Разбитото око

32.

„Такъв ли ще бъде животът ми занапред? Срещи, шпиониране, слушане, докладване?“ И като черногвардейка Карис трябваше да се пази от удари в гърба. Тук единствената разлика беше, че кръвта не се виждаше.

Но ако трябваше да е честна, тези нападения изотзад в преносния смисъл можеха да доведат до смъртта на хиляди, а не само на един човек. Хъм… Тази мисъл придаваше малко по-голямо значение на словесната фехтовка, нали? Особено когато Карис оглеждаше залата на Спектъра и видяното изобщо не я ободряваше.

Цветовете уж трябваше да бъдат подбирани от своите сатрапи заради изключителността и набожността си. Всъщност както е с всички постове, даващи голяма власт, всичко беше твърде оплетено. Обвързаност с един или друг род, безсрамни подкупи и дори грешки на съперничещи семейства можеха да станат причина за избора на някой като Клитос Сини. И в зависимост от могъществото на съответния сатрап или сатрапа избраникът можеше да се окаже кукла на конци, представител, говорител или непредвидима опасност.

Не винаги е било така. Някога сатрапите били същински крале и Спектърът по неволя чакал седмици или месеци, за да гласува и най-простите си решения, защото Цветовете трябвало първо да получат заповедите на сатрапите. Поколения наред Белите, Призмите и Цветовете се трудели неуморно и задружно (поне в това), за да съсредоточат властта тук — в Хромария, и по-точно в тази зала.

Въпреки това скуката налягаше Карис. А скуката е опасна. Всички черногвардейци го знаят. Скуката те прави нехаен и безгрижен, а накрая те убива. Не можеш да си позволиш нехайство около Андрос Гайл. Още чакаха да влязат някои от Цветовете. Андрос бе свикал тази среща. Карис се взираше в него над масата.

Долавяше някаква разлика, появила се през последните седмици. През годините в Черната гвардия Карис откриваше заплахите по интуиция. Обучението и опитът я бяха научили да ги долавя по усет. И сега усещаше не само че той е опасен поначало, а съзнаваше, че той се поти, върти се нервно, не обръща внимание на дреболиите в поведението на останалите наоколо. След битката при Ру тя не се съмняваше, че Андрос става все по-опасен.

Опитваше да пренебрегне подозренията си, като ги приписваше на прекомерна бдителност, параноя, омраза. След като тя се бе омъжила за неговия опърничав син, борещ се с баща си в почти всичко от две десетилетия, Андрос имаше по-силни подбуди от всякога да я ненавижда. А тя имаше поне хиляда причини да го смята за заплаха. Но защо сега долавяше у него опасност, която пробуждаше парещо усета ѝ на черногвардейка?

Андрос си беше страховит открай време. И имаше твърде много власт също открай време. Само че от много години не изглеждаше опасен със самото си присъствие. Сега… нещо се бе променило.

Вече не се гърбеше. По-точно бе престанал да се гърби още след битката при Ру, не беше ли така? Излъчваше сила, върна си присъщата на мъжете Гайл стойка с изправени широки рамене — може би само защото се чувстваше по-добре, а може би от натрупани наново мускули… или нещо по-лошо. И вървеше по-пъргаво. Защо ли? Та той остаряваше. И бе загубил последния си син. Нормален човек би посърнал още повече, краят му би наближил още по-бързо. Това не важеше за Андрос Гайл.

Оролам да се смили над тях, станал беше червен бяс! Пред очите им. Държеше се агресивно и самонадеяно толкова отдавна, че никой не бе забелязал прехода. От червен притеглящ към червен бяс.

Карис дишаше тежко. Познаваше бесовете. Двамата с Гавин бяха ходили на лов за бесове. Някои успяваха да задържат маската на здравия разум месеци наред. И макар че бяха живо светотатство, говореха спокойно за Оролам. Можеха да прикрият почти всичко, само не и очите си.

Андрос Гайл обаче криеше очите си от години. Казваше, че се пазел от изкушенията на светлината. Ами ако всъщност се е пазел никой да не открие какво представлява?

Карис по навик плъзна ръка към хълбока си, но там нямаше атаган, нито бич’хва от другата страна. Чуваше дишането си стържещо, пулсът ѝ се ускори, в кръвта ѝ се разгоря готовността за схватка. Той щеше да види, още с първия поглед към лицето ѝ щеше да се досети.

Очилата му наистина не бяха като черните лещи, които носеше преди битката при Ру. Сега бяха само тъмни. Той вече не беше сляп. Нямаше нужда от това, не се боеше от съблазните на притеглянето… защото им се бе подчинил.

Разсъдъкът ѝ се вкопчи в дреболиите, които отдавна би трябвало да е забелязала — Андрос се взираше право в очите на хората, виждаше подробности, които нямаше как да открие с черни лещи на лицето си. Грешки, и то глупави грешки за човек, който пази тайна. Но може би естествени за червен бяс. Червените бесове не бяха известни с благоразумието си.

Някаква част от Карис изпадаше в ужас, но друга част от съзнанието ѝ тържествуваше. Разобличеният Андрос щеше да бъде подложен на Освобождаване незабавно, въпреки че принадлежеше към Цветовете. Край на Андрос. Мили Оролам, най-сетне ще се отърве от него!

Карис си казваше, че по-добра жена от нея сигурно щеше да се натъжи от загубата на свекъра си, щеше да жали за него въпреки лудостта и светотатството, на които се е отдал, вместо да си отиде с достойнство от света… само че тя не беше тази жена. Тя искаше Андрос Гайл мъртъв. Мъртъв! И ако бъде посрамен и заклеймен преди смъртта си, толкова по-добре.

Делара Оранжевата влезе, вмирисана на спирт, а Карис умуваше как да разкрие истината за Андрос и да се сдобие с оръжие преди това. Разобличените бесове често проявяваха смъртоносна пъргавина, а околните, които още не можеха да схванат, че познатият им човек е изчезнал безвъзвратно, често бяха трагично мудни в реакциите си. Дори черногвардейците.

А само черногвардейците в тази зала имаха оръжия.

Дали да не разчита на магията? Можеше да наблюдава кожата на Андрос… но лукавият дърт пръч беше покрит от главата до петите, дори носеше ръкавици.

Значи трябваше да докаже какъв е станал.

Карис се бе заклела да не притегля, но не би позволила тази забрана, уж удължаваща живота ѝ, да се превърне в смъртна присъда за нея. Питаше се дали може да насити тялото си със зелен луксин, без някой от притеглящите или черногвардейците да долови какво става. Не си представяше как може да го скрие тъкмо от тези хора.

Но нямаше друг начин.

Наведе се напред, опря лакти на масата и избута стола назад, в не особено елегантна, показваща размисъл поза. Вглеждаше се поред в седящите около масата, но не умуваше, а се надяваше.

Вкараха бавно в залата стола на колела с Бялата, която изглеждаше изнурена и унила. Карис се облегна, после стана припряно, сякаш чак сега забеляза, че нейният стол пречи да мине Бялата, и се блъсна в младия черногвардеец Гавин Грейлинг. Извини се, докато буташе стола си плътно до масата, дръпна се встрани, после седна на мястото си, като пусна в единия джоб на дрехата си отмъкнатия кинжал.

Кинжал срещу червен бяс. Съотношението на силите не ѝ допадаше, но оръжието ѝ вдъхваше поне малко увереност, в случай че не успее да притегли преди той да нападне.

— Преди да се заемем с работата си днес — започна Бялата, — за жалост трябва да съобщя печална вест. Нашата приятелка и съратничка Арис Зелени була се е споминала при раждането днес следобед.

— Оролам да се смили над нас! — ахна Оранжевата и притисна длан към устата си.

— Не, не… — изохка Джия Толвер, братовчедка на покойната Подчервена.

— Какво се е случило? — попита Андрос Гайл.

Бялата поклати глава.

— Лечителите ѝ казаха, че изглеждала необичайно напрегната, сякаш знаела, че нещо не е наред, но не споделила какво я мъчи. Важно било само бебето, което нарекла Бен-Они — Син на мъката ми. Щом чула първия му плач, тя го прегърнала, погледнала нанякъде и се свлякла в несвяст. Повече не се събудила.

— Проклета да е — възкликна Делара Оранжевата с искрена скръб. — Казах ѝ, че не може да ражда безкрайно.

— Всеки от нас служи както умее — тихо отвърна Андрос.

Прозвуча като че ли искаше да я успокои и за миг Карис му повярва. Бе забравила, че преди да се превърне в този паяк, Андрос се славеше с обаянието си почти колкото своя син.

Взря се в него и я обзеха съмнения. Нима истински бяс можеше да се преструва така? Но може би и скръбта се превръщаше в страст.

Бялата поведе молитвата на Спектъра за покойницата и Карис намери някаква утеха в напевните слова. Умряла при раждане… Спомни си как роди. Болката. И на нея ѝ се струваше, че умира. Всъщност искаше ѝ се да умре. Но после проумя, че мрази не себе си, а своята слабост. Върна се, преобрази се, приеха я в Черната гвардия, стана смела.

И все пак избяга от онова дете. Още бягаше. Още ѝ призляваше от самата мисъл за него. Не каза на Гавин и когато той ѝ разкри всичките си срамни тайни. Той остана напълно уязвим пред нея, а тя го прегръщаше и слушаше, като че беше самата непорочност.

Нейното дете — нейният син, защото се изтърваха случайно пред нея какво е бебето, макар че ги бе помолила да не ѝ казват — сега беше някъде в дебрите на Кървавата гора, точно на пътя на цяла армия от бесове. Догади ѝ се.

„Не можеш да бягаш вечно, Карис.“

— Съжалявам, че прекъсвам жалейката — подхвана Андрос Гайл, когато завършиха молитвите. — Но както всички знаем, сегашните ни затруднения не допускат почивка, колкото и да се нуждаем от нея.

— Ох, стига шибани увъртания, Андрос! — сопна се Делара. — Кажи каквото си намислил.

Карис стисна дръжката на ножа в джоба си. Червен бяс, с когото са се отнесли толкова враждебно? Като искри върху барут. Но…

Андрос Гайл се усмихна печално.

— Делара, съжалявам. Държах се грубо с тебе. Безчувствено. Ти преживя много несгоди през последните месеци, а аз само добавях към товара върху плещите ти, вместо да го облекча. Моля те да ми простиш.

Отначало Карис помисли, че той се подиграва самодоволно, студено, със съвършена преструвка. Но жестовете му бяха помирителни, гласът — искрен.

Някой се облегна на стола си и скърцането се разнесе в залата гръмко като изстрел на мускет.

Андрос Гайл сведе поглед в скута си, като че ли се срамуваше.

— Последните години бяха тежки за мен. Виждах как намалява силата ми. Отказах се от притеглянето, за да съхраня разума си, а за мен това беше прекъсване на връзката с величието на Оролам. Мракът ме поболяваше, превърна се и в нравствено помрачение. Държах се зле с вас, моите съратници Цветове, и още по-зле с близките си — последния останал ми син и моята съпруга. Загубих и двамата. Моята съпруга избра Освобождаването противно на желанията ми. Тръгна си тихомълком, защото се боеше — и беше права, — че няма да ѝ разреша. Когато загубих и последния си син… — Гласът му пресекна. Той вдигна глава и обърна закритото си от очилата лице към Бялата. — От години се пререкавам с тебе — промълви тъжно. — И от години се опълчвам на мъдростта ти. През тези години бях на ръба да разкъсам халото. Започнах да нося ръкавици и черни очила не само за да се опазя от светлината, но и за да се защитя от вашите погледи. За да не знаете колко близо бях до пламъците.

Андрос въздъхна тежко и Карис стисна ножа още по-здраво, питаше се дали той ще скочи от стола си сега и ще се развилнее гибелно в залата.

— Време е за истината — натърти Андрос.

Тя стъпи по-устойчиво, за да скочи на свой ред. Той започна да дърпа дългите си ръкавици.

— На предишната ни среща се срамувах да призная, че малко оставаше да се прекърша. И когато се молехме за чудо, имах само зрънце вяра, че Оролам може да направи нещо за нас. За мен. — Пак вдигна глава, лицето му бе изопнато от силата на чувствата. — Но аз съм тук днес, за да ви кажа, че Оролам е могъщ. И добър. Заспах насред молитва с убеждението, че нищо няма да ме спаси, готов да посегна на живота си, когато се събудя. Сънувах. В моя сън Оролам ми каза, че може да съм стар и немощен, но той е по-велик от слабостта ми. И че моята слабост го възвеличава. Защото е могъщ избавител. Ние сме земни и смъртни, но можем да го почитаме, а той ще ни даде толкова сила да му служим, колкото пожелае. — Андрос свали ръкавиците и ги пусна на масата. Бутна назад качулката си. — Молих се, спах, сънувах, чух и съм пресътворен.

Разкопча наметалото, остави го върху облегалката, смъкна тъмните очила и ги сложи на масата.

Карис знаеше, че Андрос Гайл е в средата на седмото десетилетие от живота си. Притеглящите не забравяха, че ще умрат твърде рано, и обикновено бързаха с брака, стремяха се да имат деца колкото се може по-скоро. Но в представите си го виждаше поне деветдесетгодишен. Той беше стар, грохнал, с единия крак в гроба.

Само че пред нея не беше Андрос Гайл, когото познаваше. Изтръпналите ѝ пръсти пуснаха дръжката на кинжала.

Андрос Гайл се бе пременил в туника с цвят на червен луксин, чието златно везмо подчертаваше широчината на раменете му, силата в изправения гръб. Провисналата доскоро коса беше подстригана късо, измита и сресана. И кожата му беше младежка — гладка, а не сбръчкана. Но не това смайваше. Той опря ръце на масата, а след това ги обърна с дланите нагоре.

По кожата нямаше и следа от червен луксин. Той се взря поред във всеки от другите Цветове, погледът му стигна и до Карис. И тогава тя видя истинското чудо — халото не изпълваше зениците на Андрос Гайл дори до половината. Той изглеждаше като мъж, който може да притегля още десет години.

Немислимо. Не можеше да е друго освен заклинание, фантасмагория на оранжевата магия.

— Пипнете ме — подкани ги той. — Гледайте и вижте. Делара, заклинание ли е това?

— Н-не…

Тя като че не можеше да изтръгне друга дума от гърлото си. Джия Толвер обаче докосна и китката, и ръката му с нескрито изумление. Другите явно не се нуждаеха и от това доказателство.

— Слава на Оролам — промърмори Клитос.

Нито думите, нито постъпките на Андрос през последните минути пораждаха подозрения за пресметливост, но казаното от Клитос тутакси върна разсъдъка на Карис. Каквото и да бе преобразило външно Андрос Гайл, той си оставаше същият. Не биваше да си губи ума само защото се е случило невъзможното. Нали беше Гайл, в проклетото им семейство все се случваше невъзможното.

„Разбира се, аз също вече принадлежа към рода Гайл. Проклятие…“

Андрос остави мълчанието да се проточи, докато започна да изглежда неизбежно, че някой друг ще го наруши, и чак тогава каза:

— Оролам ми възложи задача и ми даде сили да я изпълня. Днес моля Спектъра да изпълни волята му. На мен се пада да смажа тази ерес, този богохулен Цветен принц, и за да успея, трябва да бъда избран за промахос.

Може би пришпорваше малко събитията, но Андрос Гайл едва ли виждаше някаква полза в протакането.

— Аз предлагам Андрос Гайл за промахос — провъзгласи Клитос Сини.

— Аз подкрепям предложението — каза Андрос.

— Спазваме ли правилата? — усъмни се Делара. — Имаме ли изобщо кворум? Зелената я няма и не е известно кой ще я замени, Призмата изчезна, а още дори не сме се простили с Арис.

— За избора на промахос е необходимо мнозинство само от присъстващите Цветове — натърти Андрос.

Карвър Черния кимна, за да потвърди правотата му. И всички около масата веднага си направиха сметката какво означава това. Карвър нямаше глас в Съвета. Бялата гласуваше само при равенство в гласовете на останалите. Подчервената беше мъртва и нямаше назован заместник, Гавин го нямаше заедно с гласа от името на тирейците в изгнание, заселили се на Острова на ясновидците. За да има мнозинство, на Андрос му бяха нужни само три гласа от пет. Той продължи:

— Препятствието е високо, няма спор, но Оролам ни е посочил път да продължим въпреки това. Всички ме познавате много отдавна, познавате делата на Оролам. И знаете пред какви трудности сме изправени. Не виждам защо да губим време в обсъждане. Предлагам да гласуваме.

Клитос гласува за него, разбира се. И Андрос гласува за себе си с думите, че да се въздържи означава да покаже престорена скромност. Останаха Джия Толвер Жълтата и Делара Оранжевата. Трябваше му подкрепата само на едната. Ако и двете гласуваха срещу него, трябваше да гласува и Бялата.

— Аз съм против — заяви Делара и скръсти ръце. — Разиграваш ме от…

— Време е не за речи — троснато я прекъсна Андрос, — а за гласуване. Джия?

Джия се озъби, по лицето ѝ се изредиха десетина различни изражения.

— Не мога да препреча пътя на Оролам. Ще загърбя разногласията помежду ни, защото това е истинско чудо в моите очи. Гласувам „за“.

Всички издишаха шумно.

— Гласовете „за“ са повече — обяви Бялата. Нито гласът, нито лицето ѝ издаваха нещо. — Утре ще извършим церемонията по полагане на клетва в Голямата зала. Това задоволява ли избрания за промахос?

— Напълно, върховна владетелко.

Андрос Гайл се усмихваше. Изобщо не се помъчи да прикрие ликуването си.

Срещата завърши. Карис стана и излезе в коридора. Върна кинжала на сащисания Гавин Грейлинг, щом младият черногвардеец прекрачи прага на залата. Но язвителните думи заседнаха в гърлото ѝ, защото зърна позната фигура да идва по коридора.

— Каелия?!

Дребничката жена беше дясната ръка на Третото око от Острова на ясновидците, стана и незаменима помощничка на генерал Данавис… тоест вече сатрап Данавис в управлението на острова, след като Гавин го превърна в нова сатрапия.

— Какво правиш… О, не! — изохка Карис.

Каелия беше не само умница, а и имаше дарбата на притегляща.

— Каелия! — Карис притича до нея.

— Сега съм Каелия Зелената, пратеница на сатрап Корван Данавис от Тирея — каза жената. — Корабът ми акостира преди часове. Щях да дойда по-бързо, но на кейовете имаше някаква бъркотия. Да не пропуснах нещо важно?

Ето защо беше бързал Андрос… Беше научил, че ще дойде още някой, който ще гласува срещу него. Един глас стигаше да съсипе замислите му. Бъркотия на кейовете, а? Хората на Андрос бяха забавили Каелия, докато завърши срещата на Спектъра.

Разлика от три минути може да промени цялата история.