Разбитото око

28.

Трябваше да си поговорят откровено. Тея имаше някакви неприятности и Кип се зарече, че ще я накара да му каже какво става.

В почивката през тренировката разказа на другите новаци в групата си малко за своите премеждия и почти цялата истина за случилото се с Гавин.

— Сбихме се за един кинжал. Гринуди се опита да го грабне и аз се счепках с него. Андрос му се притече на помощ и Гавин се намеси. И отклони острието към себе си, за да не намушкат мен.

Долови не един озадачен поглед. Защо е по-трудно да спестяваш част от истината, отколкото да пробутваш измислици? Кип продължи припряно:

— Но има нещо друго — изумително. Скочих във водата след него. Запалих малко червено като сигнал и когато пиратите ни извадиха от водата, кинжалът вече не беше кинжал, а истински дълъг меч със седем скъпоценни камъка по острието, в седемте основни цвята. А когато го извадиха от Гавин… той беше жив. Дори не му течеше кръв.

Обсипаха го с въпроси, но на повечето от тях не можеше да отговори и накрая Круксър закле всички да пазят тайната. Почивката се проточи повече от половин час и Круксър реши, че им стига толкова за днес.

Тея се измъкна неусетно от залата, Кип не я видя и на вечеря, затова сега я чакаше в тяхната стая.

Чакането се проточи половин час и той се вкисваше все повече, но изведнъж му хрумна нещо. Отиде при миниатюрното бюро и не намери никакви документи. Досега не бе забелязал, че ги няма. Документите за собственост над Тея, на които се бе подписал, че я освобождава. Помислила го е за мъртъв, взела ги е и ги е занесла, за да ги регистрира.

Какво друго да направи? Не можеше да ѝ се сърди, че се е тревожила кой друг би могъл да я направи своя робиня. Ето защо не беше тук. Щом вече не беше робиня, сигурно се беше преместила в казармата. Браво на нея.

Нищо не му дължеше, а вече я нямаше и връзката господар-роб, която той бездруго не искаше. Но дали не е била единствената връзка помежду им? Май Тея му обръщаше гръб…

Кип искаше тя да е свободна, но искаше и да се чувства задължена, да му бъде вечно благодарна… значи и някак да остане в подчинение спрямо него. Да, искаше да е свободна, но той да решава как ще се възползва от свободата си.

Наруга се сам на глас и си легна.

На другата сутрин отиде да закуси и провери списъците. Името му го нямаше сред онези, на които е възложена работа. И това май означаваше, че трябва да отиде на учебни занятия.

Уф… Застана да чака асансьора с други ученици и се затвори в себе си, обгърнат от малкия буреносен облак на настроението си.

Разбира се, имаше хиляди неща, които тепърва трябваше да научи. Беше натрупал малко знания от досегашния си опит и почти нищо друго. Разбираше, че рано или късно това ще му попречи. Проклятие, вече му пречеше. Знанията му стигаха колкото да направи своите гибелни подскачащи зелени топки. Не можеше да разчита на тях, за да оцелее в наближаващата война.

И отгоре на всичко бе успял да загуби кинжала, а в него се засилваше страхът, че оръжието е важно. Андрос Гайл го бе нарекъл Заслепяващия нож. Кип замаза някак обяснението пред другите новаци откъде се е появил този кинжал, само затова не го разпитваха по-упорито. Подведе ги да си мислят, че е на Гавин.

„Впрочем как е попаднал при майка ми?“

Влезе в класната стая на магистра Кадах. Не му се вярваше, че бе дошъл тук за пръв път само преди няколко месеца. Чувстваше се по-стар с десетина години. Седна в дъното. Макар че отново бе с дрехи на дисципул, не очакваше да остане незабелязан, но нямаше нужда да натрапва присъствието си на магистра Кадах.

Поне не повече от необходимото.

Нечий глас прошепна в ухото му:

— Копеленце, чух как си угодничил, за да те обявят за законен син. Не си въобразявай, че това променя нещо. Аз знам какъв си.

Кип се обърна.

— Радвам се да ви видя, магистра.

Каза го много убедително. Тя му се ухили злобно. Тренировките и битките бяха променили Кип толкова, че сигурно можеше да намери утеха да види магистра Кадах съвсем същата — съсухрена като старица, макар едва да навлизаше в четвъртото си десетилетие, и твърде чорлава, за да е минавал гребен през косата ѝ поне веднъж, откакто той не бе влизал в класната стая. И все същите зелени очила, окачени със златна верижка на шията.

— Да си приготвя ли пръчката? — подхвърли тя.

— Не знам — отвърна Кип. — Аз съм само невеж син на курва.

Трепна. Явно Кип Устатия не бе останал чак толкова далеч в миналото му.

— Опитай да ми се репчиш още малко, Кип Гайл, и ще те цапардосам по кокалчетата на пръстите. Надявам се, че помниш усещането?

Кип опря длани на масата пред себе си. Пръстите на лявата му ръка още се извиваха нагоре, схванати и неподатливи, въпреки че се занимаваше усърдно с тях. Ако го праснеше с пръчка по тази ръка, болката щеше да е непоносима. Все още усещаше цялата си китка като оголен нерв.

Вдигна глава и погледна Кадах с недоумение. Нима очакваше той да се страхува от бой с пръчка по ръката?

Тея и Бен-хадад влязоха точно преди началото на часа. На лицата им се изписа еднаква изненада, че го заварват тук. Спогледаха се и дойдоха да седнат до него.

Магистърката застана пред класа, прокашля се и почака миг-два всички да притихнат.

— Дисципули.

— Магистра — отговориха те в хор.

И Кип изрече поздрава. „Хайде, Кип, ново начало.“

— Дисципули, ще говорим за оранжевото. Днес имаме ли сред нас притеглящи оранжево?

Неколцина вдигнаха ръце. Кип се почуди, но изпъна два пръста нагоре.

— Оранжевото е забележително със своята безполезност — заяви магистра Кадах и им се усмихна гадно. — Ще си прекарате живота в правене на смазка за машини и за складиране на метали, за да не ръждясат. И все пак животът ви ще бъде сравнително лек. Вашият покровител може би ще иска от вас да пълните цели бъчви с оранжев луксин всеки ден, но ще бъдете заети с това само до пладне, за да не си навлечете твърде ранна смърт. За щастие някои работодатели ще имат и други задачи за вас. Обикновено няма да са свързани с магия — чистене на конюшни, бърсане на прах от мебели, търкане на пода в казарми… Какво имаш да кажеш, Бен-хадад?

— Оранжевото може да бъде използвано и за друго — натърти той. — Надвиснала е война, която може да унищожи всички ни, и затова мисля, че е време да обучаваме оранжевите да използват напълно дарбата си.

— Да използват напълно дарбата си ли? — повтори Кадах с тон, който се очакваше да му затвори устата.

Бен-хадад обаче го прие като покана да обясни.

— Оранжевите могат да правят заклинания. Говори се, че в Ру са проникнали оранжеви шпиони и са създавали заклинания за страх. Невидими за окото, но толкова мощни, че хората заобикаляли цели квартали и така еретиците можели на спокойствие да прокопават тунели под стените, без никой да им попречи. Оранжевите могат да правят магии на храни и напитки. Да вдъхват ужас с тромотургия. Или с патомантия — потискане на волята.

— Забранено! — озъби се тя. — А на вашето равнище е забранено дори да говорите за това.

— Във война сме! — възкликна Бен-хадад. — Научих току-що, че и последната крепост след Руишкия провлак е превзета. Оттам няма какво да спре Цветния принц, докато войските му не стигнат чак до река Ао. Дори ако не учите оранжевите на заклинания, би трябвало да учите всички нас как да им противодействаме и непременно — как да ги разпознаваме.

— Не се съмнявам, че този Цветен принц ще бъде унищожен до няколко седмици, ако вече не се е случило. На никого от вас не би се наложило да се изправи срещу оранжеви еретици.

— И в тази стая има хора, които вече са се сблъсквали с Кървавите халати.

„О, благодаря, Бен.“

— Ясно. Значи вече сте приятелчета, така ли? — попита Кадах, гледаше ту Бен-хадад, ту Кип. — Опитваш да припишеш подвизи на този „Гайл“, а? Чудна двойка сте, няма що. Невежата и неграмотният. Как ли си научил всичко това, което каза?

— Мога да чета! — изсъска Бен-хадад.

— Магистра, думите просто се разбъркват в главата му — намеси се Тея. — Може да чете, ако не бърза.

— Ако не бърза значи. Учтив начин да кажеш, че е тъпичък — натърти магистра Кадах.

Кип въздъхна. А бе влязъл тук с най-добри намерения…

— Бен-хадад, да не мислиш, че като се сприятелиш с този недорасъл благородник, ще си помогнеш? — не спираше Кадах.

Всички в стаята затаиха дъх от напрежение.

— Аз съм негов приятел не защото може да направи нещо за мен — отговори Бен-хадад. — Възразявам срещу тези намеци. Позорите и мен, позорите и себе си с тази дребнава злоба.

Момчетата и момичетата се смръзнаха от потрес. Никой май не искаше да отклони поглед дори за миг, за да не пропусне зрелището как главата на магистра Кадах ще избухне.

Очите ѝ пламнаха, ръцете се свиха в юмруци.

— Значи смяташ, че той може да те закриля?! Бен-хадад, върви да докладваш незабавно… че съм те изключила.

Всички ахнаха.

— Изключвате ме? — повтори Бен-хадад изумено.

— За грубо неподчинение. Не съм използвала правото си да изключвам от три години. Може би е време. Безполезен си като притеглящ, но ще имаме полза от тебе като пример за назидание.

Предишният Кип щеше да подскочи от стола си и да се разкрещи неистово. Щеше да източи бездънния кладенец на омразата си към несправедливостта да израсне при своята пропаднала майка. В детството му никога не беше безопасно да отприщи този гняв заради самия себе си, но когато виждаше други да стават жертви на несправедливост, гневът винаги беше готов да се нажежи до бяло в могъщо безумие. Дълго преди да знае, че може да притегля, лесно стигаше до онова състояние, в което накрая сътвори зеления голем. Дори Овен се страхуваше от него, когато побеснееше.

Кип бавно се изправи. Тея се опита да го хване и да го дръпне надолу.

— Кип „Гайл“, а ти какво си мислиш, че правиш? Сигурен ли си, че не мога да изключа и тебе?

Не можеше, разбира се.

— Вие не можете да изключите и Бен-хадад — каза той сдържано, почтително, дори печално. Не повиши глас, но говореше достатъчно силно да го чуват всички в стаята. — Той е приет в Черната гвардия и ако очаквате, че командир Железни ще ви позволи да намалявате и без това оределите му бойци по време на война, пожелавам ви късмет, защото ще настъпи краят само на вашата кариера.

В стаята настана мъртва тишина. Момчетата и момичетата не смееха да помръднат. Тонът на Кип сякаш изтръгваше отровни зъби от устата на Кадах.

Той продължи със същото уважение и съжаление:

— Магистра, вие не винаги сте била такава. Не понасяте деца, разбирам ви. Това е недостатък, но всички синове и дъщери на Оролам си имат недостатъци. Някой ядосан висшестоящ или жестока случайност ви е натрапила работа, която изобщо не ви подхожда. И вие сте служили безропотно на тежко за вас поприще, защото обичате Оролам, обичате Хромария, обичате Седемте сатрапии. Само че мразите работата си и съм готов да се обзаложа, че мразите и това, в което сте се превърнали. А можете и да не бъдете такава. Наказана сте за нещо или може би за нищо и на свой ред сте нанесли големи вреди. На себе си също. Ще направя каквото е по силите ми, за да ви помогна.

Тръгна по пътеката между масите и без да чака реакцията на магистърката, излезе от стаята. Запъти се право към асансьора и се качи на последния етаж. Отиде при дежурните черногвардейци. Познаваше ги — Бая Ниел, която помогна да убият зеления бог, и съблазнително закръглената Есел. Тея изпитваше симпатия към нея.

— Бих искал да говоря с Бялата, ако може да ми отдели време днес. Моля ви.

— Можем да я помолим — отговори Бая Ниел — да те вмести между други срещи. Но нищо чудно да стоиш тук няколко часа. Ако закъснееш за следобедната тренировка на Черната гвардия, ще си понесеш последствията.

Кип сви рамене. Последствия…

Мина един час в чакане, докато Бая Ниел му даде знак, че го пуска вътре. Кип тръгна към стаята на Бялата покрай още черногвардейци на стражевия пост и още пред самата стая. Заради опита за покушение, докато Кип скиташе, охраната беше засилена и по-бдителна. Претърсиха го два пъти.

Когато влезе, се изненада колко здрава изглеждаше Бялата. Тя му посочи да застане пред бюрото и се загледа в него. Тук бяха нейните секретари и роби-вестоносци, които ѝ помагаха във всекидневните грижи за Хромария. Кип мълчеше — разбираше, че не бива да говори пръв.

— Знаеш ли, очаквах да приличаш повече на Гавин. А ти си като дядо си в момчешките му години. Съзнаваш ли, че си тъкмо онова, на което са се надявали много от видните родове, отнасящи се със синовете и дъщерите си както с породисти жребци и кобили, развъждани заради една или друга търсена особеност? За жалост Кървавите войни подтикнаха мнозина уж разумни хора да се държат като животни.

— Върховна господарке?… — учуди се Кип.

— Сините ти очи събират светлината добре, тъмната ти кожа прикрива кога притегляш, якото ти тяло подхожда на воин и, разбира се, най-важното от всичко — дарбата ти да притегляш седем цвята. То се знае, не е лесно да развъждаш хора. И макар че някои черти могат да бъдат предвидени доста точно, ние изобщо не сме проумели колко сложно същество е човекът. Никога не съм виждала дете със сини очи, което няма сред родителите, бабите и дядовците си поне двама синеоки, но съм виждала по-мургаво от тебе момиче на родители с по-светла кожа и от мен. Майката едва не бе убита от бащата, този ревнив глупак, чиито подозрения се запазиха чак докато детето порасна достатъчно и дори той можеше да види, че има и неговия нос, и неговите очи. Кип, на света има повече чудеса, отколкото можем да си представим. Но ти си дошъл по някаква причина. Какво искаш от мен?

— Услуга. Всъщност две услуги.

— Досетих се. Хората рядко идват само да се порадват на компанията ми.

— Извинете, засегнах ли ви с нещо? Не знам как е редно да се държа.

Тя завъртя глава.

— Продължавай, моля те.

— Има една магистра, Кадах. Предполагам, че е молила да бъде прехвърлена на друга работа. Може би неведнъж. Може да е било отдавна и да се е примирила оттогава. Според мен тези молби са били отхвърляни заради намесата на неин враг. Ще бъдете ли така добра да удовлетворите молбата ѝ?

Бялата се замисли. Вдигна ръка и даде бърза поредица знаци на секретар, който я разбра веднага, и една робиня се устреми към вратата.

— Странен начин да се отървеш от магистра, която ти е неприятна — отбеляза Бялата.

— Не го правя за себе си, а за нея. Чувства се окаяна и затова си върши работата зле.

— Ще науча истината до един час. Тогава ще взема решение. Каква е втората ти молба?

„Искам да ми разкажете за Светлоносеца — напираха думите у Кип. — Искам да ми разкажете за Заслепяващия нож.“

— Нуждая се от личен наставник — каза вместо това. — Не искам да изглеждам самонадеян, но тепърва трябва да уча много неща. Аз съм пълноспектърен полихром и не бива да седя в класна стая и да слушам само онова, което вече знам. И в никакъв случай не искам да си губя времето в дрязги със завистлива магистра.

— Значи смяташ, че аз мога да намеря магистър или магистра, които няма да завиждат на пълноспектърен полихром и син на Призмата, комуто се дават привилегии?

— Надявах се да намерите — потвърди Кип.

Бялата се разсмя с искрена изненада.

— Ох, Кип… Понякога забравям колко дръзки могат да бъдат младите.

— Аз съм… важен — добави той.

Това не ѝ хареса и усмивката ѝ се стопи.

— В съвсем ограничен смисъл — продължи Кип, мъчеше се да подбере правилните думи. — Важен съм не защото… Трябва да получа привилегии не заради произхода си. Важен съм само защото имам важно предназначение.

— И какво е то? — попита Бялата недоверчиво и неспокойно.

Идеше му да каже, че негова мисия е да спаси баща си. Достойна цел. Може би дори наистина беше целта, която му е отредил Оролам. Но би излъгал, ако каже това.

— Не знам — призна си Кип. — Но важна е задачата. Аз съм само инструментът, чрез който ще бъде изпълнена, и ви моля да ме подготвите за нея. Дързостта ми е само в желанието да служа на Оролам безстрашно, с вярата, че ще ме преведе и през огън.

Копнееше да е толкова убеден. Вярваше, че трябва да е толкова убеден. Затова не разбра, че пак изрича лъжа, докато не се чу да казва думите.

— Кип, тук всички се отличаваме с воля. Всеки мъж и всяка жена, които се борят да подчинят светлината, са вкусили от божественото. Всички сме важни, иначе Оролам нямаше да ни даде тези способности, нямаше да ни повери такива сили.

— Както ги е поверил на Цветния принц — не можа да се сдържи той. — Много съжалявам, върховна господарке.

Наведе глава.

— Кип, не виждаш ли, че лудостта и стремежът към божественост на Цветния принц не оборват казаното от мен? Властта е върховното изпитание за човека. Колкото повече власт имаш, толкова повече възможности за поквара получаваш. Мнозина се провалят в изпитанието, което не означава, че Оролам греши. Означава само, че хората са свободни да избират. А великите души успяват или се провалят най-зрелищно.

— Като баща ми — промърмори Кип.

— Особено баща ти.

Бялата се поколеба, после махна на секретарите си да се отдръпнат и те веднага се преместиха до вратата. Някой дръпна завеса, която скри от погледите им Кип и Бялата. Само един черногвардеец остана да бди.

„И дядо ми“, би трябвало да добави Кип. Идеалният начин да подхване разказ за видяното от него. Но какво можеше да ѝ каже? „Андрос беше цветен бяс, а сега вече не е“? О, да, също и: „Излъгах и вас, и целия Спектър за случилото се на кораба.“ И без това вече насилваше късмета си. Досущ като неопитен играч на Девет крале. За кораба се бе подготвил едно разиграване напред и предварително обмислените лъжи му свършиха чудесна работа пред Спектъра. Но в момента просто играеше с каквато карта му се падне при раздаването. Лъжите приличаха на решетки и предишните ходове ограничаваха избора му за следващите.

„Как ли го прави Андрос? Помни ли лъжите, които е пробутвал на всеки друг играч?“

Разбира се, че помнеше. Тъкмо за това използваше прословутата паметливост на рода Гайл. А Кип дори още не знаеше кои са всички участници в играта. Бялата се отнасяше добре към него, но не му се вярваше, че лъжите на шестнайсетгодишен хлапак ще я развеселят или ще ѝ вдъхнат уважение към него. Тя беше стара, а на старците им се иска да виждат младите приятно прями, простодушни, мили и невинни.

Може би държеше в ръката си именно онази карта, от която тя се нуждаеше в играта си срещу Андрос, проточила се десетилетия, а не можеше да ѝ я даде.

Може би в голямата игра никой не дава карти. Само разменя.

Бялата порови в бюрото си. Извади малка картина в рамка.

— Кип, когато умра, искам ти да получиш това. И след като го използваш, ако Гавин е още жив, дай го на него. — Обърна изображението към него и той видя една от новите карти за Девет крале.

— Това бе създадено от моя близка, отдавнашна приятелка…

— Янус Бориг — прекъсна я Кип.

Разпозна неподражаемия стил. Взе картата. Наричаше се Несломимата. И беше прекрасна. Нямаше съмнение, че Янус Бориг е вложила и усърдие, и време в творението си. В някои карти личеше припряност от неудържимия подтик да ги създаде и въпреки това си личеше, че е ненадмината майсторка. А тази карта беше най-внимателно изпипаната от всички, които Кип бе виждал. Млада жена с огненочервена коса стоеше на хълм, над който се извисяваше дъб, вляво от нея димяха развалините на имение. Вдясно зееше пропаст. В сивите ѝ очи имаше мънички искрици синьо и зелено. Сълзи по бузите, но решително стиснати зъби, погледът вперен в далечината.

— Наскоро бях погребала по-малката си дъщеря — каза Бялата. — Да ме нарече Несломимата ми се струваше понякога жестока шега, друг път — обещание. Избрах да живея и да се боря дори когато това означаваше да се боря с отчаянието и присмехулната загуба на смисъл… това е пропастта. Не всичко в тази карта е приятно, но бих искала някой ден да разберат каква съм била.

— Проклет да съм, но вие сте били прекрасна. И неустрашима! И… и не мога да повярвам, че току-що казах това — измънка накрая Кип.

Издаде се, като позна веднага чие дело е картата. Ако се престореше, че е изтървал неволно и други думи, може би щеше да отклони вниманието на Бялата от въпроса какво знае за картите на Янус Бориг.

Бялата се засмя.

— О, благодаря ти. Мисля, че Янус е била твърде мила спрямо мен.

— Не мила — натърти Кип. — Честна. Тъкмо това отличава Огледалото…

Пак се запъна. Гадост! „Кип, не можеш да си държиш устата затворена и шест секунди, а?“

— Не се кори — успокои го Бялата. — Умея да разпознавам и ловките опити за измъкване. Толкова отдавна говоря с баща ти и дядо ти, че не бих подценила и тебе, макар да си млад.

— Сигурно дори сатрапите излизат разплакани от тази стая — промърмори Кип.

— Случвало се е — потвърди тя сухо. — Да чуя за Янус.

Кип ѝ разказа за срещите си с Янус Бориг. И как тя почна да рисува неговата карта. И как умря в ръцете му.

Веднага долови какъв удар нанесе на Бялата, без да иска.

— Кип, това е извънредно важно. Тя успя ли да измъкне нещо от пожара?

Той очакваше неспокойно въпроса от самото начало на разговора.

— Искаше да изнеса нещо, но огънят беше толкова силен, а и навсякъде бе заложила барут. Успях да грабна само искрящите наметала.

Бялата се взря в лицето му.

— Кип, бива си те в лъжите, но аз съм се сблъсквала и с най-умелите лъжци. Искрящите наметала са много полезни в убиването на хора, но картите са полезни по хиляди начини. Янус не би ти позволила да се размотаваш в спасяването на оръжия и да оставиш истината да бъде изпепелена. В картите беше целият ѝ живот.

— Тя беше в несвяст — заинати се Кип.

Бялата въздъхна.

— Няма да настоявам. Дано си ги прибрал на сигурно място. Не проверявай често дали още са там, иначе и на шпионите може да им провърви. Внимавай, когато ги използваш насаме. Не знам какво има във всички нови карти, но ми е лесно да си представя, че някои от скорошните събития могат да ти остържат ума от главата.

Тези думи напомниха смущаващо на Кип как твърде наскоро огънят направо остърга кожата от ръката му. Понечи да каже нещо, но ако я поправеше, че не знае къде са картите, все едно признаваше лъжите си. Какъвто и ход да избереше, тя печелеше някакво предимство.

— Защо не ви мразя, когато постъпвате така с мен? — промълви той.

— Тоест когато те притискам в ъгъла ли?

— Да.

— Но не както го прави Андрос?

— Да — по-твърдо каза той.

— Ами защото разбираш, че те обичам и ти мисля само доброто.

— Обичате ме? — изсумтя Кип. — Та вие едва ме познавате.

— И да си живял съвсем кратко, и да си живял много дълго, ако си живял човешки… лесно е да обикнеш някого. Съкрушените сърца се привързват лесно към нови хора.

Кип не знаеше как да тълкува думите ѝ, нито дали трябва да ѝ вярва.

— Имахте ли и други дъщери? Освен онази, която… Моля да ми простите.

— Имах, да. И внуци. Имах.

Не можеше да разгадае погледа ѝ. Тя прибра картата. За миг Кип се усъмни дали тя още помни за какво е дошъл при нея. И тогава долови в очите ѝ проблясък на веселие. Бялата знаеше, че той се чуди дали е стара и изкуфяла, и го оставяше да се чуди. Това беше игра за нея.

Тази жена ли се подготвяше да умре от старост? Та тя беше по-проницателна от всички в Спектъра накуп!

Той чакаше търпеливо.

— Твърде заета съм да те обучавам, малки Гайл, колкото и да си ми интересен. Надявам се да доживееш пълния разцвет на дарбите си. Ти си момче с такива заложби… — Тя затвори очи за миг, сякаш се укоряваше сама. — Моля те да ме извиниш, младежо. Боя се, че всички мъже под четирийсет вече са като момчета за мен. Аз не мога да те обучавам. Но ще помисля какво трябва да се направи за онази магистра. И… да, нуждаеш се отличен наставник, очевидно е. Ще продължиш с уроците, които тя не може да ти преподаде, но в останалото твоята наставница ще е лейди Гайл.

Лейди Гайл ли? Нали Фелия Гайл беше сред Освободените в Гаристън? Понякога Кип се питаше защо когато и двамата бяха в Гаристън тя нито веднъж не пожела да види своя внук. Толкова ли се срамуваше от копелето в семейството?

— О… Говорите за Карис?!

— Позна. — Бялата се подсмихна.

— Чудесно! — възкликна той, макар че малко се страхуваше от Карис.

Не се съмняваше, че тя знае всичко, и я уважаваше безмерно.

— Посещавай другите занятия както обикновено, докато успея да обсъдя това с нея. Може би ще се наложи да я убеждавам. — Усмивката ѝ избледня. — Кип, Оролам превежда хора през огъня всеки ден. Вярвам в това. Но преди и ти да влезеш в пламъците, добре е да си сигурен, че Оролам е поискал от тебе да минеш точно през този огън.