Разбитото око

15.

Кип притъпяваше остротата на часовете, като притегляше. Избликът на чувства от притеглянето на различни цветове, докато слънцето се влачеше нагоре по небесния купол, го разсейваше за известно време. Няколко часа. Ден. Но гладът е с по-наточено острие от луксина.

Волята пък е нож от олово. Накрая тялото винаги побеждава.

През втория ден без храна притегляше само необходимото. Вече бе нагласил удобно раницата и обувките, направи си и сенник за обгорената от слънцето кожа, след като не успя да измисли как да притегля луксин за дрехи.

На третия ден беше принуден да се отклони от бреговата линия, защото стигна до скалист нос с канари и чукари. Тръгна напряко през джунглата. Катереше се по скупчени корени, качваше се косо по склонове на възвишения, опитваше да се върне в предишната посока, след като се бе отклонил от нея преди часове, и накрая се загуби под плътната зеленина, която не му позволяваше да зърне слънцето. Глупостта и изтощението от жегата му попречиха да направи нещо друго освен да намери поточе и да легне в него.

Събуди се от докосване по китката. Върху нея седеше мъничка черно-оранжева жабка. Кожата му пареше там, където коремът ѝ опираше и оставяше разяждаща слуз. Той трепна силно и жабката избяга на подскоци. После погледна надолу с движение на главата като мудно свлачище.

Целият беше в пиявици. Десетки пиявици. Виеше му се свят. Завъртя се, опрян на колене и длани, и повърна вода и стомашни киселини по ръцете си. Стана и се заклатушка през джунглата, забрави вещите си, съдираше вървешком панталона си, падаше. Светът беше гореща мъгла. Повърна отново. Не загуби съзнание, а загуби представа за себе си, досущ като животно.

Опомни се по някое време гол, седнал в местещо се петно слънчева светлина. Блещеше се към безоблачното безмилостно небе. Не смееше да се погледне, да види тези гърчещи се тлъсти пиявици, вкопчени в него, пълнещи издутите си телца с неговата кръв. Притеглящи кръвта му за своята кървава магия.

Вятърът съскаше в клоните.

Всмука синя светлина, синята кръв на сътворението. Светлината е живот. Поемаше синьо, докато не го изпълни, докато не се превърна само в мисъл.

Бясното туптене на сърцето се забави. Затвори очи и остави синьото да насити тялото му. И осъзна усещанията си. Трийсет и един чифта челюсти по предния и задния край на пиявиците, забити в кожата му. И на четири места единични рани, където бе изтръгнал половината от пиявица с движенията си. Синьото му припомни отдавна забравени съвети как да се отърве от пиявици. Не с огън, спирт или лимонов сок, иначе щяха да се свият раздразнени и да вкарат гнусотии в раните, докато се отделят от тях. А с нокът, за да махнеш впитите устици от кожата си. С нокът и търпение.

От стомаха му пак се надигна гаден напън, но той прикова погледа си в небето, докато умът му не заприлича на спокойно езерце. Не би могъл да понесе това чоплене. Не и повече от шейсет пъти. Загуби синьото изцяло и едва отново не стана животно, хванато в капана на собствената си осеяна с пиявици кожа, все едно беше в шкафа, пълен с плъхове…

Ето как се прави.

Невъзмутимо. Полека. Пое синьо, още синьо. Трудно събираше воля да се отвори за него, трудно разбираше какво вихрещият се цвят прави едва ли не по свое желание. Синьото пълнеше тялото му, стигаше до всеки зъб, до всяка рана.

„Напрегни волята.“

Нямаше воля. Потърси страстта на подчервеното, необуздаността на зеленото.

„Не, волята. Луксинът е твой инструмент, а не обратното. Изправи се.“

Изобщо не бе напрегнал волята си, но стана с чувството, че някой го тормози. Знаеше какво да прави, но беше същото като да стои в подножието на планина и да знае, че трябва само да върви, за да я изкачи.

„Оролам, дай ми сила.“

„Вече ти я е дал. Използвай я.“

Изпънал крака и ръце, той стисна юмруци и наведе глава. Силата не забушува в него с вой на ярост и могъщество, а капеше на безмълвни сълзи. Следваше кръвта му, намираше малките устици, затваряше ги, отхвърляше ги, спираше пътя на отровената кръв, изтласкваше и нея навън.

Пиявиците падаха една по една. От ръцете. От краката. От гърдите. От гърба. От задника. Милостиви Оролам… от слабините. От лицето.

Кип кървеше от шейсет и две ранички. Заради отровата на пиявиците кръвта не се съсирваше. Чудеше се колко кръв е загубил. Няколко от пиявиците се отъркаха в ходилата му, търсеха ново място, откъдето да се хранят. Той се дръпна. Не му остана погнуса. Имаше само проблеми и нуждата да се справи с тях.

О, то било лесно. Притегли сини капачета върху всяка рана. Щом направи крачка, изтръска четвърт от капачетата. Разбира се. Синьото е кораво. Тръгнеше ли, щеше да загуби превръзките.

Облегна се на едно дърво, смъкна се покрай него, притегли син пашкул около себе си, запечата го, покри раните си и заспа.

Събуди се два пъти да повръща и не знаеше дали се е сетил да поднови превръзките или обвивката си.

Сънуваше или имаше видения, или пък сам правеше неща, почти без да разбира. Тихо плачеща жена в сиво утро, косата ѝ като голям къдрав ореол.

— Защо плачеш? — чу Кип глас, но проумя, че е неговият, чак когато изрече думите.

— Плача, защото ти страдаш, а само на вторите синове на Ам е дадено да изпитват жал без страст. И то не приживе. — Тя стана и обликът ѝ се промени изведнъж, ту беше същата достолепна жена, ту нещо съвсем различно. — Заспи — каза му в кротко сияние. — Няма да умреш, докато аз бдя.

Всичко избледня в треска, кошмари, пот, треперене от студ, гръмотевици и хладна вода. Чуваше стържещи викове на птици, вопли на маймуни, лай като на куче, но всичко бе твърде бързо; плъзгаше се по повърхността на времето, сякаш пак беше в плъзгуна на баща си, светлина проблясваше по лицето му и изчезваше, все едно се случваше за секунди, но той знаеше, че трябва да са минали дни. Остана неясен спомен как държи пред лицето си свит лист, за да тече към устата му вода от тежък порой, разтърсващ небе и земя.

Когато се събуди, се бе опомнил.

Чувстваше съзнанието си ясно, но беше немощен. Разпръсна синия пашкул и малко оставаше да повърне за пореден път от допира на луксина. Мъчеше го светлинна болест. Имаше отпечатъци от лапи в калта наоколо, големи лапи, но не вълчи — познаваше вълчите следи от детството си в Тирея. Нямаше обаче човешки стъпки, дори негови. Жената беше халюцинация, трескав сън.

Какво във виденията му беше сън, заблуда? Вдиша дълбоко, огледа тялото си, огледа и околността. Никакви пиявици, жаби или бури. Поне в момента.

Надигна се на омекналите си крака. Не можеше да прецени колко дълго е бил тук. Единственият признак за времето бяха покритите с коричка ранички. Значи пиявиците са били истински. Огледа раничките. Ухапванията на пиявици оздравяват по-бавно от повечето други рани, но синият луксин бе помогнал и Кип пресметна, че е останал в несвяст по-малко от седмица.

Сега гладът не беше толкова настървен. Чувстваше чудато прояснение — безметежността на светци, аскети и безнадеждно луди. Дали не беше прочистването на душата, преди да се отдели от носещата я плът? Вървя час, преди да се сети, че е гол. И помисли първо не за срам, а за защита. Кожата му беше слаба преграда срещу несгодите на промъкването в джунгла.

Започна да притегля в движение. Опита със зелено. Имаше го в такова изобилие, че беше естественият избор. Отказа се скоро. Твърде тежко и грубо, за да го сложи по кожата си. Натъкна се на туфа ослепително жълти цветя като камбанки и спря. Опита се да изтъче жълто покривало, но все губеше онзи миг на съвършено изкусно сливане, когато жълтото би съхранило твърдостта си, и не успяваше да натрупа достатъчно. Колкото по-малко количество жълто се стараеше да втвърди, толкова по-лесно се получаваше.

Слънцето се спусна още малко и освети паяжина. Кип се захласна по красотата ѝ. Мушица влетя в паяжината и залепна. Паякът я доближи, за да довърши жертвата, но Кип не можеше да откъсне поглед от самата паяжина. Протегна към нея свръхвиолетов луксин — по-сръчни пръсти от неговите. Крепящите паяжината нишки бяха като стоманена тел, но клопките се оказаха малки топчици лепкаво вещество, в които бяха добавени още нишки. Паяжината оставаше изопната в началото, но можеше и да се разтегне хлабаво, за да не се разкъса от мятането на плячката, само поддаваше, опъваше се и оплиташе.

Свръхвиолетово. В него беше отговорът. Не на този въпрос, но…

Струваше му се, че парчетата от решението кръжат из главата му, но не успяваше да ги напипа. Слънцето потъна зад хоризонта и го остави да студува. Дори не си бе подготвил подслон от луксин. Седя вцепенен цяла нощ. И когато слънцето се показа, знаеше с какво да се заеме.

Сплиташе свръхвиолетово в малки халки като единична верижка, но вместо да затваря всяка брънка, както правеха ковачите, можеше просто да ги ниже съвършени една след друга и във верижката нямаше слаби места. После потопи тази форма в жълт луксин, но волята му трябваше да докосне всяка халка, за да я обгърне в жълтото. Отне му половин час. Какво пък толкова…

Втората верижка се оказа много по-трудна. Трябваше да прокара всяка брънка през две от първата верижка. След час имаше два свързани реда жълт луксин, наподобяващи ризница. Два свързани, но потресаващо къси реда. И тогава почти се отказа. Поседя вторачен в нищото. Дори не мислеше много. Водата на ручей бълбукаше по руслото си към морето и Кип се вторачи в нея. От върховете на пръстите му още струеше луксин и той докосна водата, сякаш тя също беше открит поток от луксин, кръвта на земята.

За миг-два се почувства като Оролам — творец по-голям от тази земя, от това сътворение, чрез което се проявяваше, все едно цялата вселена беше от открит луксин в Неговите длани. С избухване на заслепяващо бяла светлина, на усещане за живот водата пренесе Кип към морето, към всяка друга вода, докосната от морето, разлетя се в проблясък към хиляди вени и артерии от вода, сияещи от сила. Навсякъде, едновременно, не както проследяваш линиите по карта, а в дълбочина. Водата следваше зова на слънцето и се раздробяваше в мъгла, издигаше се, превръщаше се в облаци. Вода, замряла в дълбините, покрила с утробата си потънали градове. Китове и морски демони, толкова мънички, че съзнанието му едва ги откриваше, великани, щъкащи навсякъде като цаца, живот, невидим за окото, благоденстващ в лъчите на Оролам, със самото си съществуване пеещ Негова възхвала.

Кип падна в несвяст.

Събуди се и ивицата тъкан беше в скута му, широка двайсет брънки. Протегна се, защото се усещаше схванат, след като бе седял със скръстени крака. Взираше се в ивицата, сякаш тя му се подиграваше. Не бе притеглял за допълнителните редове, нали? Макар че не беше на себе си в онези мигове, май си спомняше всичко, което направи.

Вторачи се във водата и пак я докосна с отворена към нея воля. Но сега беше само вода.

— Искам да спася баща си — прошепна той.

Тишина.

— Ще платя всякаква цена.

Но светлината не търпи лъжи. Не чу нищо.

Още в детството му някаква част от него си бе наумила, че е предопределен за величие. Може би всички си мислят така. Нямаше значение, че майка му си губи ума от пристрастяването към порока, нито че той е дебел и грозен. Колкото и да се презираше сам, онази част от него вярваше, че някой ден, все някога ще разтърси земята из основи. И ще отприщи в себе си нещо изумително. И че съдбата му е предначертана.

Приемаше всеки метнат по него камък и го използваше да съгради малък олтар на самия себе си. Смехът на Андрос Гайл, който му говореше за Светлоносеца. „Старата дума, според която той ще е «велик» мъж още от младостта си, би могла да се окаже каламбур в оригиналния парийски — друго значение на думата «велик» е «кръгъл». Което…“

„Щял да убива богове и крале.

Аз го направих.

Щял да бъде гений на магията.

Ами ако аз съм такъв?“

Гавин пък бе казал: „Не си Светлоносеца, защото Светлоносец няма.“

И все пак Кип вярваше. Искаше да вярва. Нуждаеше се от вярата.

„Все се опитвам да те нарисувам и не мога“ — бе казала Янус Бориг, Огледалото. А когато умираше, бе казала: „Знам вече кой е Светлоносеца.“

„Тя говореше за мен. Трябва да е говорила за мен.“

Кип тръгна покрай потока към брега и там свърна на север. По залез намери усамотена селска къща. Възрастна жена с проста селска дреха стоеше отвън и пееше на клонящото към хоризонта слънце на език, който Кип не бе чувал. Видя го отдалече, усмихна се и го подкани с жест да отиде при нея, но не прекъсна песента си. Звучеше като реките, ветровете и морските дълбини, като топлината и светлината от огнището, пропъждащи детския страх от мрака. Таеше обещанието на утрото и успокояващия пулс на майчино сърце.

За Кип, който не бе чувал изречена дума от много дни, мелодично редящите се срички на чужд език, необременени от превод и разбиране, бяха съвършен плавен преход от първобитните страхотии на джунглата към оскъдните, добити с тежък труд удобства на това стопанство на границата на обитаваните земи.

— Значи си ти — каза тя с нисък спокоен глас. Движеше се бавно, сякаш да не подплаши диво животно, и говореше тихо, докато отзвучалата песен се настаняваше в душата на Кип. Усмихна му се. — Тъкмо си мислех, че не съм чула добре. „Облечен в светлина“? — повтори, извила глава към небето.

Засмя се сърдечно и този толкова човешки звук накара Кип да се пробуди като от съновидение.

Но не наведнъж.

Усети се, че още е гол. Покри се отпред с тъканта без припряност, без смущение. Хрумна му нещо, което самият той сметна за странно: „Местните си имат обичай да обличат дрехи, макар че тук няма тръни да драскат и дерат кожата им. И аз ще правя като тях.“

„Местните ли? Мислиш за хората, нали, Кип?“

Аха, ето го отново Кип Устатия. Някаква част от него се зарадва, че този Кип не е изчезнал завинаги.

Тя гледаше изпитателно очите му и виждаше, че се опомня, загрубялата луничава кожа на лицето ѝ се набръчка весело.

— Той ми каза да очаквам нещо днес. И аз бях като на тръни покрай прането и тъкането. Все ми изскачаха в главата онези думи — „облечен в светлина“. — Тя кимна на себе си. — Тъкмо такъв си, а? Радвам се, че Добрият те прати чак сега, млади ми господине. Припаднах първия път, когато видях съпруга си гол. Кълна се, че не те поднасям. Развалих му удоволствието, а и с годините не стана много по-добре. Господарят на светлината обича да ме подкача за това от време на време. Хайде, време е да ги помогна.

Каквото каза, това и направи. Покани Кип вътре, нахрани го със супата, която вече бе сварила, макар че първо му даде само от бульона, след това го изкъпа, погрижи се за раните му и го сложи да спи. Той се събуди след два дни и тя го нахрани отново. Казваше се Корийн и беше вдовица, но няколко от синовете и дъщерите ѝ живееха наблизо и всеки ден някой от тях я навестяваше. И когато Кип ѝ каза, че трябва да отиде в Хромария, тя намери търговец, който тръгваше след два дни и се съгласи да откара и Кип безплатно. Кип остана на легло до другия ден.

Погаждаше се с тази жена лесно, шегуваха се, сякаш се познаваха от години. Напомняше му за майката на Сансон в Ректън, която винаги правеше повече сладкиши и двамата подхващаха негласна игра — Кип се опитваше да отмъкне един-два, без тя да забележи. Почти никога не успяваше, а и когато си мислеше, че не го е видяла, тя все подхвърляше някакъв въпрос, на който трябваше да отговори с пълна уста.

„Грижеше се за мен, защото знаеше, че майка ми не я е еня, но го правеше, без да ме засрами. Превръщаше го в игра заради мен.“ Тогава Кип смяташе, че е забавно, но едва сега прозря добротата ѝ.

„И тя е мъртва. Заедно с другите там.“

Може би шегите и смехът на Корийн също бяха проява на доброта. Тя видя, че Кип почти е загубил разсъдъка си, чуваше го да се буди пищящ и потен от сънищата си и се държеше с него както майка с непоправим приятел на своя син. Кип научи, че покойният ѝ съпруг бил прочут ветеран от Войната на Призмите, макар тя да не спомена на чия страна се е сражавал, а Кип не попита и така беше по-благоразумно. Нейното чувство за хумор би подхождало донякъде и на боец — хем черно, хем безгрижно, непочтително към смъртта, както и смъртта е непочтителна към всичко останало.

Топлотата ѝ ѝ придаваше неустоимо обаяние и на Кип понякога му се искаше да остане тук завинаги.

В деня преди да си тръгне, облечен в останалите от нейния съпруг дрехи, станали удобни от труда ѝ с игла и конец, Кип се постара да помогне. Притегли факли от жълт луксин, направи малко огнени камъни, за да разпалва лесно огнището, използва опита си със зеления луксин, за да обогати почвата в зеленчуковите градини на две от дъщерите ѝ, и поправи счупена ос в каруца с обвивка от твърд жълт луксин — извлече поне някаква полза от чутите лекции. Да видиш ти…

Сутринта преди да замине Корийн започна:

— Не мога да те пусна, без да кажа каквото съм си наумила. Заслужих ли това право?

— То се знае.

Тя си пое дъх.

— Кип, нашият Повелител не иска да се мислиш за нищожество, но може би иска да не се мислиш за чак толкова важен. Иска да се виждаш какъвто си. Това е от обич, разбираш ли? Ако не се вкопчваш в онова, над което нямаш власт, ти не се отказваш от корона, а се отърсваш от бреме. Казах ти колко свенлива бях на младини. Аз бях хубаво момиче и макар че никога не бих си признала, се смятах едва ли не за по-добродетелна и от Оролам. Моята престорена добродетел, а не скромността или гордостта, ме лиши от радост в съпружеското ложе. Борих се да запазя някаква добродетел и понеже борбата беше тежка, си въобразявах, че това е най-възвишеното благо. Когато се отказах да гледам отвисоко онези, които не одобрявах, беше все едно да загубя ръка или крак. Но знаеш ли какво е да ходиш на три крака?

Тя доближаваше смущаващо болното му място и Кип вече се боеше от следващите ѝ думи, затова каза ухилен:

— Видя ме гол, ясно ти е, че знам какво е.

Тя поклати глава, сякаш признаваше, че сама си е изпросила такъв отговор. Вдигна черпака в ръката си към носа му.

— Кип, дръж се сериозно, иначе ще чуеш за мъжките си достойнства приказки, които никога няма да забравиш.

Той преглътна на сухо.

— Да, госпожо. Съжалявам, госпожо.

— Да се поправя за мен беше като да загубя крайник, но си струваше. Добрият баща не оставя децата си да затъват в калта. А Оролам е добър баща, Кип.

— В момента повече се тревожа как да бъда добър син.

„Увъртай, увъртай, не ѝ позволявай да те попита от какво трябва да се откажеш.“

— Значи си много помъдрял за годините си — отвърна тя и Кип се зачуди дали се е плашил от нищо, или тя просто го оставя да се измъкне. А в очите ѝ блеснаха искрици. — Кип, да знаеш…

— Недей. Моля те, недей. Моля те…

— Не е чак толкова голям. Е, бива си те. Но моят съпруг… Направо си беше внушителен. Ще кажа само, че тогава припаднах не само от скромност.

— Нали вече казах, че съжалявам — измрънка Кип.

Тя го ощипа по бузата.

— Знам, но ти си го заслужи. Не се безпокой. Предостатъчен е да останат доволни от тебе. По-голям е, отколкото имат синовете ми, а ако може да се вярва на дъщерите ми, по-голям е и отколкото имат техните мъже.

— Ха! Ще повярвам, като видя…