

И въпреки че уж му се падна по-лошо оръжие, Железни победи с девет на шест точки. Братята решиха да завършат учебния бой с двуръчни мечове. Този път надделя Трепери-юмрук, макар и трудно — десет на девет.

— Строй се — заповяда командирът.

„Започва истинският урок“ — каза си Кип. Групите вече бяха много чевръсти в строяваното. След секунди стояха в безупречно прави редици.

— Благодаря ти — каза Железни на брат си и му се поклони като на равен.

Трепери-юмрук отвърна с малко по-нисък поклон, но устните му се извиха в сдържана усмивка. Железни му кимна, че може да си тръгне, и изръмжа:

— Група Йод! Вие сте най-зле, но това си има своите предимства. Свободни сте до края на деня. Вървете!

Новобранците от Йод се споглеждаха. Някои бяха достатъчно глуповати да се зарадват, че до вечерта могат да правят каквото поискат. По-умните явно бяха жегнати от решението на командира и от думите му, че са най-зле от всички. Разбира се, това беше самата истина — десети от десетте групи. „Предимството“ на това срамно положение не им допадаше. Но всички се поклониха и излязоха.

— Група Тет — обърна се Железни към деветата група. — Какво научихте днес?

— Че сте шибано непобедим — прошепна някой отзад.

Думите се чуха по-добре, отколкото новобранецът очакваше. Настъпи тишина, щом всички проумяха, че и командирът е чул.

— Група Тет, черногвардейците мислят, преди да говорят. Един час бягане. — Момчетата и момичетата изпъшкаха тихичко и провесиха носове. Железни ги изгледа. — Но половината наказание отпада, защото думите са правдиви.

Всички новобранци се разсмяха и заподвикваха одобрително. Командирът се подсмихна.

— Група Тет, свободни сте.

На излизане всички потупваха по рамото онзи, който се беше обадил, и се бутаха весело. Щом затвориха вратата, Железни попита:

— Група Хет, какво научихте?

Новобранци от Хет, Зайин, Вав и Ге изброиха бойни похвати или съчетания от прийоми, които не бяха виждали досега. Някои проявиха ума си, като изтъкваха, че удар или защита са били успешни само заради изключителната сила и бързина на Железни или Трепери-юмрук.

Когато и група Ге излезе, командирът огледа трийсет и тримата най-способни новобранци в останалите четири групи. Взря се поред във всяка.

— Далет, Гимел, Бет, Алеф. Слабаците си имат преимущества, но същото важи и за най-добрите. Е, в какво се състоят вашите преимущества?

— Ние се обучаваме по-дълго, те почиват по-дълго — отговори Бен-хадад.

— И какво означава това?

— Означава, че те са наказани за своята некадърност — обади се едно момче от Гимел. — Въобразяват си, че печелят нещо, като имат повече свободно време, и с това отново доказват, че не са най-способните.

— Всички ли се радваха, че ги пуснах да си вървят? — попита командирът.

— По-схватливите посърнаха — обади се Кип.

— Значи те ще удвоят усилията си да напреднат — добави Круксър. — И ще изпъкнат сред останалите.

— А това показва, че… — пак подхвана Кип.

— Почакай — спря го Железни. — Група Далет, свободни сте.

Осмината новобранци от Далет помръкнаха. Преди малко бяха чули, че са част от елита, а сега бяха напъдени. Никак не им се искаше да излязат.

— Моля за разрешение да останем — каза старшата Ария.

Прозвуча достойно, не като хленчене.

— Най-добрите не искат разрешение, а извоюват правото си да останат — укори я командирът. — Свободни сте.

Група Далет излезе в пълно мълчание. Железни не обърна внимание на унинието им. Кип не се съмняваше, че всички от тази група също ще удвоят усилията си.

— Трошач, продължавай — нареди Железни.

Кип си пое дъх и каза:

— Като ги отпращате, вие подтиквате най-способните сред тях да се усъвършенстват още по-упорито. Но ние тренираме повече и ще продължаваме да бъдем най-добрите.

— Има ли друг начин?

— Бихте могли да се занимавате най-много с най-слабите групи — предложи Круксър.

— Така те ще напреднат за ваша сметка — вие няма да сте толкова добри, колкото бихте могли. Тук не предпочитаме посредствените.

— Можете да ги накарате да тренират колкото нас — напомни Тея.

— Правят го и без това. И те бяха тук, видяха същото като вас, но аз съм убеден, че най-уместните изводи ще чуя от Гимел, Бет и Алеф, а не от групите с по-лоши постижения. Защото вече сме минавали през това неведнъж. Виждали сме многократно как най-слабите дори сред толкова старателно подбрани кандидати пречат на останалите и ги дърпат назад. А моето време е ограничено. Не мога да обучавам сто новобранци толкова бързо и толкова добре, колкото десет. Нито десет колкото един. Жалко, но е така. Когато има елит, винаги има поне малко несправедливост. Все ще се намери някой, който почти се е справил, но ако разширим кръга заради него, има следващ, който е бил на косъм от успеха. Винаги си задаваме въпроса: „Какво печелим с цената на тази малка несправедливост?“ Черната гвардия може да наброява хиляда души. Или само десет. Ние търсим равновесието. Решаваме кога да разширим кръга, за да влезе в него и онзи, който не се справя блестящо като вас.

— Но на някакво равнище има подобие на равенство — възрази Кип. — Или поне… разликите не са важни. Някоя като Тея има такива дарби, че е глупаво да не бъде привлечена в Черната гвардия, ако ще да няма никакви бойни умения. Вие сам ми казахте това. Бен-хадад не може да бъде предводител като Круксър, но е толкова умен, че ни дава други предимства. Големия Лео може да загуби осем от десет схватки срещу Круксър, но е канара и самото му присъствие понякога ни избавя от необходимостта да се бием. Случва се човек да е толкова надарен, че дори да не е най-способният във всичко, си остава прекалено ценен, за да се откажем от него.

Останалите новобранци се взираха в Кип, сякаш бе изрекъл изумителна мъдрост.

— Съгласен съм — кимна Железни. — Затова сега говоря на три групи, а не само на Алеф. Е, Гимел, вие какви поуки извлякохте?

— Разбрахме, че навиците от тренировките понякога могат да ни навлекат смъртта в сражение. И че винаги трябва да помним докъде се простират границите на ползата от учебните боеве — заяви един особено грозен младеж с прякор Цепеняка.

— Това е правило, което ви набиваме в главите от първите дни на обучението — напомни командирът. — Какво по-точно научи този път?

— В първия бой вие направихте една-единствена грешка, с която незабавно допуснахте да ви бъде нанесен удар. Може би защото Трепери-юмрук се е бил срещу вас много пъти и вече познава напълно уменията ви. Но според мен обяснението е, че този път с безогледната си атака той рискуваше само да загуби една точка. Можеше да се нахвърли въпреки риска, за да се възползва от вашата грешка. Щеше ли да нападне толкова самонадеяно, ако рискуваше живота си? Според мен — не.

Командирът кимна.

— Победителите в показни двубои често изтребват мнозина врагове в първата си битка, но загиват преди края ѝ. Браво на вас, група Гимел. Свободни сте. Група Бет, искам да чуя от вас нещо по-добро.

Щом последният от Гимел затвори вратата, Тенсит — необичайно яко момиче, каза:

— Вие надхитрихте Трепери-юмрук, нали?

— Как?

— Обучавахте Тея да се бие с въжено копие. Малцина използват това оръжие, а тя не тренира пред други. Трепери-юмрук е очаквал, че нямате навици в боя с въжено копие. Но не знам как уредихте Тея да избере оръжието за вас.

— Аз разбрах — намеси се Круксър. — Новобранците, които овладяват необикновено оръжие, винаги копнеят да видят как с него борави истински майстор. Вие знаехте, че Големия Лео ще избере тежката верига, но можехте да откажете, а Тея стоеше до него. Тренирате с нея и знаехте, че тя веднага ще се възползва от шанса да предложи въженото копие. Да, наистина надхитрихте Трепери-юмрук.

Лукава усмивка огря широко лице на Железни.

— Велик тактик е казал навремето: „Опознаеш ли и себе си, и врага, няма от какво да се плашиш.“ Браво на вас, група Бет. Свободни сте.

Новобранците се поклониха почтително и излязоха.

— Най-добрите също имат своите преимущества, група Алеф — каза командирът. — Но и се трудят най-дълго. Докажете, че сте най-умни, а не само най-умели.

— За пръв път видях Трепери-юмрук да се усмихва — замислено каза Тея.

Командирът се начумери.

— Така е, но какво е тактическото значение на това? Има ли изобщо значение?

— Аз не… Съжалявам.

Никой друг не продумваше. Железни въздъхна.

— Може би знаете, че рожденото име на моя брат е Ханишу. Моето е Хардун. Получих името си на черногвардеец, след като пробих с юмрук врата и обезвредих стоящия зад нея разбойник, който държеше заложница.

— „Обезвредил“, а? — прошепна Феркуди. — Аз пък съм чувал, че едва не му откъснал главата.

— Ханишу сам избра новото си име — продължи Железни, престорил се на глух.

Кип умуваше колко различни са тези поуки от уроците на магистра Кадах. Тя се присмиваше, подценяваше и властваше чрез страх, а Железни, от когото групата имаше причини да се страхува, ги учеше, все едно се впрягаше в един хомот с тях. Всеки трябваше да напряга силите си докрай, за да тегли заедно с него, но винаги знаеше, че и той си върши работата. Магистра Кадах пък впрягаше ученика сам в хомота и после го укоряваше, че тегли зле.

Погледна съратниците си. Те бяха напрегнати, съсредоточени, бояха се да не разочароват Железни, но не се страхуваха. Той бе заслужил всеотдайната им преданост не защото ги залъгваше с незаслужено уважение, а защото очакваше от тях да дадат от себе си всичко, на което са способни. И защото беше убеден, че могат много повече, отколкото самите те си мислят.

Спокойно, ненатрапчиво величие, на което Кип искаше да подражава.

Командирът почака, като че ли не искаше да задава въпроса, но смяташе, че дължи това на групата.

— Знаете ли защо Ханишу избра…

— По-добре да го наричат Трепери-юмрук вместо Колача — каза Кип.

Мълчанието натежа неловко, но накрая Железни го наруши.

— Обучението ни създава. Войната ни съсипва. На Ханишу му се случи нещо ужасно и възмездието му също беше ужасно. И оттогава не смее да си вярва. Никога не поиска да бъде предводител. Това е лична история и няма да задълбавам в подробности. Но това може да се случи и на други. Като водачи и като приятели трябва да знаете какво се случва с другите, да им помагате и никога, за нищо на света, да не ги изоставяте. Така… Какво друго научихте днес?

Никой не се престрашаваше да говори. Кип отвори уста и се поколеба. Круксър му кимна.

— Той е по-добър боец от вас — промълви Кип.

Железни изви вежди.

— Трошач… — Големия Лео поклати глава. — Нали преди малко видяхме как командирът победи? Както вече се е случвало.

— С хитрост! — сопна се Тея.

— И хитростите са част от битката — възрази Бен-хадад.

— Не говоря за днешните двубои — продължи Кип. — А за онзи прословут показен двубой между вас пред много хора. Онзи преди години. Тогава не е имало чудати оръжия и Трепери-юмрук е бил по-умелият боец от двама ви, но вие сте победили. Защото той ви е оставил да победите.

— Трошач — не се стърпя Круксър, — сред зрителите на онзи двубой е имало стотици опитни воини. Невъзможно е било никой от тях да не забележи нагласена победа.

„Ах, как вярва в доброто нашият Круксър…“

— При толкова изравнени сили? — Кип го изгледа. — Когато разликата е една-две точки?

— А защо би го направил? — попита Железни тихо и наежено.

— По същата подбуда, която го е подтикнала да избере името Трепери-юмрук. Не е искал да бъде предводител, не е вярвал в себе си, но е вярвал във вас. Знаел е, че хората неволно ще сравняват имената ви, без да мислят за това. И дори когато се прояви блестящо, те ще си казват: „Щом Трепери-юмрук може това, какво ли може Железен юмрук?“ Отнел си е шанса да се издигне, за да помогне на вас да се издигнете. В онзи показен двубой силите е трябвало да бъдат напълно изравнени. Трябвало е да бъде невероятно зрелище. Но накрая е трябвало да победите вие. Той се усмихваше днес, защото би могъл и да победи. Днес не беше важно. На всеки може да му провърви, нямаше да накърни славата ви.

— Справихте се чудесно, група Алеф — дрезгаво каза Железни. — Свободни сте. Напуснете.

Побързаха да излязат. Кип тръгна с останалите, но когато доближиха асансьора, най-сетне прозря очевидното.

— Олеле… Ей сега ще се върна.

Върна се припряно по коридора и отвори вратата, но думите заседнаха в гърлото му. Командир Железни беше на колене, притиснал длани към лицето си. Плачеше.

Той не бе знаел до този ден. През всички тези години си беше мислил, че брат му просто е имал лош ден. През всичките тези години е вярвал, че брат му е избрал името Трепери-юмрук само защото е бил съкрушен. През всички тези години не беше знаел, че брат му е пожертвал толкова много за него.

Кип се отдръпна безшумно… и се озова лице в лице с Трепери-юмрук. Преглътна сухо, вдигнал глава да погледне великана в очите, но огромният мъж само отпусна ръка върху рамото му, стисна го леко и влезе в залата. Кип затвори вратата зад него.

Никога не научиха какво са си казали братята, но след този ден Трепери-юмрук сякаш излезе от сянката. Зае се с обучението на група Алеф и понякога се усмихваше.