Разбитото око

52.

Карис събра цялата си смелост, за да отвори вратата на собствената си стая. Нямаше къде да избяга. Ако Марисия не я чакаше вътре, щеше да влезе по-късно, когато Карис нямаше да е готова за това. А и колкото по-усърдно размишляваше, толкова по-силна ставаше увереността ѝ, че Марисия вече знае — неизбежно е новият ръководител на шпионин да го попита кой е бил предишният.

Отвори. Марисия седеше пред бюрото си до едната стена, перото в ръката ѝ драскаше тихо по листа. Вдигна глава и сложи перото в поставката. Изглеждаше невъзмутима. Съвършената дама въпреки белезите по ушите, които показваха, че е робиня. И вбесяващо красива.

Навън бушуваше зимна буря, дъжд заливаше прозорците, гръмотевици разтърсваха кулата.

Карис тръгна право към бюрото, чувстваше се като млада черногвардейка, която трябва да докладва на своя стражеви капитан. А не като господарката на дома, решила да говори с робиня. Коленете ѝ омекнаха.

— Бялата ми каза отдавна: „Който има власт над сведенията, има власт над всичко“ — промълви Марисия.

Карис се чувстваше странно изтръпнала. Придърпа стол и седна срещу Марисия, която я наблюдаваше безметежно с трудно за разгадаване изражение.

— Баща ми казваше друго — отвърна Карис. — „Който има власт над Призмата, има власт над всичко.“

Гледаха се дълго и за пръв път Карис видя Марисия като жена. За пръв път се взираше в очите ѝ. Как бе могла да е толкова сляпа досега? Разбира се, знаеше с каква вещина в задълженията си се отличава Марисия. Черногвардейците предпочитаха такива роби, които се грижеха нищо да не им пречи в работата. Марисия се разпореждаше безупречно с малката армия подчинени лично на нея други роби, грижеше се всичко да бъде направено точно както е необходимо и навреме. Това можеше да се окаже непосилно за много жени, камо ли робини.

„Камо ли робини?“ Твърде глупаво. Навсякъде из сатрапиите робите произхождаха от коя ли не прослойка. Едно необмислено решение, небрежно натрупани дългове, които семейството ти не иска да плати, нападение на разбойници или пирати, без да има кой да плати откупа. И да си го навлечеш сама, и да си напълно невинна, робството може да те сполети изневиделица.

Като малка Карис си играеше с Тайра Апълтън. Но във Войната на Лъжепризмата лорд Апълтън избра да подкрепи Дазен Гайл. А имението им се намираше на границата между Кървавата гора и Аташ, точно на пътя на настъпващата армия на Гавин. Лейди Апълтън знаеше, че с тях е свършено, ако изпълни заповедта на своя съпруг да вдигне всички на оръжие срещу Гавин. Въпреки това му се подчини, верността надделя над благоразумието. И до днес Карис не знаеше дали постъпката на онази жена е достойна за възхищение, или за презрение. Седмица по-късно имението на лейди Апълтън беше превзето, шестимата ѝ сина — убити, а четирите ѝ дъщери — продадени в робство с подрязани уши.

Марисия гледаше Карис, която ѝ отвръщаше със същото, като счупени огледала една за друга, косата на Марисия естествено червена, а на Карис — също червена, но боядисана в черно.

Къде ли беше Тайра сега? Къде ли бяха сестрите ѝ? Макар че знаеше колко е лесно да попаднеш в робство, Карис винаги се държеше отчуждено с робите, отнасяше се с тях като с различни хора. Така положението им ставаше по-поносимо за нея. А една погрешна стъпка би стигнала сега да е на мястото на Марисия и да служи на някой господар.

Хрумна ѝ, че ако нейният отвратителен баща не бе решил пресметливо родът Белодъб да подкрепи Гавин и Андрос Гайл…

О, не, само това не. Никога не си бе представяла решението му така. Винаги си внушаваше, че се е дължало само на страхливостта му.

Помнеше лицето на баща си на онова пиршество, когато истинският Гавин Гайл ръсеше просташки шеги за стряскащите прищевки, които ще си позволява в леглото с дъщеря му. Баща ѝ гледаше като попарен. Имаше вид на най-жалкия слабак. Но какво можеше да стори?

Когато Дазен опожари тяхното имение на Големи Яспис, Белодъб загубиха голяма част от богатството си и най-добрите си хора. И имаха огромни дългове към благородници, застанали на страната на Дазен. Дългове, които нямаха с какво да изплатят. Но имаха надеждата да се отърват от тези дългове, ако Гавин победи във войната. От гледната точка на баща ѝ родът Белодъб не можеше да си позволи нищо друго, освен да се обвърже необратимо с истинския Гавин Гайл и баща му Андрос.

Ами ако баща ѝ си е казвал, докато отвеждаха младата и пияна Карис, за да бъде… да, за да бъде насилена: „По-добре да я изнасилят веднъж и да се омъжи за Призмата, вместо да стане робиня и с нея да се гаври който поиска до края на живота ѝ“?

Слаб и отвратителен. Но не себичен. Не чужд на обичта. Сам си пръсна главата, когато Карис го намрази.

Тя не проля и една горчива сълза за баща си, след като реши да не се отърве от плода в утробата си.

Връхлетя я внезапен пристъп на гадене, но се помъчи да остане съсредоточена. Никаква слабост — не и тук, не и пред тази жена.

Марисия отвори шкафа до себе си, подвоуми се, после избра и извади кристална гарафа, пълна с кехлибарена течност. Взе само една кристална чаша с изящни орнаменти и я напълни щедро с повече от двойна порция. Сложи чашата точно в средата на малкото бюро. Спазваше прастар обичай от Кървавата гора, роден от желанието бедността да не пречи на гостоприемството. Дори ако някое семейство можеше да си позволи само една хубава чаша в къщата, домакинът и гостът си я поделяха.

Ако семейството се замогнеше, изборът дали да спазват обичая, или да се откажат от него, като слагат чаша пред всеки, показваше достатъчно красноречиво как се отнасят към традициите и произхода си.

Марисия взе чашата, вдигна я срещу Карис за безмълвна наздравица и отпи.

Но в Хромария традицията повеляваше роби и господари да не пият заедно. Когато се налагаше хора с такава разлика в общественото положение да се хранят или пият на една маса, нисшестоящият трябваше да се държи почтително с високопоставения.

Погледът на Марисия сякаш подканяше дръзко Карис да отговори: „Аз твоята домакиня ли съм, която дели питието си с гостенката, или робиня? Каква съм за тебе?“

Всичко да пропадне в ада дано! В това Марисия превъзхождаше Карис. Откога поддържаше цяла мрежа от шпиони? Пък и в Кървавата гора сипваха на госта вино или бренди, никога уиски. Може и да бе дошло времето за нови традиции.

Карис взе чашата и отпи голяма глътка. Течността сякаш я запали отвътре, но това беше най-приятната болка в живота ѝ. Същинска победа беше, че не се закашля. Докато чакаше огънят да се разпростре в корема ѝ, тя се взираше в чашата, все едно се възхищаваше на цвета. Май любителите на това питие имаха такъв навик.

— „Голият хълм“?

Имаше малцина ценители на уиски, преди всичко заради огромните разстояния, на които трябваше да бъдат пренесени бъчвите — от Зелени пристан в планинските подножия край Кървавата гора, и смайващата цена. Карис не би могла да си позволи тази слабост със заплатата, която бе получавала в Черната гвардия. Предположи, че това уиски е „Голият хълм“, само защото беше едното от двете най-ценени.

— „Зъберът“ — отговори Марисия, която също се загледа в цвета на течността преди втората глътка.

— Хъм…

„Значи е другото. Да му се не види…“

— Лесно е да се заблудиш. Това е „шестнайсетица“. Когато отлежи шестнайсет години, става по-меко, влиза по-лесно в гърлото, досущ като „Голият хълм“. Предпочитам го, защото запазва огнения нрав и сложния вкус, но времето отнема от грубостта му.

Карис се вторачи в Марисия. „Шестнайсетица“? „Огнен нрав и сложен вкус“? Погледът на другата жена пак искреше палаво.

Проклета да е, нямаше да ѝ става приятелка.

— А как му действа още по-дългото отлежаване?

— „Зъберът“ се наложи на пазара сравнително наскоро, но не се съмнявам, че след време ще поваля на колене дори Цветове и сатрапи.

Ту едната, ту другата вдигаше чашата, унесена в мислите си. Гледаха как бурята стоварва цялата си ярост върху Хромария, мълнии се впиваха във върховете на кулите, но мощта им се пренасяше до земята долу и се стапяше, без да навреди никому. Дъждът заливаше прозорците с такива потоци вода, че нищо не се различаваше навън. Вятърът блъскаше кулата така, че тя се поклащаше, но издържаше. И дали от топлината на уискито, на огъня или — чудна работа — на компанията, Карис се наслаждаваше на стихията.

Докато изпият втората чаша, бурята вече отминаваше и на хоризонта между облаците се появи светло петно.

Карис остави чашата на бюрото, изправи се и тръгна безмълвно към вратата. Отвори я и се обърна — жена, буря и светлина. Окото може да гледа всичко наведнъж, но вижда ясно само едно нещо. Облаците още тъмнееха свирепо.

— Знаеш ли, да пийна с тебе е…

„… едно, но съвсем друго е да деля съпруга си с…“

Не довърши изречението в ума си, камо ли да го изрече докрай. Гърбът на Марисия се изопна сковано, в очите ѝ се мярна мъката по всичко, от което беше лишена. Както Карис се бе сражавала на бойното поле за Хромария, така и Марисия се бе впускала в своите потайни битки. Може би и двете не искаха повече да се сражават сами.

Карис започна отново:

— Да пийна с тебе беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало от месеци.