Разбитото око

78.

Минаваха дни. Седмици.

Носеха на Гавин храна и разредено с вода вино, но пазачите никога не му продумваха. Не отговаряха на въпроси. Отбягваха погледа му. Но когато Гавин случайно надзърна в очите на един от тях, откри най-лошото — съжаление.

Те го смятаха за луд. Без призматичните му очи никой не вярваше, че е Призмата. Без притегляне, без атрибути на властта, без придружаващи го черногвардейци неговата палава надменност на господар се превръщаше в перченето на безумец.

Нима през всички тези години на могъщество бе изтъкал само това тънко було? Нима човек не е нищо повече от магията си?

Един ден вратата се отвори и влезе нукабата, заобиколена от своите тафок амагез. Накуцваше леко. Спря пред решетката и отпрати с жест телохранителите си. Те запристъпваха нерешително от крак на крак, защото помнеха какво се бе случило предишния път. Тя стисна зъби и те излязоха.

— Може би ще се зарадваш да научиш, че стигнахме до споразумение — каза нукабата.

— Кои стигнахте до споразумение?

— Аз и Ейрени. И баща ти. Ще те продадем на него. След като си понесеш заслуженото.

— Заслуженото ли? — повтори Гавин. — Значи си дошла да ми измиеш краката и да питаш на колене как можеш да измолиш прошка от мен?

Лъжи, илюзии и наглост. Нищо друго не му беше останало.

— Ти посегна на нукабата. Притеглящ, нападнал нукабата, се наказва с изгаряне на очите. Така всички печелят.

Говореше съвсем сериозно. След всичко, което ѝ бе казал. Но със слабоумните не можеш да се пазариш.

— Дори ти печелиш — продължи тя. — Щом очите ти са изгорени, не е нужно баща ти да научава, че си загубил силата си. Ейрени се противеше, докато не ѝ обясних, че иначе баща ти може и да не повярва кой си. В края на краищата какъв си ти без призматичните очи? Безполезен. Нищо повече.

Пристъпи към него, но не толкова близо, че да я докопа за дрехата и да ѝ пръсне мозъка.

— Ще си със запушена уста, разбира се. На същото място, където уби толкова хора. Ще те ослепим публично. Под ликуващите крясъци на тълпата. Нали си голям любител на зрелищата? На кораба, с който ще потеглиш към дома си, ще те изкъпят, ще те обръснат, ще те подстрижат и ще те облекат в дрехи, подобаващи на твоя пост. Ще те представим на баща ти както се полага. За да потвърди, че си ти. Но искам да помниш още нещо. На същия кораб ще има убиец. Той ми е верен до смърт. Щом баща ти признае, че си се върнал при него, този мъж ще извика някакви глупотевини за Цветния принц и ще те убие. Знаеш ли колко е трудно да бъде спрян убиец, комуто е все едно дали ще оцелее? — Нукабата въздъхна. — Опасявам се, че смъртта ти е необходима. Сбърках. Проявих нехайство. Дадох воля на езика си. Прерових всичките ни закони, търсех възможност да ти изтръгна езика и да ти отрежа пръстите, вместо да те убивам, за да не издадеш на баща си какво ти казах. Уви, няма такова наказание. Ще се задоволим с ослепяването.

Говореше толкова небрежно, че Гавин беше готов да сметне всичко за шега. Тя обаче не се шегуваше.

— Знаеш ли, че някога са го правили често? — продължи нукабата. — Говоря за ослепяването на притеглящи. Сигурно са били повече по онова време. Казвали, че ако човек злоупотреби със светлината, дадена му от Оролам, трябва да бъде лишен от всякаква светлина и тогава може би ще се покае и ще спаси душата си. Гавин, ти не би ли признал, че злоупотребяваше със светлината, дадена ти от Оролам?

„Да, злоупотребявах. И още как.“ Не го каза обаче.

— Има указания как да бъде извършено, представяш ли си, „човечно“. Защото щом ще вадиш очите на някого, трябва да го направиш без ненужни мъки, нали? Ха… Оказва се, че било задължително да овържат жертвата с ремъци. И си измислили цяла машина. Много находчиво. С два подвижни шиша, за да ги нагласят според разстоянието между очите му. Шишовете се нагорещяват до бяло. Има и ограничител, та очите да бъдат изгорени напълно, без шишовете да се забодат в мозъка и да убият богохулника независимо колко се мята в ремъците. Написали са дори указания с какъв луксин клепачите да бъдат задържани отворени. Защото ако и те бъдат изгорени, богохулниците често умират от зарази. Искали да ги оставят живи, а не да умрат от треска. Как ще се покаят, ако не са на себе си, нали? Обясняват, че вадели двете очи наведнъж, защото след загубата на едното страхът от загубата и на второто често води до лудост. — Нукабата се подсмихна. — Разбира се, ние си нямаме машина. Ще ти вадим очите едно по едно. Гавин Гайл, иска ми се да си мислиш само за цсссссс…

Той я гледаше озадачен.

— Такъв е звукът, когато нажежено желязо влиза в очната ябълка и я изпича.

Гавин се смръзна. За тази жена се носеха слухове, че изтезава съпруга си от години. Вече не се съмняваше в това.

— Да ти кажа още нещо — ако от твоята уста се чуе друго освен писъци, ако викаш, че си Гавин Гайл, ще те заглушим с по-гръмки вопли, ще те пребием за богохулство и ще ти отрежем езика. В свитъците няма указания как се прави това, но аз не се нуждая от тях. Вече знам.

Тази жена беше по-кръвожадна и от брат си в младостта му.

— Какво ти се е случило? — попита Гавин.

Не можеше да е била такава преди. Или го беше крила умело?

— Не се примирих само да оцелея — отвърна тя.

— Ти си нукабата. Заклела си се да служиш на Оролам.

Осъзна иронията, че именно той изрича такива думи. А тя се огледа за всеки случай, да не би някой да подслушва. И смаяната гримаса на лицето ѝ се смени с мрачно веселие.

— Мъртва вяра, която още се тътри само заради огромната си инерция. Хората искат да се прекланят, но да боготвориш абстракции е трудно. Предлагам им по-лесен за обожаване идол — себе си. Както правеше ти.

— Никога не съм искал да се прекланят пред мен.

Беше загубил вярата си, но смяташе за свой дълг да опази религията за онези, които вярваха искрено. Защо да ги лишава от нея, щом им носи щастие? Защо да я унищожава, щом има нищожен шанс вярата им да е истина?

— Не си искал ли? — Нукабата поклати глава. — Дори не е нужно да проверя със зародишния кристал, за да знам, че лъжеш самия себе си. Трябва да се заема с подготовката. И помни — цсссссс.

Разсмя се и излезе.

Гавин се тръшна на пода. Очите му. Милостиви Оролам, очите му! Шибаните очи го предаваха през целия му живот.

През войната мъже и жени, сатрапи и роби вярваха в него заради призматичните му очи. Знаеше, че е така. Неговите невъзможни очи. Брат му бе видял тяхното призматично великолепие в самото начало. И това разкъса душата му. Карис беше само камъчето, което обърна каруцата. Един поглед стигаше очите му да докажат пред света, че каквото не може да се случи според Хромария, вече се е случило. Две Призми в едно поколение. И ако някому се налагаше да избира между двамата братя, как да не избере стоящия пред него, защото заплахата беше твърде близо, нали?

„Гавин Гайл, в тебе нямаше нищо освен твоята магия.“

Помнеше първите разговори с брат си за магията. Като по-голям Гавин знаеше всичко. Или разсъждаваше толкова убедително, че Дазен винаги изпитваше страхопочитание към него. Боготвореше Гавин.

Дори и сега.

Питаше се доколко ролята му на Призма е била отражение на обаятелното, престорено съвършенство, което неговият брат олицетворяваше в детството му. Гавин беше дъбът, около който Дазен се уви като бръшлян. Паразитът израсна нависоко и радваше окото, но изсмукваше бавно живота от онова, в което се бе впил. Защо да се чуди, че Гавин преливаше от момчешка омраза към натрапника в живота си.

Дори след войната Дазен продължаваше да расте около огромното пространство, заемано от Гавин преди това. Плъзгаше собствените си листа по прострелите се нашироко клони и се наричаше дъб. Наричаше това живот, а беше смърт. Отнемаше светлината и живота, предназначени за друг.

Сега Гавин беше мъртъв, дъбът бе изгнил — и какво се случи с бръшляна? Нямаше сила да се задържи.

„Не жалих за него. Забих два куршума в лицето му и не жалих за него.

Как ли мирише онази тъмница? Оставих трупа да се разлага там. Не ми стигна почтеност да го обвия с погребален покров. Не исках да си изцапам ръцете с кръв.

Не съм искал да има кръв по тях, как пък не!

Все се случва нещо неотложно, което изисква вниманието ми. Все едно мога да намеря забрава в суетене, пътуване, войни.“

Замисли се за всички цветни бесове, които бе избил през годините. Бялата беше права. Изобщо не беше необходимо да залага живота си, докато ги издирва. Глупаво е Призмата да рискува, за да се разправя с бесове. Те бяха само бивши хора, бягащи уплашено, почти винаги сами насред някоя пустош, защото никой не искаше да приюти смъртно опасен безумец. Пращаш следотърсачи подире му, научаваш кога спи и половин дузина бойци застрелват с мускети спящия.

Гавин обаче упорстваше, преследваше ги лично, изправяше се срещу тях, убиваше ги будни. Даваше им фалшиво опрощение. По-скоро се опитваше да пречисти себе си, не тях. Оплескан с кръв до ушите, той търсеше още кръв, с която да се измие.

Понякога още не му се вярваше, че Бялата го оставяше да ловува бесове. Но тя си мислеше, че той ще посегне на живота си, ако не се разтушава с тези пътешествия. Може и да беше по-мъдра, отколкото си бе представял.

Прозорчето във вратата на подземието се отвори.

— Цсссссс.

Женски смях.

Гавин потръпна. Гледаше прозорчето, мърлявата килия, осакатената си ръка, мръсната брада, дългата мазна коса и усещаше как не му стига въздух. Болки пробягваха по цялото му тяло.

Мисъл, която бе прогонвал успешно поне стотина пъти, сега надвисна над него и го заплю: „Няма да се измъкнеш от това. Няма изход.“

Да се представя за Гавин Гайл не беше обикновено предрешване — все едно бе навлякъл нова кожа. Беше виждал одрани хора — негови шпиони, заловени от армията на брат му. Още чуваше писъците им и сега се почувства един от тях, кожата на Гавин съдрана от тялото му.

Щеше да загуби очите си. Ами майната им на очите.

„Ще получиш ясен отговор от Оролам — беше му казал пророкът. — Продължаваш ли с лъжите, ще те порази слепота.“

Но той вече беше сляп. Можеха ли да му направят друго, освен да покажат на целия свят каквото той знаеше? От месеци беше куха черупка. Просто човек, а преди почти се бе изравнил с бог. Онзи нож, онзи проклет нож му открадна силата. И нямаше да си я върне.

Огледа килията. Почти успяваше да си внуши, че вижда кафява мръсотия, кафяво дърво, сребрист метал. Всичко си оставаше сиво. Все по-тъмни оттенъци, потъващи в черното. В слепотата.

Кого се опитваше да залъже с надеждите да се възстанови? От това? От седемнайсетгодишен бе вложил цялата си воля, за да бъде съвършен като Призма. Или поне да се въплъти в представата на седемнайсетгодишния за Призмата. Отнеха му светлината на младежките заблуди и сега от него бе останало само празно огледало в тъмна стая.

„Ех, Карис, мога само да се радвам, че не ме виждаш такъв. А ако ме видиш преди края, поне аз няма да видя разочарованието и ужаса в очите ти.

Ако можех да започна отначало, щеше ли животът ми да бъде различен? Щях ли да открадна твоя живот, Гавин? Щях ли да изляза пред всички в някой момент от всички тези години като Призма, след като съм укрепил властта си, за да кажа по своя воля: «Аз не съм той»? Твърде страхлив бях, за да живея на светло. Значи подобава да ми отнемат светлината.“

Седеше претръпнал дни наред. Сутрин и вечер прозорчето се отваряше. Преди това чуваше леки стъпки. „Цсссссс“ — съскаше нукабата. И се смееше.

Харуру в ролята на нукаба приличаше много на Гавин в ролята на Призма. Преди столетия, когато Карис Заслепителката на сянката била Призмата, скоро след смъртта на Луцидоний, на парийците била дадена по-голяма свобода в религиозните им дела. Те упорствали в искането си за по-особено отношение, защото в земите им се родил или бил отгледан Луцидоний. Призмата Карис се съгласила, за да опази единството на империята. По-късно имало усилия за сближаване на двете вероизповедания, но никой не успял да подчини политически нукабата на Призмата.

Повечето Призми се опитвали, но никой не би дръзнал да рискува война с Пария заради това. А нукабите една след друга изигравали майсторски силните си карти, налагали още по-твърдо волята си във важните за тях неща и отстъпвали в незначителните. Имаше и друго — твърде много парийци и в тази сатрапия, и извън нея се чувстваха неразделно свързани с Хромария. Смятаха империята за своя. Един от тях я бе основал. Техният народ бе разширил границите ѝ. Война на свои със свои? Немислимо, стига някои права и привилегии да бъдат зачитани.

Нукабата трябваше да е жива светица. Трябваше да е като майка на различните кланове. Трябваше да е образец на търпение, мъдрост и строга обич. Трябваше да дарява народа си с благост чрез взора си. Някои нукаби дори закриваха с превръзка лявото си око — окото на злото. Но не и Харуру.

„Железни и Трепери-юмрук ще побеснеят, когато научат, че съм те убил.“

Не, това беше мисъл на предишния Гавин. Онзи, който имаше силата. Който беше силата.

Тя пак дойде да говори с него — или да го тормози.

— Ще сключиш сделка с армия от езичници? — попита я Гавин неочаквано. — Твоите хора ще те убият за това.

Може преклонението пред Оролам да беше загубило опора сред богатите и могъщите в Пария. Може би те охотно щяха да се споразумеят с чудовище. Но щеше ли да поиска и армията? Щяха ли да поискат селяните и моряците от флота? Или тези набожни хора щяха да предпочетат смъртта, вместо да се присъединят към чудовища, каквото и да заповядат висшестоящите?

— Мен няма да ме убият.

И Гавин стигна до ново прозрение. „Тя е просто слабоумна, която използват. Някой от най-приближените ѝ съветници работи за Цветния принц.“

Още се изумяваше от тъпотата, до която амбициите тласкаха иначе умни хора. Харуру бе подчинила напълно сатрапата Тилели Азмит и въпреки това мразеше принудата да бъде покорна на волята ѝ пред хората… или дори да се представя за равна на нея. Нукабата искаше да се отърси от всички окови. Затова избираше да се съюзи с Цветния принц — въобразяваше си, че той ще насочи армията само към Хромария и няма да ѝ досажда, докато не се разправи с враговете. Че ще я остави на мира. В кой свят някой на неговото място би си позволил такава грешка?

Цветния принц не беше ангарски пират, нахълтал в тези земи само за набег. Той искаше да стане император. Градеше в Тирея вместо да плячкосва. Гавин не се съмняваше, че сега прави същото в Идос и Ру. Това трябваше да е причината за спирането или поне забавянето на настъплението му. Когато харчиш пари, за да строиш, накрая извличаш повече от завладяната територия, но е нужно и повече време. Ако беше търпелив, може би вече беше късно да го спрат. В пещерите над Ру имаше милиони прилепи. Техните изпражнения съдържаха важна съставка за производство на барут… и аташийците не допускаха други до тази търговия, заставяха и Хромария, и всички останали да плащат прескъпо за нещо, с което Цветния принц вече разполагаше безплатно. И за какво друго би използвал кедрите в Кървавата гора, освен за да построй още кораби?

И едното, и другото отнемаше време. Флотът на Хромария обаче беше разгромен…

Цветния принц се нуждаеше от време, затова го използваше да всява раздори между враговете си. Нукабата беше достатъчно завеяна да се надява, че ако изкопчи безгранична власт над Пария, ще използва времето си по-добре от Цветния принц, който можеше да черпи от богатствата на пет сатрапии.

Само че сигурно щяха да минат години на гражданска война, докато тя наложи властта си над Пария. А когато победеше… тоест ако победеше, Пария щеше да е най-отслабена тъкмо когато Цветния принц започнеше да бере плодовете от усилията си в другите сатрапии.

Парийците бяха храбри и умели бойци, но не и толкова непобедими, че да се опълчат срещу пет сатрапии. Но докато завладяваше останалите, Цветния принц нямаше да се опасява, че срещу него ще се сражават парийска армия и парийски флот.

„Толкова лесно се залъгваме — каквото е добро за мен, добро е за всички.“

Ако Гавин беше промахос, щеше да спре настъплението на Цветния принц преди Слънцеднев.

Дори би могъл да го спре и без да е промахос. Като изпрати черногвардейците да потърсят по някои от реките в Аташ удобни места за корабостроителници. Плъзгуните бяха променили всичко в мореплаването, а Гавин беше един от най-прозорливите в осъзнаването какво носят бързите промени. Черногвардейците биха открили онези корабостроителници, стига да ги има, само за няколко седмици. А с толкова дървесина, струпана на едно място, стигаше и един-единствен способен червен притеглящ. Щяха да унищожат флота на Цветния принц преди да е омърсил морето.

„Ако аз бях на власт, всичко щеше да се подреди по-добре.“ Любимият девиз на всеки тиран.

— На какво се хилиш? — ядоса се нукабата.

— Имам здравето си, семейството си, ръка и половина, две зорки очи, защо да не се радвам?

— Скоро ще променим това — изръмжа тя.

— Точно затова го казах на шега…

Лицето ѝ се разкриви и изведнъж много му олекна, че този път Харуру не си носи пистолет. Тя не понасяше снизходителност.

„Мозъкът ми се рови в очевидното, може би за да не мисли за предстоящото.“

— Макар че ще седя толкова близо до тебе, че да чувам съскането и пукането на очите ти, да се наслаждавам на писъците ти, как ми се иска да бъда и на кораба, който ще те откара у дома. Да гледам как трепериш и се гърчиш от всяко докосване, от всеки глас, как се чудиш кой ли от тях е твоят убиец и се питаш можеш ли да избегнеш смъртта, която е пред очите ти… само в преносния смисъл. Докато те бръснат, няма да знаеш дали същото острие по-късно ще ти пререже гърлото. Какви ли жестоки кошмари ще те мъчат, преди да умреш?

— Добре де, играеш похвално злата тържествуваща коварна кучка, ламтяща да е кралица. Но преиграваш и това е скучно. Ще го правим или няма да го правим? Няма къде да избягам, докато съм в килия.

— Такива събития е задължително да се случват по пладне. И аз няма да ти оставя никакъв шанс за бягство. Исках да го направим утре, на Слънцеднев, но рутгарците имат други възгледи за приличието.

— Да, колко жалко, че според тях проливането на кръв осквернява празника.

— Да, жалко — потвърди тя безизразно. — Затова ще го направим днес.

Взираше се в него през дългите минути, за да вкуси тъмата, която той опитваше да прикрие, но тя напираше в гърдите му като поклащащ се бял пашкул с паячета на черна вдовица, за да се пръсне накрая в пъплещ взрив. Опитваше да не допусне ужаса до лицето си, да спре страха, който уж вече не можеше да изпита. Грешеше и безнадеждността преля в тъмна вълна над съпротивата му, над престорената смелост и покри лицето му.

Харуру видя това и се усмихна.

Накрая някой потропа на вратата.

— Ваше преосвещенство, време е.