Разбитото око

18.

Гавин се надяваше, че ако корабът се отбие в пристанище, ще има шанс да избяга. Или поне шанс да изпрати вест. Или пък поне заради присъщото на моряците самохвалство ще плъзне слух, който ще стигне до Хромария. Но дори Топчията да беше наполовина смахнат, не беше глупак. След като превзеха илитийската галера, се насочиха право към сушата. Оковаха оцелелите в сражението илитийски моряци вместо мъртвите роби от бившия им кораб, чиито строшени весла бяха заменени с резервни от „Злият лебед“. Държаха ги настрана от екипажа на пиратската галера.

И от Гавин.

„Злият лебед“ пусна котва на голямо разстояние от най-близкия град, който и да беше той. Робите гадаеха дали не е Коратски извори, но поне половината сред тях бяха ангарци, които не познаваха Лазурното море, и според Гавин само налучкваха, колкото да назоват някое място и да си внушат илюзията, че имат някаква власт над живота си. Другата галера с име „Яростта на моретата“ — твърде пищно, но илитийците не се отличаваха със скромност — беше под управлението на мразещите се първи и трети помощник на Топчията, както и на Леонус, който мразеше всички.

Гавин си каза, че това е хитро. Щом се мразеха, не беше много вероятно да се наговорят. Ако помощниците се върнеха с твърде различаващи се версии колко са получили за кораба и товара, Топчията можеше просто да попита Леонус. Така не се предпазваше напълно от измама, но номера си го биваше, особено ако следващия път пратеше други да сключат сделката.

Онези от екипажа, които нямаше да стъпят на брега, не бяха доволни, но Топчията усмири неколцина с бой.

Помощниците и Леонус се върнаха на другата сутрин, след като бяха успели да продадат и „Яростта на моретата“, и робите, а и несъмнено да се позабавляват в бардак, но всеки разумен капитан е готов да плати такава цена. Вдигнаха котва и веднага отплаваха. На кораба бяха донесени само бурета с още сухари и бурета с ракия. Всички роби получиха по чаша, онези от първите шест редици — двойна порция. Леонус наля по-малко на всички и с остатъка се напи до припадък.

И показа тъпотата си. Ако беше ощетил само някои от робите или само онези на задните редици, можеше да открадне същото количество. А така обединяваше робите срещу себе си.

Два-три часа след като се насочиха към открито море, Гавин бе отведен горе окован. Топчията го чакаше на кърмата.

И този път накараха Гавин да коленичи и закачиха оковите му за халка в дъските. Той нито се възпротиви, нито се намръщи.

— Ти си ми проблем — каза Топчията и изпъди Леонус и моряка, които бяха довели Гавин.

Държеше чудатия бял мускет-меч на раменете си, провесил китките си над него, сякаш и той беше окован за оръжието.

— Моля за извинение — отвърна Гавин.

Стрелкаше с поглед острието — бяло и черно, седем блещукащи скъпоценни камъка. Ако можеше да вижда в цветове, гледката сигурно щеше да бъде още по-замайваща.

— Колко време ще мине, докато обявят кой ще те замени?

— Никой не може да замени хора като тебе или като мен. Могат само да сложат някого вместо нас.

Топчията се ухили мимолетно, но натърти:

— Отговори на въпроса, Шести номер.

— По традиция Призмата или избраният за Призма се обявява само на Слънцеднев. Ако Призмата умре преди Слънцеднев, изпълнението на повечето му задължения се отсрочва, а уравновесяването се постига по обикновения начин, тоест съобщава се на притеглящите по света да притеглят по-малко от някой цвят и повече от друг.

— Най-после добра новина. — Топчията се изплю зад борда. — Каза „по традиция“…

— По време на война четири пъти са обявявали името на Призмата предварително, но са отлагали последните церемонии за Слънцеднев.

— Значи може вече да са те заменили? Май трябва да съм доволен, че поне те бива в гребането.

Брей, Топчията се тревожеше, че ако не получи откупа за Гавин преди друг да бъде обявен за Призма, цената ще се сгромоляса. На Оролам топките! Все едно Гавин беше само собственост. Тази мисъл закънтя неприятно и разтръска пясък от досега гладки повърхности, под които стърчаха ръждиви пирони. Едно е да те принудят да гребеш. Дори побоят се понасяше трудно и вбесяваше, но не беше нищо повече от онова, което Гавин бе изтърпял през подготовката си. Преуморени мускули ли? Боляха го петстотин дни поред, докато измисли и изпипа своя плъзгун. Мнозина мъже и жени се бяха опитвали да го убият, мразеха го и се бояха от него навсякъде, където отидеше. Но да бъде роб?

Не биваше да навлиза в тази противна територия. Това не беше новият му дом. Какво като го биваше в гребането? Щеше да избяга или да бъде спасен, това изобщо не подлежеше на съмнение. Не беше гребец, просто щеше да гребе известно време.

Гавин притежаваше роби. Ако по лицата им се мернеха страх, отчаяние или погнуса, преценяваше дали ще посегнат на живота му. Ако не беше така, забравяше за това. Забравяше и за тях. Те не заслужаваха вниманието му.

Само с Марисия се отнасяше човечно. Или поне се държеше добре с нея. Повече от добре. Проявяваше се като превъзходен собственик спрямо робинята, която беше най-близка с него. Все пак е нещо…

— Сигурен ли си, че баща ти не иска да се върнеш? — попита Топчията.

— Нали видя къде беше забит този меч? — Гавин не помнеше как са го извадили от водата, но му казаха, че е бил набучен на проклетията. — Тъкмо баща ми ме намушка.

Вярно, макар и само донякъде. Гавин пое острието на ножа в собственото си тяло, когато видя, че ще наръгат или него, или Кип. Странен пристъп на налудничав героизъм. А тези тук бяха удавили Кип. Ето ти я цялата полза от геройствата.

— Какво искаш? — попита Гавин.

Топчията разпери ръце върху мускета и вдигна лице към слънцето. Куртката се разтвори на жилавото му тяло.

— Топчията иска легенда.

— Имаш си две. Убиец на морски демон, нали? Значи си легенда още от шестнайсетгодишен. И залови мен — каква по-хубава легенда от това?

— Ти го казваш — подсмихна се капитанът.

— Ами сетих се, че Топчията не си пада по престорена скромност — тутакси отвърна Гавин.

Топчията се подвоуми.

— Да, прав си. — Замисли се, накрая завъртя ръка да посочи кораба, екипажа и дори вълшебния меч. — Това не ми стига. Разбра ли? Поне ти разбираш, нали? Още бях момче, когато си заслужих първата легенда. Няма как да остана прословут с това цял живот.

Гавин не се ухили от подмяната на „прославен“ с „прословут“. В момента Топчията не беше в настроение да преглътне и най-добродушната насмешка.

— И си беше наполовина късмет — призна капитанът и поклати глава. — Не може да запомнят човек само с едно нещо, нали? — Не чакаше отговор, а с мрачно веселие протегна ръка към хоризонта. — Виждаш ли онова там?

Гавин нямаше как да види нищо в тази посока. Топчията изсумтя, позагледа се в оковите му, но реши да не ги сваля.

— Преследва ни галерата на един тип, наричат го Монгалт Плиткото. Заклел се е да ми отмъсти. Преди две години бях топчия на знаменития капитан Джайлс Танър. Чувал ли си за него?

Гавин завъртя глава. Топчията изсумтя, все едно Гавин губеше от това, но нямаше да се отплесва, за да го просвети.

— Пират, то се знае. Видяхме галера и я подгонихме, гръмнах по нея с дългоцевното оръдие. Не само опуках първия помощник, ами направих на трески руля. От триста крачки. Малко ми провървя тогава, признавам. Нямаше как да маневрират и всичко свърши без бой. Дори никой друг не умря.

— А първият помощник е бил роднина на Джайлс, така ли? — досети се Гавин.

— Сестра му. Оттогава се влачи подир мен. Намери ме в една странноприемница във Вивург. Опита да ме млати. Избих му половината зъби. Намери ме в един бардак в Смусато. Предизвика ме на дуел. Аз предложих пистолети, той поиска саби. Клъцнах го на десетина места и му строших ръката. Намери ме в една кръчма в Одес. Пак ме предизвика на дуел. Аз казах как ще стане — пистолети от четирийсет крачки. Той не улучи. Аз го гръмнах в слабините. Свалих го на пода, ама тъй и не научих дали го лиших от мъжките му достойнства. Остана жив, значи раната не е била толкова лоша, но видях доста кръв. Помислих, че това най-сетне ще го откаже.

„Помислил си, че като кастрираш някого, ще го откажеш от отмъщението?“

— И сега ме гони. Поддържам разстоянието, за да го дразня. Нека си мисли, че ще ме спипа, ако вятърът му помогне или аз сбъркам. Хич не си представям как успява да насъсква и екипажа. Очаквам някой ден да вдигнат бунт.

— Значи оставяш проблема да се задълбочава, защото… Всъщност защо? От скука ли?

Щом Топчията не бе убил досега преследвача си, значи или беше по-добър човек, отколкото Гавин си представяше, или по-зъл. Много по-зъл.

— Харесва ми тая дума. Какво означава?

„Коя дума?… А, да. Задълбочава.“

— Тоест влошава се.

— Знаех си, че е добра дума. Умник си ти, Призма. Задълбава значи…

— Задълбочава — не се сдържа Гавин.

Убийствен гняв изкриви лицето на Топчията за половин секунда.

— Задълбочава — повтори той старателно. — Какво ще направи баща ти, ако му пратя очите ти?

Гавин потисна острия изблик на отвращение и гняв.

— Зависи.

— Обясни ми, моля те.

— Не се съмнявам, че ще измисли как да покаже публично мъката си. Ще бъде представление, което за жалост няма да видя. След това ще насъска копоите си по тебе. Но я ми кажи, моите очи още ли са призматични?

Юмрукът на Топчията се стовари изневиделица и смачка бузата му. Както беше окован и на колене, Гавин не можеше да се защити и се тръшна тежко на палубата. Чу механично щракане и докато устата му се пълнеше с кръв, видя насочения към главата му мускет с вдигнато петле.

— Ти на подбив ли ме взимаш? — попита Топчията.

„Какво?!“

— Питах дали очите ми приличат на призми — обясни Гавин. — Още ли отразяват светлината?

— Не, чисто сини са. — Капитанът се взря над мускета. — А-а, призмични значи. Ясно. Да ме прощаваш. — Завъртя цевта нагоре. — Призмични, тъй ли?

— Правилно.

— Призмични?

— Призматични — призна Гавин.

— Призматични. Ясно. Очите ти са били като малки призми. Ако Топчията ти ги изчовърка и ги прати на татко ти, ще си помисли, че не съм докопал неговото момче. Май ще си останеш със зъркелите. Е, мога и да ти извадя едното. Ей тъй.

„Карис, моля те, ела да ми отървеш задника. Докато още имам задник за отърваване.“

— Да знаеш, Топчия, много си ми симпатичен, но ме плашиш.

Топчията се засмя зъбато и опасността отмина. Пак се загледа към морето.

Гавин понечи да отвори уста, но се отказа. Щом се беше замислил, защо да му пречи?

— Чудесен мускет и невъзможна цел — каза Топчията след проточила се минута.

— Моля?

— Ето какво искам. Това е. — Капитанът се загледа в мускета-меч, който някак бе извадил от тялото на Гавин, без да го убие. — Преди исках да направя съвършен мускет. Това нещо ми съсипа мечтата. Никога няма да изработя по-добър. Исках да се провра през Портите на Вечния мрак. А тоя кораб съсипа и втората ми мечта. Всичко вече е направено. — Топчията тропна с крак по палубата. — Топчията се е родил твърде късно. Последната невъзможна цел я постигна още на младини.

Вглъби се в себе си и слънцето сякаш вече не проникваше в мрака на душата му.

— Не мисля, че е вярно — възрази Гавин. — Има поне десетина достойни предизвикателства, които…

Прикладът на мускета се заби в корема му и го остави без дъх.

— Не смей да ме залъгваш, Гайл. Не съм ти хлапе да ме въртиш на пръста си. Заведете го долу! — изрева капитанът. — Веднага! Преди Топчията да пръсне главата на плячката!