Разбитото око

48.

След няколко седмици отново бяха строени пред треньор Фиск, който оглеждаше свирепо огромния двор под кулите на Хромария. Навсякъде черногвардейци обучаваха мъже и жени, които не принадлежаха към Черната гвардия. Но той се бе вторачил в една част от широкия кръг с неприкрита омраза.

Слуховете за Бялата гвардия се потвърдиха. Новобранците споделяха безмерната враждебност на своя наставник. Един подпис на новия промахос беше достатъчен да създаде Бялата гвардия като лична армия на Андрос Гайл. Заяви, че задачата ѝ била да брани Големи и Малки Яспис, но се подчиняваше само на него.

Черногвардейците разбираха какво прави Андрос, дори да изглеждаше, че никой друг от властниците не се досещаше. Бялата гвардия се състоеше от наемници, разни главорези, ветерани от предишната война и всеки друг, готов да изпълнява заповедите на Андрос Гайл в замяна на добро заплащане и неговата закрила срещу съдебно преследване или възмездие за досегашните им злодеяния. Командваха ги предимно бивши черногвардейци и синове на бедни благородници, които жадуваха да свържат бъдещето си с амбициите на Андрос.

Новата армия получи дълги бели куртки с големи месингови копчета и медали, раздавани за безсмислени дреболии. Още по-лошо беше, че получи и някои от правата на Черната гвардия — например разрешение войниците ѝ да се движат въоръжени в Хромария.

А безпрекословната заповед на промахоса задължаваше Черната гвардия да ги обучава. Все едно сам да се изкормиш с ръждив нож.

Фиск плю към Бялата гвардия, обърна им гръб и каза на новобранците:

— Днес имаме специални занятия.

От няколко седмици имаше почти само специални занятия, а и офицерите не упорстваха много в преструвките, че обучението продължава. Най-добрите сред новоприетите вече не полагаха последни обети като пълноправни черногвардейци. Командир Железни не искаше и на тях да бъдат възлагани задачи като подготовката на Бялата гвардия.

Някои черногвардейци пътуваха със свои задачи — едни търсеха Гавин, други изчезваха за дни или седмици, а когато се връщаха, трябваше да спазват клетвата за мълчание. И все пак в Черната гвардия се разчуваше какво са вършили. Търсеха цветна напаст. Казваха, че все някъде има средоточия на всеки от седемте цвята. За Кип това означаваше, че пак ще се сражават срещу богове.

Завърналите се говореха за странни гледки и чудати явления, на които се натъквали. Един се върна с малък гущер от Аташ, където наричали животинчето пясъчен дракон. Новобранците си казваха, че по-скучен дракон не може да се намери. Нито бълваше огън, нито вършеше нещо интересно, но когато го убиха, успяха да го запалят без никакво друго гориво и трупът не угасна три денонощия. Незнайно как тези твари насищаха телата си с червен луксин също като дървото атасифуста някога. А това беше първият открит пясъчен дракон от много години.

В Рутгар разказвали за равнините, които в този сезон трябваше да са посърнали и кафяви, но се раззеленявали отново в огромни звезди с девет лъча. Възможно беше да е дело на изменници сред зелените притеглящи, които искат да се разнесе славата на Цветния принц. Но двама черногвардейци бяха видели такава звезда и според тях била твърде голяма, за да я сътворят дори трима или четирима зелени притеглящи заедно.

В Пария една група се натъкнала на град, където половината кладенци били пълни с оранжев луксин. Старейшините се заклели, че наблизо не са се мяркали оранжеви притеглящи. А седмица по-късно луксинът просто изчезнал.

Имаше още по-щури слухове — огнени бури в Тирея, където вместо мълнии от небето падали огромни пламъци заедно с дъжда, суграшицата и снега. В Аборнея в земята зейвали огромни ями. Край Перикол морската вода кипяла. Животни се държали странно и дори растения сякаш действали по своя воля. Невъзможно беше да пресеят истината от глупостите, а скоро много книги, които бяха пред очите на групата им в забранените библиотеки, изведнъж станаха недостъпни. Книжници, подбрани лично от Андрос, нахълтваха, събираха цели наръчи томове и свитъци и ги изнасяха, без да продумат.

И през цялото време войната продължаваше. Врагът настъпваше. Други се биеха вместо тях в далечни земи.

Когато всички се строиха, Фиск каза:

— Днешната задача на всяка група е да отиде на кейовете при Източния залив. Там ще бъдат прочетени Списъците. Тръгвайте.

И млъкна.

— И какво, сър? — обади се една от стрелците с лък — Керея. — Какво да правим?

— Ще слушате. Имаше ли нещо неясно в заповедта, която чухте? Тръгвайте!

Всички тръгнаха.

— Това пък какво беше? — не се стърпя Феркуди още преди да доближат Стеблото на лилията.

Круксър гледаше навъсено. Не отговори. Кип реши да постъпи като него и също не отвори уста. Знаеше предварително какъв урок им предстои, но защо да притъпява въздействието му върху онези, които не се досещаха?

— Ще отидем на бегом — реши Круксър.

Тичаха леко по покрития мост, огрян от изгряващото слънце. Кип направи две открития. Първото беше, че вече не се обърква от чудесата на магията, които виждаше на тези острови. Да бяга в тръба от луксин на равнището на вълните някак си се превърна в нещо нормално за него. Непохватния селяндур вече го нямаше. Не преливаше от увереност обаче, че това е само за добро. Безброй жители на двата Ясписа всеки ден виждаха магии, каквито един тирейски градинар никога нямаше да зърне. И всеки ден се разминаваха с хора, които впрягаха за свои цели самото дихание на Оролам. Целият свят се въртеше около Ясписите, само че Ясписите не бяха целия свят.

Освен това откри, че няма и следа от нападението на морския демон, който за малко не бе разбил моста. Всъщност никой не бе виждал морския демон след Деня на светлината и мрака, нито черния кашалот. Всичко бе разчистено веднага, мъртъвците бяха отнесени, а и никой от тях не беше сред познатите на Кип, нито сред познатите на познатите му. Все едно изобщо не се беше случило.

Такъв беше животът в малкия космос на Ясписите. „И тук светът се променя, но светът не е един, много са, а ние забелязваме другите чак когато ни настъпят по мазолите.“

Добраха се до кейовете и забавиха крачка в тълпата. Круксър вървеше напред като острие, Големия Лео го следваше, за да отваря пътека за останалите. Носеха сивите си униформи на новобранци и никой не им се сопна.

Имаше висок пиедестал, украсен с дърворезба. На него можеше да се побере само един глашатай. Някакъв мъж вече се качваше по стълбата, за да застане там. Бръкна в окачената през рамо торба и извади свитък. Счупи печата, гъмжилото притихна, а той остави свитъка да се разгъне.

В тълпата замърмориха, щом видяха, че свитъкът е по-дълъг от самия глашатай. И пак млъкнаха — мъжът започна да чете със звънлив, разнасящ се надалеч тенор, който се чуваше въпреки шумовете от разтоварването на кораби и скрибуцането на овехтели каруци наоколо.

— Това е списъкът на загиналите или изчезналите и смятани за мъртви, които са от Големи Яспис или от Хромария, за периода от битката при Руишки нос до края на битката при Биволски брод. Доколкото ми е известно, списъкът е пълен и правдив, в което се заклевам аз — върховният командващ на обединените армии на сатрапиите, Каул Азмит.

Глашатаят започна да изрежда имена — първо благородничките, после благородниците. Не бяха много. След това бяха притеглящите — жени и мъже. Като подчинени служители черногвардейците, макар и притеглящи, бяха последни преди простолюдието.

— От Черната гвардия: Елесия, Лая, Тугертент, Аханен, Джур, Норл Джъмпър и Пан Харл.

Продължи нататък, сякаш тези имена бяха само част от стотиците или хилядите, които трябваше да изброи, сякаш това беше обикновена работа за него. Всъщност точно така си беше.

— Норл Джъмбър, Оролам да те прокълне дано, Джъмбър! — тихо изръмжа Големия Лео.

А умникът Бен-хадад изтърси най-голямата глупост:

— Може само да са изчезнали, нали? Това не означава, че непременно са мъртви. Поне не всички. Списъкът е на загинали и безследно изчезнали, нали?

Круксър дори не изви глава да го погледне.

— Има надежда, която дава сили, и надежда, която ти избива опората под краката. Не ги смесвай.

Някой се задави от усилието да не изхлипа. Феркуди ли беше? Кип се чудеше защо не чувства нищо освен неловкост, че не чувства каквото подобава. Какво не беше наред в него? Ами ако някой от групата го погледнеше и видеше, че докато те стоят и скърбят, той само си стои?

Помнеше Елесия. Нисичка, с крива усмивка и криви зъби, необичайно светлокожа, често охраняваше Бялата. Лая — червена притегляща, от по-възрастните черногвардейки. Кип си спомни как тя плачеше на палубата, когато се връщаха от Гаристън. О, да… Наложило се да убие партньора си, който разкъсал халото насред битката. Тугертент беше ненадмината в стрелбата с лък. Някои се кълняха, че я виждали да поразява врагове иззад ъгъла, а тя нито веднъж не отрече. От Аханен помнеше само неизменното му изражение на човек, който току-що е отпил юнашка глътка оцет. Негов партньор беше Джур, който обичаше да жонглира с два пистолета и нож в смайващи въздушни фигури, за да забавлява съратниците си. Падал си и комарджия, и то с лош късмет, както бе чул Кип. Норл Джъмбър беше дребничък и усърден, макар и не особено схватлив, затова пък винаги толкова щастлив, че разведряваше и околните. Пан Харл беше новобранец като Кип и другите от групата му. Изобщо не би трябвало да се е сражавал.

Не можеше да ги няма. Просто така — прочетено на кея име, и това е. Какво ги е сполетяло? Дали са загинали геройски, или са попаднали на лошо място в лош миг и картата им е била изтеглена от колодата?

Някаква жена започна да вие плачливо само на десетина крачки от него. Устреми се към глашатая, но други жени я хванаха и я издърпаха назад. Кип се усети, че му се губи малко време. Глашатаят бе чел име след име от сатрапия след сатрапия, според старшинството на благородниците, на които са били подчинени тези хора. В списъка сигурно имаше повече от хиляда имена.

Хиляда — и то само от Ясписите. Някой бе споменал, че рутгарските войски били понесли най-тежки загуби.

Милостиви Оролам, колко ли бяха мъртвите?

Всички черногвардейци стояха неподвижно четвърт час. Име след име след име. Някой започваше да ридае или да пищи, или припадаше. Други се стараеха да не издават прекалено облекчението си. Но списъкът се проточваше безмилостно и тълпата помръкваше все повече. Яркото слънце сияеше над тях, сякаш им се присмиваше, сякаш Оролам не виждаше нищо.

В далечен край на струпаното множество някои от опечалените се сбиха. Размахваха ръце яростно, сякаш можеха да отблъснат истината, да накажат невинните.

Когато глашатаят млъкна, останаха тишината и плачът, зашеметени приятели отвеждаха покрусените.

На Кип му идеше да им се разкрещи: „Да не си мислехте, че е игра?! Когато умираха тирейци, беше вълнуващо, но сега изведнъж стана сериозно, така ли?!“ Намрази ги за миг, но това отмина и мъката им потисна и него.

Не беше победа за никого, че се научиха да плачат заради войната. Никой не печелеше от това, че научиха що е загуба.

Глашатаят обяви къде на площада ще бъдат разлепени списъците на мъртвите от всяка сатрапия и слезе от пиедестала. Не каза нищо повече.

Не обявиха победи в битките, нито дори успех в спирането на вражеското настъпление. И това заедно с броя на имената увери Кип, че е имало само разгром.

— Ето защо… — запъна се Круксър и всички се вторачиха в него. — Ето защо трябва да сме най-добрите.