Разбитото око

13.

— Войната винаги е оправдание за чудовищното — казва ми Аурия.

Покатерихме се толкова високо, че вече не виждаме факлите на нашествениците. Светлината се процежда слабо през мъглата на носа.

— Всеки, който убива ангарци, изпълнява волята на Оролам — отговарям аз.

— Дарджан, всички са негови чеда, дори непокорните, а това, което си намислил, е забранено.

Тъмните ѝ къдрици са се слепнали от кръв, лицето ѝ е по-бледо от обичайния оттенък на махагон и аз се надявам да е от лошата светлина, а не от загубата на кръв. Знам, че не е от страх. Аурия никога не е била плашлива. Има стотина убедителни причини да я послушам. Самата Карис Заслепителката на сянката, вдовицата и наследницата на Луцидоний, издигна Аурия над мен в подготовката ни. Аурия е по-възрастна. И по-мъдра.

Но аз съм по-силен.

— Мразя чакането да се развидели — казвам ѝ.

Имам от онези чудни очила на Луцидоний, създадени от собствените му ръце. Откакто той се спомина, всички се държат все едно тези очила са някаква свята реликва. Е, не мога да не призная, че са добре направени. И напълно променят всичко. Не защото никой не се е сетил преди него да смесва метали с, разтопено стъкло заради оцветяването — хората просто не умеели да разпалват достатъчно силен огън, нито да добиват толкова чист метал. А Луцидоний измисли как се прави това и доказа, че е гений и в обикновените неща, не само в магията. Доста дразнещо за някои, но тези лещи преобразиха навсякъде живота на притеглящите. Могъщият им Луцидоний се занимаваше и с полирането на лещи… Освен всичко останало. Преобрази живота ни по хиляди начини. Повлече ни след себе си като сухи листа в буря.

И остави след себе си ужасяващ хаос, когато стихията отмина.

— Както Гордостта е първият грях, тъй и Силата е първото изкушение — произнасям напевно.

Така проповядваше Луцидоний, а стана силен, много по-силен от езическите жреци и пророци. Езически жреци като мен. Започвам да притеглям.

Аз бях каптан на адар касис гуарджан. Словата на Луцидоний убедиха сърцето ми, но още се питам дали убедиха и ума. Или пък се случи точно обратното. Словата му ме убедиха да се откажа от удобствата, от положението си, от мястото си, от почитта към мен, но сега се взирам надолу към новия си дом, където улиците несъмнено са почервенели от кръвта на новите ми съседи и единствени приятели, и си мисля, че може би Оролам не ме е променил достатъчно.

Всеки цвят е от Оролам, каза ни Луцидоний и вдигна призма над главата си, докато проповядваше мир и братство между цветове и страни. В това имаше смисъл за мнозина и особено такива като мен, притеглящите повече от един цвят. В моята страна ме възхваляваха за властта над зеленото, но дарбата за синьото беше клеймо според другите касисини. Макар че ме правеше по-добър гуарджан.

А може би в нищо нямаше особен смисъл. Може би Луцидоний само беше малко по-близо до истината от предшествениците си. Може би това, което се каня да направя, не е грях срещу Оролам, онзи особен пустинен бог, който живее и в небето, и навсякъде невидим, вместо да броди по земята, както подобава на божество. А може и да е. Ще му се наложи да ми прости, защото макар че вече не съм адар касис гуарджан, няма как да не бъда гуарджан. Такъв съм си. Такъв ме е създал Оролам, ако Луцидоний говореше правдиво.

Притеглям от светлината и ето я моята зелена джиния, позната също като лицата на моите мъртви съпруги — моите любими, хвърлени в пламъците от подивели фанатици, за да изкупят срама и злодейството на моето вероотстъпничество.

— Липсваше ми — шепне Аешма по кожата ми, докосването ѝ е ласка.

И тя ми липсваше. Разбира се. Тя знае това.

Очаквам да е гневна, надменна, да ме накаже, защото ѝ обърнах гръб. Тя обаче е твърде лукава. Първо ще впие ноктите си в мен. Наказание ще има по-късно. И не опитва да ме подхване чрез моята страст, някога толкова силна, но сякаш умряла след изгарянето на моите Аная и Сиана. Тя чака. Може би отгатва по лицето ми, че единственото удоволствие, което търся, е в битката, в червената пелена на отмъщението. Може би дори след толкова време долавя пряко чувствата ми.

— Щях да те направя следващия Атират — казва ми печално. Докосва китката ми, щом започвам да изливам луксин оттам. — Ти щеше да бъдеш бог.

— Виждам демона в очите ти — намесва се Аурия. — В истинския ѝ облик ли я срещна, или е каквато иска да ти се представи?

Спомням си как Луцидоний наведе призмата към мен, когато моята джиния беше пред очите ми и крещеше светотатства в ушите ми. Внезапният поток от други цветове ми показа какво виждат жреците им, когато я гледат. Във всеки друг цвят Аешма е същински ужас. И вече не се учудвах, че другите касисин кулури воюваха срещу нас и ни обвиняваха в преклонение пред демони. А после Луцидоний ловко извади и насочи огледало и в пълноспектърната светлина видях, че дори зеленото е тънка маска.

Аешма не е красавица, тя е въплъщение на болестта и грозотата.

Счупих призмата, счупих и огледалото, готов да се закълна, че Луцидоний ги е омагьосал, за да ме измами, да ми показва лъжи. Но сбърках. След време и аз си служих със същия похват, когато се натъквах на достатъчно глупави джини, явили се пред очите на жреци. Призмата беше обикновена, огледалото — само от сребро и стъкло. Накрая Двестате проумяха, че сме способни да ги изобличим. Измислиха оплетени лъжи за онези, които успяваха да подмамят, за да обяснят защо вече не се показват. Виняха за това Луцидоний, който опетнил света. Истината е, че не им харесваше маските им да падат толкова лесно.

Аешма не казва нищо друго. Знам, че тя беше от най-челните сред Двестате, може би близо до Деветте. Нов Атират не се ражда само от един човек, победил всички останали хора, желаещи превъплъщението. Свързаната с него джиния също трябва да надделее над съперниците си.

Бронята обгръща тялото ми. Оставям я отворена в само една точка на всяка става. Не е толкова здрава, гъвкава и отзивчива, каквато я създавах някога — всяка пора, потна жлеза или дори косъм точка на допир. Тогава позволявах на моята джиния да владее бронята, да реагира на опасности, които не бих успял дори да зърна, безсмъртната ѝ воля да допълва моята смъртна воля. Двамата се сливахме в близост, каквато не можех да почувствам дори със съпругите си.

Притеглям синьо, като надничам над рамките на очилата към изсветляващото небе. Синьото е безопасно за мен. Никога не съм покорявал волята си на синьото. За мен то е само сечиво, макар и охлаждащо страстите ми. Моята джиния никога не позволяваше да притеглям много от синьото. Прекалено ревнива беше. Преди си мислех, че просто такава е природата ѝ. Сега разбирам, че ме е искала само за себе си, за да победи останалите джини. Атират, който не е чисто зелено? Невъзможно.

„Както Гордостта е първият грях, тъй и Силата е първото изкушение.“

Странно, Луцидоний го казваше в сегашно време, въпреки че разказваше мит за сътворението. А не „Гордостта е била първият грях.“ Така истината важеше и за нас също както и за Първата светлина. Хитра уловка.

— Сърцето ми ти принадлежи, Дарджан, но не мога да те спася, ако не ми позволиш да помагам — казва Аешма с глас досущ като гласа на моята мъртва Аная.

Ясно ми е, че е откраднала дори това. Да, лукава гадина.

— Не бива да я слушаш, Дарджан — казва Аурия в обикновения свят с още по-отпаднал глас. — Знаеш, че лъже.

Знам.

— Докажи ми, че мога да ти се доверя — изричам и аз гласно.

Надявам се Аурия да помисли, че говоря на нея. Надявам се и моята джиния да помисли, че говоря на нея.

Светлината вече е добра. Втурвам се към градчето. Някой с друг цвят би се промъкнал с надеждата да завари нашествениците спящи, изтощени от дълга нощ на убийства и по-лоши гнусотии. Това обаче не е присъщо на зелените. Моята джиния пее за бойна ярост и кръвожадност и аз знам, че ме познава твърде добре.

Яростта не е само в червеното. Притеглям толкова синьо, че да направя остриета за шиповете-мечове, които изскачат от ръцете ми. Краката ми са покрити с луксин, който предпазва коленете, добавя пъргавина в крачките ми, влага мощта на моята воля във всяко движение и позволява да скачам, както не е по силите на обикновен смъртен, да стъпвам безопасно, да тичам като нападащ мечок. Превърнах се в звяр.

Виждам мъртвите: младата Лусия Мартенус лежи на хълбок, главата ѝ строшена като яйце, издутият от плода корем пронизан пет-шест пъти. Малката ѝ сестра е съсечена по-близо до къщите. Опитаха се да избягат заедно. Руи Гарос лежи с глава към града, тризъбата вила е в лепкава локва от кръвта му. Може да се е бил, за да даде шанс на Лусия. Открай време обичаше това момиче, макар че тя се омъжи за градския пияница.

Обикновено ангарските нашественици се отнасяха с хората от Аган като със засята нива. Премахваха годните да се бият мъже, отрязваха само десните палци на младежите, за да работят и да се плодят, и отмъкваха най-хубавите жени за робини и наложници. Връщаха се след години — изчакваха колкото хората да понатрупат малко богатство, но не и колкото да съберат сила, за да ги затруднят излишно. Разбира се, убиваха и онези, които ги дразнят. Понякога убиваха за забавление. Понякога осакатяваха за забавление. Но това… беше нещо различно. Истинско наказание, клане.

Всички са мъртви. Виждам Гонсало, малоумното синче на ковача. Набучили са го на копие, за да се погаврят с него, върхът стърчи към небето от зейналата му уста.

Надавам вой и будя всички проклетници в лагера им, моята Аешма пак е с мен, прогнила и прекрасна, тази болна развратница. Грозна като онова, което съм намислил, но моята душа е малка цена за разплатата. Превръща ме в чудовище. Аз вече съм звяр. Аз вече съм бог. И ще отмъстя.