Разбитото око

38.

Макар и да беше град, където светлината не гасне никога, Големи Яспис имаше много тъмни кътчета. И Орденът като че ли ги познаваше от първото до последното.

Градът и небето сякаш се бяха наговорили да разстелят мрак. Тея превиваше рамене, но не искаше да се подчини на страха. Луната бе удушена от тъмни облаци, чиито пръсти се разперваха и свиваха, накрая небесното огледало угасна. Мъгла се кълбеше над водата, напираше към стените подобно на армия в самоубийствен устрем и се издигаше над тях. Имаше мигове, когато Тея я виждаше да се трупа над стените, после мътилката покри улиците.

Погълна я, скри всичко наоколо и тогава Тея чу писък от улица наблизо. Не, беше се заблудила. Не беше писък, а вопъл на освирепяла котка, която млъкна скоро.

Калдъръмът ставаше хлъзгав от влагата. Тея зърна подскачаща над главата ѝ звезда и миговете се проточиха, преди въображението ѝ да се укроти, за да разбере, че не е нищо повече от фенер в ръката на страж, който ходеше по стената. Мина над нея и изобщо не я забеляза. Тея плъзгаше ръка по стената и си внушаваше, че не го прави, за да се успокои.

„Вървиш към смъртта — сякаш шепнеше отдалечаващият се фенер. — Търси светлина!“

„Аз съм робиня, а не…“

Пропъди тази мисъл. Не беше робиня. Можеше да се махне, когато поиска. Имаше пари в джоба си. Имаше скътани пари и в казармата. Можеше да се прибере у дома. Можеше да си тръгне и… И какво?

Все щеше да измисли нещо. Разполагаше с време. Щеше да е със семейството си. И…

„Оглупяваш от страх. Помисли какво имаш. Помисли какво постигна. Кой вкъщи ще ми повярва, че дори съм говорила с Бялата, камо ли че ми е възложила задача, жизненоважна за Седемте сатрапии? Кой ще ми повярва, че дори съм тренирала с командир Железни, камо ли че вървях пред него в нападението срещу крепостта на Руишки нос? Да му се не види, с този мой цвят кой ще повярва, че изобщо мога да притеглям?

Каква полза от парил в широкия свят? Мога да убивам хора скришом? О, прекрасно. Ще имам толкова възможности да използвам дарбата си сред нормалните, свестни хора. Мога да виждам през дрехи? О, превъзходно, кажи ми веднага колко голям е грездеят на лорд Смотльо! Ха!

Тея, вече не си робиня. Каква ще бъдеш?

Орденът няма да ме убие. Ако искаха да ме убият, досега да са ме убили. Не е ли така? Ами ако размислят?“

Ако някога пожелаеха да я премахнат, нямаше да се затруднят в намирането ѝ, нали? Нито в изтребването на семейството ѝ.

Облегна се за малко на стената, колкото да си поеме дъх, защото гърлото ѝ се бе свило. Мракът и мъглата я притискаха, лепнеха по нея, спираха дишането ѝ, прокрадваха се в тялото ѝ. Зениците ѝ се разширяваха и накрая тя усети боцкането на наситилия я парил.

„Притеглих уплашена. Все е някакъв напредък, нали така?“

Същинска лампа от парил грейна на юмрука ѝ и лъчите пронизаха тъмата във всички посоки. Проникваха през мътилката, сякаш я нямаше, и придаваха чудат метален отблясък на каменните зидове и калдъръма. Причу ѝ се звук и тя се обърна. Нищо.

Когато пак погледна напред, срещу нея стоеше мъж с наметало и качулка. Убиеца Шарп. Изглеждаше доволен или от себе си, или от срещата.

— Добър цвят. Тесен спектър, почти не се разсейва. Бива си те. С други притеглящи парил трябва да се задоволяваме, че толкова си могат. Ела с мен.

— Променил си се — подхвърли Тея.

Последния път той имаше венче от рижава коса около плешиво теме. Несъмнена маскировка, защото се оказа, че не е плешив. Косата му беше пораснала, макар и подстригана късо. Това го подмладяваше малко. Освен това си пускаше брада.

— Моето проклятие е, че се набивам на очи. Налага се да съм по-старателен в промяната на външността си. Завиждам на твоята невзрачна хубост.

— Трябва ли да ти благодаря?

— Казах го като комплимент. Не ти ли е хрумвало колко скъпоценно е да те описват с думи като „стройна, умерено мургава, среден ръст, може би малко нисичка, хубавичка“? Можеш да накараш хората да запомнят фалшиви отличителни белези като бенки или перуки. А с твоята кожа ще изглеждаш естествено и с руса перука, и с черни парийски къдрици. В моето поприще е въпрос на живот и смърт да ме забравят, а не да ме запомнят. Да, завиждам ти. Пристигнахме.

Потропа на вратата в странен неравен ритъм.

„Страхотно, ще поискат от мен и да стана майсторка на барабана за капак на всичко останало.“

Вратата се отвори, светлина обля улицата, Тея сви зениците си и остави парила да се разпръсне.

Отворилият вратата побърза да се върне в стаята зад преддверието. Убиеца Шарп ѝ даде бяла роба, за да покрие с нея дрехите си.

— Не разкривай коя си по никакъв начин. Колкото повече знаят другите, толкова повече нараства опасността за тях. Стига ни и рискът, че ще чуват гласа ти.

Даде ѝ също черни очила и воал от бял плат. Той също се предреши, но си сложи маска с истинска бяла козина и жълти зъби — ръмжащ звяр, който приличаше на кръстоска между невестулка и мечка. Чак тогава влязоха през вътрешната врата.

Озоваха се в ковачница. Фенери я осветяваха приятно. Чакащите бяха десетина, разговаряха приглушено. Всички носеха роби и воали. Само двама-трима бяха избрали маската на невестулка-мечка. Във воалите имаше прорези за очите, нищо друго не се виждаше ясно. Някои от забулените се бяха прикрили и с черни очила. Сигурно бяха притеглящи и не искаха да бъдат разпознати по луксиновите шарки в очите.

Разбира се, тази маскировка изобщо не пречеше на притеглящите парил. Ако Тея поискаше, би гледала през дрехите и маските, през този глупав карнавал. За миг ужасът ѝ се смени с напиращ презрителен смях.

Е, може би този смях щеше да прозвучи истерично. „По-полека, Тея.“ Влезе след господин Шарп в ковачницата и огледа поред фигурите в червените отблясъци на пещта.

— Тишина — настоя троснато мъжки глас.

Че тук не беше ли вече прекалено тихо? Тя отново сдържа смеха си. „Ей, овладей се най-после.“

Понечи да се прокашля, не успя, но не посмя да опита втори път, за да не наруши тишината.

Онзи с властния глас беше нисък, но другите се отнасяха почтително към него. Впрочем само той имаше два воала — под белия плат прозираше и було от фино сплетени метални нишки.

— Ако Хромарият или прислужниците му ви заварят тук или ако научат след време, че сте били тук, ще бъдете предадени на Службата по вероучение. Ще ви изтезават. Ще ви отнемат земите и имотите. Вашият добитък и домовете ви ще бъдат изгорени, сякаш е възможно с огън да унищожиш ерес. — Той помълча. — Ако не ви стига смелост да умрете в мълчание, вървете си още сега и забравете за тази общност. Знаете къде е вратата.

От представата, че могат да я подложат на изтезания същите хора, за които вършеше всичко това, в стомаха на Тея се настани буца лед. Щеше ли да я спаси Бялата, ако я заловят?

Само ако това ѝ помогнеше да постигне целите си. А в такава война можеше да се окаже, че да спаси Тея не е най-благоразумното решение. Всяка чута заплаха беше самата истина. И то ако първи я разобличат нейните съратници. Колко по-лоша участ я очакваше, ако я разкрие Орденът? Хвърли поглед към вратата, питаше се дали този човек говори искрено. Можеше ли наистина да си тръгне?

— Няма страхливци сред нас — отсъди той. — Добре.

На Тея ѝ идеше да кресне: „Чакайте! Аз май съм от страхливците! Не може ли да помисля още малко?“

Но беше късно.

Застанаха в кръг, нарушен само откъм пълната с жарава пещ. Странно, бяха я запалили през нощта. В средата имаше обикновена маса. Тея се смръзна, щом видя какво има върху нея. Там бе всичко, което бе откраднала по заповед на Аглая Красос — чудесната възможност да я изнудва или съсипе, ако не бе признала всичко пред Бялата.

— Чуйте проповедта на първия кръг.

— Чуйте, заблудени — избоботи кръгът като в молитва.

— Всичко, което знаете за Хромария, е лъжа — продължи мъжът напевно.

— Чуйте, заблудени — повтори кръгът.

— Гавин и Дазен Гайл съсипаха света заради своята похот и гордост. Но от пламъците, от стотиците хиляди трупове се появи и нещо добро. Онези от нас, които застанаха на страната на Дазен Гайл, видяха края на надеждите си, когато Гавин Гайл се измъкна от пушеците при Разцепената скала. По-умните сред нас побягнаха. Повечето се скриха. Но някои бяха подгонени от жадуващите мъст, от убийци, използващи войната да прикрият злодеянията си, от наемници, пратени да ни запушат устите завинаги.

Той млъкна задълго, като че улисан в спомени. Никой друг не продума и Тея също не мърдаше.

— Загубихме мнозина в бягството. Добри мъже и жени, които нямаха друга вина, освен че бяха победени. Други бяха отведени в робство, продадени на илитийци в търговия, която Хромарият заклеймява, но не си мърда пръста да прекрати.

— Чуйте, заблудени.

— Но… — Той вдигна изпънат показалец. — Във всяка тъма има надежда за светлина. Защото светлината не може да бъде окована.

— Светлината не може да бъде окована — повториха останалите.

— Малцина от нас побягнаха през пустините на Аташ към Напуканите земи, гонени повече от месец в тази безплодна пустош, но накрая преследвачите ни се отказаха, а ние вече нямахме достатъчно вода да се върнем у дома. Продължихме напред. Намерихме Големия пролом в деня след като изпихме последните капки. При спускането загубихме още двама от нашите братя. А долу открихме древен изоставен град, издълбан в самите скали. Намерихме и огромни подземни водоеми, пълнени постоянно от извори, намерихме и диви кози, за да се засищаме, намерихме и такъв луксин, че дори не ни се вярваше, но най-скъпоценната ни находка беше истината.

— Чуйте, заблудени.

— Не бяхме първите скиталци, попаднали на това място — Браксос. Град на хиляди години. Пигмеите от най-мрачните дебри в Кървавата гора се смятат за сродници на браксите. Намерихме и останки от по-късни заселници. Книжник и ученичката му, станала негова жена. Търсели тъкмо този град, едва не загинали по пътя и го намерили два века преди нас. Останали там две години, опитали да се върнат в Хромария, но загубили надежда да прекосят Напуканите земи и се примирили с живота в Браксос. Родили им се деца. Тази малка общност оцеляла три поколения, но накрая ги погубило кръвосмешението, което ги направило прекалено слаби за суровия живот там.

— Но какво постигнали само за три поколения! — продължи той. — Превели писания върху кожа отпреди хилядолетие и ги съхранили на език, който можем да четем. За пръв път научихме за времената преди Луцидоний. — Той се взря в Тея през воалите, сякаш искаше да проникне в душата ѝ. — Време е да чуеш истината и да решиш.

— Чуйте истината, заблудени.

— Браксите открай време живеели на ръба в онзи край на света, макар че тогава той още не бил Напуканите земи. И все пак бил пустиня, където е трудно да оцелееш. В онези времена вярвали, че всеки цвят е бог или богиня, а хората избирали някой от тях. Притеглящите не можели да служат на два цвята, защото всички цветове воювали помежду си или поне враждували. Притеглящите се стичали към онези части от света, където техният цвят преобладавал, и така само засилвали разликите. В плодородните равнини на Рутгар зеленото изобилствало, затова зелените по света изоставяли своите народи и се преселвали там, съградили своя храм, трудели се да направят земите си още по-плодородни, още по-зелени. Така било и в Червените скали на Аташ, и при вулканите във вътрешността на Тирея.

— Но вярата на браксите била друга. За тях светлината не била основното в магията, а само началото, средството да влееш волята си в света и в своята общност. Те не вярвали както Хромария много по-късно, че Волята е ограничена. Не смятали, че изчерпват душите си, като създават големи. Тя вярвали, че Волята е като мускул и укрепва с всяко използване, а не изтича като песъчинки от часовник…

Огледа кръга и продължи:

— Боговете се въздигали и пропадали, а деветте кралства пъшкали под бремето на борбите помежду им. Когато червените се събрали под знамената на Дагну Тринайсети, потеглили на война и изтребили сините до последното дете, с това нарушили равновесието. Цяло поколение нямало сини притеглящи, червеното се разбушувало, пустините се разпрострели, земята се цепела, моретата пресъхвали. Настанала повсеместна суша, а браксите били сред най-уязвимите народи. Сродните им племена в пустинята измрели. Не настъпили по-добри времена и когато сините си отмъстили след две поколения — водите се надигнали и залели каньоните. Имало такива наводнения, че отнесли по-добрата почва. И браксите решили, че трябва да намерят сила, за да наложат своята воля в света, който ги пренебрегвал и мачкал с войните си, без дори да подозира за съществуването им. А ние нека…

— … чуем и повярваме — изрекоха останалите заедно с него.

Тея вече предполагаше, че думите при всеки разказ на историята може и да се различават по малко, но винаги има фрази, които изискват отговор от слушателите. Полазиха я тръпки.

— Така се родил Орденът. В началото имало само един — Ора’лем, Скрития, първата Сянка. Носел наметало, в което вложила цялата си воля жена с дарбата на полихром, умееща да цепи светлината — способност, приписвана лъжливо от Хромария единствено на Призмите. Но Ора’лем бил убит, когато се натъкнал на подчервен, защото наметалото го прикривало само във видимия спектър. След смъртта му успели да си върнат наметалото с цената на големи премеждия и Орденът решил, че Сенките ще действат винаги на двойки от мъж и жена, защото каквото е непосилно за мъжете, е по силите на жените, и обратното. Така можели взаимно да се пазят от слабостите си. През годините Орденът се сдобил с четиринайсет наметала, някои по-изкусно направени от другите. Две, вече изгубени, притежание на някогашни бродници в мъглата, скривали носителите си в целия спектър… Тези четиринайсетима воини, първите Сенки, прониквали невидими сред всички народи по света. Четиринайсет праведни остриета, които въздавали правосъдие. Четиринайсет бродници в мъглата закриляли и народа на Браксос, и обезправените навсякъде. Отивали при всякакви притеглящи и нашепвали в ушите на онези, чиято мощ застрашавала равновесието, увещавали ги да бъдат сдържани. Понякога ги слушали. По-често им се опълчвали и четиринайсетте носели смърт на малцина, за да запазят живота на мнозина.

„Значи поддържали равновесието като Призмата, но с насилие. С убийства.“

— Браксос стигнал до несравнимо с миналото благоденствие. Щом се разчуело, че браксите искат червените да бъдат по-умерени в магиите си, това се случвало — червените сами обуздавали своите жреци и не се налагало никой да умира. Възцарил се мир, магията процъфтявала. Когато други били безсилни да помогнат и цветни бесове вилнеели някъде, се намесвали Искрящите наметала. Орденът бил строг пазител на един суров свят.

Пак многозначителна пауза.

— Но светът е като разглезено дете, не търпи дълго пазители дори във времена, когато най-много се нуждае от тях.

Всички около масата подеха в хор:

— Ние сме пазителите. Ние сме ръцете на нощта. Ние сме невидимите бродници. Ние сме сутрешният меч и полунощният боздуган. Ние сме готови. За война, за мир, за живот, за смърт — ние сме готови.

„Новите ми приятелчета — побъркани самозвани пазители, притеглящи убийци.“

— В този свят, винаги стъпил на ръба и имащ само нашите ръце да го крепят, в период на смут се появил един младеж. Хората създавали нови технологии и равновесието било застрашено от всички страни. Този младеж станал Искрящо наметало и скоро сме се убедили, че щял да стане един от най-великите на всички времена. Името му било Диакоптес.

— Диакоптес Предателя!

— Браксианските майстори на лещи били най-изкусните и именно те открили как да сливат метали със стъклото, за да създадат лещите, които променили света. Катран и олово за червено, сяра и калций за жълто, кадмий и сяра за оранжево, аурипигмент и желязо за зелено, кобалт и сяра за синьо. Те трябвало да бъдат нашите тайни и нашата нова сила. Нямало вече да разчитаме само на седем двойки, на търсенето на нови полихроми, за да цепят светлината и да създават нови наметала, когато старите са откраднати или унищожени. И тогава се появил един младеж. Името му било Диакоптес.

— Диакоптес Предателя!

— Диакоптес Сянката убивал за нас във всичките девет кралства. И се прочул с необуздания си нрав толкова, колкото и с майсторството си с меча и боздугана. Захванал се да прави опити с черен луксин — цвят, който могат да притеглят само таящите страшно зло в сърцата си. Покварил се, закопнял за власт. Изпратили сме хора при него, стари приятели да го разубедят. Той ги изклал. Откраднал най-скъпоценните творения на браксианската находчивост за цели две столетия, за да въоръжи с тях цяла армия. И започнал с пълчищата си най-кръвопролитните войни в историята на деветте кралства. Стъпкал всички и се обявил за спасител. Хулел свободни хора като еретици, надарени жени наричал зверове. Ние го познаваме с истинското му име — то било Диакоптес.

— Диакоптес Предателя!

— Но ти може би го познаваш с друго име. Той си го избрал, за да се превърне в бог — Луцидоний, Даряващия светлина.

Тея уж нямаше причина да се изненадва, че убийци и еретици се придържат към такива светотатствени възгледи за Луцидоний, но изненадата си я имаше. Дори когато най-простият роб се оплакваше, че Луцидоний е пренебрегнал окаяната участ на робите, въпреки всичко беше наясно, че смъртният като всички Луцидоний само не им е обърнал внимание, а не го смяташе за злодей.

Тя прехапа устна и не каза нищо, само гледаше ту една забулена фигура, ту друга. Накрая се вторачи в купчината вещи, които бе откраднала.

— Магистериумът ни учи, че имаме само един живот, едно отсъждане и една вечност. Те нямат милост към родените в лоши обстоятелства и поставени пред избор между едно или друго зло, все едно дъщерята на благородници и дъщерята на просяци имат един и същ шанс за добродетелен живот. Браксианците са били по-благи, по-човечни. Ние знаем, че…

— … чрез смъртта се пречистваме от греховете. В прераждането е надеждата за спасение.

— Той се нарекъл Второто око на Оролам. Затова се родил Орденът, който ще разбие Окото. Затова сме погубили любимия си син Диакоптес. Не с омраза, а с надежда. Надежда за неговото прераждане. Надежда за спасение.

Всички изрекоха в един глас:

— Ние чакаме с надежда и упование. Разбиващите са несломими, нашето Дълго бдение не спира.

— Така завършва проповедта на първия кръг. Дано всички бъдем достойни да научим повече.

Произнесоха някакъв напев на непознат за Тея език. Пролича си, че и други не го знаят, защото изоставаха от останалите и се запъваха в непривичните срички. Последва превод, но не толкова ритмичен:

— Верни в мрака. Верни в светлината. Верни денем. Верни нощем. Честни, неустрашими, предани, силни, но скрити, докато премахнем злото.

Водачът с грубия глас я доближи и сниши глас толкова, че другите да чуват само откъслечни думи във фученето на духалото, с което друг мъж се зае да разпали огъня в пещта.

— Знаеш какво е това.

Взе сребърна гривна от масата и я върна в купчинката.

— Нещата, които откраднах по заповед на господарката си.

— Изнудване.

— Изнудване — съгласи се Тея.

Той заговори още по-тихо.

— Сред заблудените, Адрастея, ти винаги ще си останеш бивша робиня. Най-високото положение, до което можеш да се издигнеш, е черногвардейка. Да, добро положение за бивша робиня. Всеизвестно е, че в Черната гвардия вече не са толкова придирчиви, защото искат да попълнят редиците си. Ще ви хвърлят да се справяте с проблеми, с които Черната гвардия не би приела да се занимава в мирно време. И може би ще умреш за Бялата, която също е почти мъртва. Няма да изкара дори още две години. И коя ще я замени? Дали ще е някоя, която обичаш и уважаваш? Би ли дала живота си с радост за Червения? Такъв живот ли искаш? Издигнала се робиня… и все пак робиня. Това ли е най-доброто, на което си способна?

Той кимна на други двама от забулените и се отдръпна. Гласът му зазвуча с цялата си сила:

— Искаме те сред нас, новопосветена, но няма да те изнудваме да служиш. Орденът не търси роби. Можеш да бъдеш пушечно месо за тях, а можеш да бъдеш и нещо повече за нас. Ние търсим Сенки. Искаме да ти дадем шанс да извършиш значими дела. Да промениш изцяло хода на историята. Да вземеш подаянието, което светът ти е подхвърлил, и да настояваш за повече, но и да дадеш повече. Няма по-трудна работа от тази, която ние ти предлагаме, но заедно можем да преобразим света.

Двамата сложиха сребърните накити в очукан тигел на дълга дръжка. Вкараха тигела в пламъците и Тея видя как среброто се разкриви, загуби форма и се стопи, готово да бъде преобразено.