Разбитото око

57.

— Разгадах нещо вълнуващо, наистина! — каза Куентин.

Стоеше прав върху масата в забранената библиотека. Косата му беше разрошена, имаше набола от няколко дни рехава брада.

— За жалост заключението ми е очевидно и изобщо не ни помага! — добави той с пресекливия смях на човек на ръба на силите си.

— Куентин, от какво са ти почервенели зъбите? — попита Кип. — Само не ми казвай, че е кръв…

— Хе-хе-хе! — Смехът на луксиата изтъня налудничаво. — А, не е кръв. Кат е. Знаеш ли какво е кат? Ободряващо вещество. Не го бях опитвал до вчера… ъ-ъ, допреди три дни. Наливах се с копи и кат и…

Куентин сведе поглед към няколко съда, сложени под масата.

— Моля те, кажи ми, че не си превърнал вазите с цветя за Висшите луксиати в нощни гърнета — изпъшка Кип.

— Кип, под тънкото лустро на вълнението ми май напира преумората и може да припадна.

— Като те гледам, нищо чудно — отвърна Кип. — А какво си… първо си изпил водата от вазите, така ли?

— Ами да, първо, а не след това. Щеше да е гнусно. Пък и докато бяха пълни с вода, нямаше място…

Кип поклати глава. Вдигна ръце, хвана Куентин и го свали на пода. Не разчиташе хилавият луксиат да скочи сам, без да се нарани. Куентин не тежеше повече от Тея.

— Ъ-ъ… Благодаря. И те моля да не ме докосваш. Аз не… Просто не понасям да ме пипат. Благодаря.

Кип сви рамене. Значи Куентин беше особняк — като всички хора всъщност.

— Е, кажи за загадката.

— Има връзка между Черните карти и Светлоносеца!

— Хъм… наистина вълнуващо. И каква е връзката?

— Това, че не знаем нищо нито за тях, нито за него! Ха!

— Не е чак толкова вълнуващо — измърмори Кип.

— Аз… аз… нали ти казах, че разбрах как са подредени книгите?

— Преди три седмици.

— Да, прав си. Да… Аз… открих всички текстове, в които се споменава Светлоносеца… Ще ти ги покажа след… след малко. И имаме проблем с всички…

— Какъв проблем? — прекъсна го Кип.

— Почакай де! Хрумна ми нещо, започнах да ровя и намерих всички книги за Черните карти. Отначало не можех да ги открия, после започнах да търся не книги за Черните карти — те са били изгорени, откраднати или скрити, а книги за всички карти. Онези, които са били написани преди Черните карти да бъдат обявени за черни, тоест еретични. Схвана ли?

— Досетлив си.

— И установих същото! — възкликна Куентин.

— Кое е същото?

— Същото като в текстовете за Светлоносеца!

— Но ти още не си ми казал…

— О, вярно. Виж.

Луксиатът посочи мъничка книжка на масата. С толкова стари листове, че бяха крехки и осеяни с петна.

— Какво е това?

— Молитвеник на луксиата. Съшили са книга вместо свитък, за да се прелиства лесно и да се побира в джоб. Правили са ги трайни и с много празни страници в края, та луксиатът да записва мисли, молитви или сънища, пратени от Оролам. Или пророчества. Тази е била на самия Дарджан.

— Онзи воин-жрец ли?

— Той е бил старшият адар касис гуарджан. Жрец пазител на зеленото.

— Страниците изглеждат чудновато — подхвърли Кип.

— Текстът ли? И за мен е чудноват. Не знам тези езици. Събрах всички стари книги, които не са на старопарийски или парийски, с преводите им. Доста ми провървя, че и преводите са били преместени в тази библиотека.

Кип обаче говореше не за самия текст, макар че и той не можеше да го разчете, а за празните места по страниците. Изглеждаха като че ли някой е писал с невидимо мастило, но не се забелязваха никакви следи от перо.

— Защо има пролуки?

— Погледни книгата с превода, ето я.

И в превода имаше пролуки. Не съвпадаха съвсем точно с празните места в оригинала, но Кип се досещаше, че и в двете книги липсват едни и същи изречения.

— Във всички тези книги е същото — каза Куентин. — Някой е изтрил много от текстовете.

— Изтрил е мастило?

— Или… или са писали с нещо невидимо. Нали си полихром, ти ми кажи.

Кип заслони очите си с длан от светлината на лампата и разшири зениците си, за да погледне в подчервено. Нищо. Попи малко подчервен луксин от лампата и го прехвърли в пръстите си.

— Кип, притеглянето на подчервено е абсолютно забранено в библиотеките! — настръхна Куентин. — Може да те прогонят!

Опита се да прошепне последната дума, която обаче отекна като вик.

Но Кип вече бе проверил каквото искаше. Нямаше мастила, реагиращи на топлина. Плъзна зрението си към свръхвиолетово, толкова често използвано за тайни послания. Пак нищо. Покри внимателно страниците със свръхвиолетов луксин. Нямаше блещукане. Сложи си поред всички цветни очила. Нищо в нито един цвят.

Но когато взе очилата за свръхвиолетово, едната леща беше счупена.

— Адове… — изръмжа той.

— О, Бен-хадад не ти ли каза, че… Уф!

— Какво да ми каже?

— Нищо в нито един цвят ли не намери? — припряно попита луксиатът.

— Какво да ми каже?

— Всички те помислили за мъртъв. А той искал да направи някакви опити. Случило се нещо. Той май все се чуди кога е подходящият момент да ти каже. Той… е много гузен.

— Добре де, а ти защо ми каза?

— Ами… изплъзна ми се от устата.

— Всъщност питам не защо ми каза, а защо го направи вместо него… Както и да е. Покажи ми всичко.

— Навсякъде е същото. Преписах всички запазени текстове. Във всяка книга, във всеки превод са останали само откъси от пророчествата за Светлоносеца. Отначало предположих, че са писали с лошо мастило. С някои стари ръкописи е така — мастилото избледнява с времето и текстът става нечетлив. Но тогава нямаше да има преводи, в които са заличени същите части.

— Защо не? Нали ако в текста вече е имало празнина, и преписвачите са щели да оставят пролука?

— Преписвачите и преводачите винаги отбелязват, ако в оригинала има нечетлив или заличен текст. И не биха оставили пролуки — никога не са го правили, това е хабене на листовете, а те са скъпи. Значи… значи някой е изтрил едни и същи части и в оригиналите, и в преводите. Разбира се, не сме изгубили всички пророчества за Светлоносеца. Но в тези книги имаме само откъси. А и не всички текстове са преведени. Сам се опитах да преведа другите.

— Чакай, чакай! — слиса се Кип. — Как са трили мастилото?

— Ако е на кожа, можеш да го остържеш. Често мажат почистеното място с нов слой от разтвора за избелване. Ако е на папирус, можеш да…

— Но аз не виждам никакви разлики между изтритите места и оставения текст. Не личи листовете да са били обработвани допълнително.

— Може да е направено преди толкова време, че разликата да не се забелязва.

— Тоест откъсите са заличени отдавна?

— Ако е имало определен период, когато някой е искал да се отърве от опасни писания в много документи…

— Например Службата по вероучение ли? По времето, когато е разпращала своите луксори?

Куентин кимна унило.

— Сигурно са измислили някакви съчетания на луксини, които са извличали мастилото от листовете. С удоволствие биха прилагали такива средства в борбата срещу ересите.

— Тези гадини… — процеди Кип. — Толкова време е минало, откакто са измрели, а още ни вредят.

Каза си, че ако Тея е живяла в онова време, луксорите са щели да я изгорят като еретичка.

— Да оставим това — махна с ръка Куентин. — Ето пророчествата, които събрах. После искам да ти кажа още нещо.

Кип прочете:

— Воюва срещу, наклонена черта, бори се с, наклонена черта, убива? — проточи озадачено.

— Това е мой превод. Съжалявам. Тежко за осмисляне. Дали означава, че е импулсивен? Може би убива, без да обмисли предварително действията си?

— Всички ли са толкова зле? — попита Кип.

Веднага долови, че е засегнал Куентин.

— В някои от тези езици контекстът е много важен, но необходимите за разбирането му части са заличени нарочно. Някой го е направил с ясната цел смисълът на целия текст да не бъде открит.

Кип погледна Куентин.

— Това е тъпо. Какъв е този джин?

— Те са духове. И то могъщи. Полубогове, да речем.

— Сигурен ли си, че пророчеството е за Светлоносеца?

— Да. Вярно, не е като всеобщите песнопения или лъвовете, играещи сред агнета.

— Само това ли е останало? Не ни е много полезно.

— Прометейско ли? — не разбра Кип.

Дали не беше дума от старорутгарски?

— Обикновено е определение за онзи, който прибягва до насилие с добри намерения. Навява мрачни чувства, нали? Но ти още не си видял най-доброто.

Кип се взря. Само заглавие: „За дара на светлината“.

— Ами… чудесно, Куентин. Но къде е стихотворението?

— Не, само това е. Но я виж сега! — Луксиатът доближи книгите една до друга. — Преводът е неправилен, затова не е заличен. Пропуснали са го. Тази падежна форма обикновено означава „за дара на светлината“, но може да се разбира и като „за дарителя на светлина“.

— Гледаш ме, все едно очакваш да ме озари откровение — изсумтя Кип.

— В езика на оригинала обичайната конструкция би трябвало да е doniae luxi. Но редът на думите няма значение освен за открояване на смисъла. Тук е luxi doniae.

— Все още не…

— Преди векове парийското произношение е отстъпило пред рутгарското и luxi вече било транскрибирано като luci.

— Пак не…

— Luci doniae. Което в именителен падеж е… Хайде де! Все едно да обяснявам какво е смешното в някой мръсен виц.

— Ох… Луцидоний! Значи стихотворението е озаглавено „За Луцидоний“? И какво означава това?

Въодушевлението на Куентин се изпари.

— Е, не знам. Все пак разбираме, че Светлоносеца някак е свързан с Луцидоний. Даряващия светлина и Светлоносеца? Дали не са един и същ човек? Ами ако Светлоносеца вече е бил на този свят?

— И никой не е забелязал?

— Всички са забелязали Луцидоний. Той е променил… целия свят.

— Но не са забелязали, че е същият човек, за когото изричат пророчества?

Кип беше склонен да се откаже, но Куентин каза:

— Не, не, виж, това дори не е точен превод. Личи по сбъркания ритъм. Ямбите са присъщи за нашия език, но онези хора са предпочитали дактилен хекзаметър.

— Дакти… Какво?!

— Няма значение.

— Но как ни помага всичко това?

— Ами… може би никак. Но аз бих разсъждавал години наред над тези слова! А в този откъс „той“ може би се отнася за Светлоносеца, понеже обяснението също е изтрито. Това е оспорвано пророчество, но не знам дали защото не са сигурни, че е свързано със Светлоносеца, или защото го смятат за невъзможно.

Куентин вдигна рамене.

— Скубането на брада е идиом за дразнене, а да откраднеш нечия шапка… за обитатели на пустинята е било същинска наглост. Значи ще го дразни и вбесява? Може би ще разберем думите малко по-добре, ако проучим кога са били употребявани тези идиоми в съответните култури. Но пророчеството е оспорвано и това занимание не ми изглежда чак толкова важно.

— Не разбирам защо го оспорват — призна си Кип. — То поне е ясно и конкретно.

— Така е. За съжаление знаем, че Луцидоний никога не е влизал в Голямата библиотека, която е опожарена преди почти три столетия. Изгорили я теларски отцепници. Жертвали живота си само за да ни отнемат нещо, което сме обичали, защото ни е възвисявало. Оролам да ги прокълне.

— Да, много интересно и, общо взето, безполезно.

— Знам. Още не съм ти казал другото, което е и по-интересно, и… по-безполезно.

Куентин вече имаше толкова изнурен вид, че Кип посегна да го хване, за да не падне. Но щом видя свитите вежди на луксиата, отдръпна ръката си.

— Какво е то?

— В тези библиотеки има изумителни писания. Представи си — научих защо Празникът на светлината и мрака може да се разминава до един месец с есенното равноденствие, както беше миналата година. Той е… и това не е важно сега. Има и ужасни текстове. Колкото и съсредоточен да бях в търсенето, попадах на… Все едно. Но и в тези гадости не е заличен нито един ред. Поне досега се убедих, че никакви писания, чието съществуване може да е било непоносимо за луксорите, не са били унищожени… освен всички трактати за Черните карти. Не знаем дори заглавията. Просто ги няма, Кип. Нищо друго не е било премахнато — само части от пророчествата за Светлоносеца и всичко за Черните карти. Трябва да има някаква връзка между тях. Има сили, които не искат да открием истината. Но тя вече е недостъпна. Нали се убеди, че не са останали дори следи от перо по листовете? Искали са да опазят тайната и са успели. Постигнали са целта си.