Разбитото око

33.

Когато влезе отново в библиотеката след всичко, което бе преживял, го обзе чудато чувство. Всичко си беше същото както предишния път. Минаваше покрай масите с дупки, за да не се разлеят сложените в тях мастилници. Покрай рафтовете, нагодени в подредбата си към кръглото помещение. Тази библиотека беше само една от многото на Малки Яспис, но тъкмо в нея допускаха и дисципули първа година, затова бе седял тук толкова време.

Жегна го тъга по отминалото. Доближи бюро, зад което седеше прегърбен късоглед млад книжник.

— Извинете, търся Рея Силуз.

Любезната библиотекарка, която му помогна да научи повече и за картите, и за всичко останало. Същата, която го прати при Янус Бориг, Огледалото.

— М-м… — изсумтя младежът и пак се съсредоточи върху работата си — купчинки книги и листове с бележки, от които явно не искаше да се откъсне.

— Чуйте, искам да…

— Нямаме книги за Рея Силуз. Ако това не ви харесва, оплачете се в Службата по вероучение.

— Какво?! — сепна се Кип. — Не търся книга за нея, а самата нея. Ей толкова висока, кльощава, с тясно лице и тъмна коса. И обикновено поема късните смени.

— Предайте на Тимеус, че е много остроумен и се надявам неговият трактат да изгние, преди някой да разреши издаването му.

— Не познавам никакъв Ти…

— Я по-тихо!

Библиотекарят пак се задълбочи в работата си. Кип се отказа. Може би някой в по-късните смени щеше да я познава. Ама че странно…

— Нуждая се от достъп до библиотеката на горния етаж — каза той.

— В коя година на обучение сте? — попита раздразнено библиотекарят.

— Новобранец в Черната гвардия.

— Доказателство? — сопна се библиотекарят.

— Излезте тук на пътеката за малко — предложи Кип и тупна с длан по свития юмрук на другата си ръка.

Книжникът изобщо не се стресна.

— За посегателство срещу библиотекар ще ви забранят да влизате в която и да е библиотека цяла година.

И сякаш пред Кип се разтвори ветрило от карти.

Овен, грубиянът. „Цяла година? Не изглежда толкова зле.“ Леко надвесване, лек намек за насилие. Леко възползване от физическата слабост на този млад мъж, за да му натрие носа в нея като в кучешки лайна. Овен, хитрецът. „Цяла година ли? — казва Кип. — По време на война? За черногвардеец, който може да се нуждае от тези знания в битките? Не ми се вярва.“ Овен, господарят. „Аз съм Гайл. Да не си въобразяваш, че някой ще накаже Гайл, защото ти е смачкал физиономията? Мога да те хвърля от балкон и никой няма дори да гъкне.“

Наистина обмисляше да изиграе някоя от тях или всички поред. Спря го погнусата.

„Дълъг път извървях от Ректън, а? От безсилно нищожество до нагъл робовладелец.“ Отдавна си знаеше, че се променя, но в това ли се превръщаше? Такъв ли искаше да бъде?

— Съжалявам — каза Кип. — Това беше шега, и то необмислена, недостойна за мен и несправедлива към вас. Моля ви за прошка.

Библиотекарят вдигна очи към него, сякаш извиняващ се черногвардеец беше най-необикновеното нещо на света.

— Имате я — отвърна и сви рамене. — Името?

Протегна ръка към купчината книжа, за да извади някакъв списък.

— Кип Гайл.

Младежът се закашля.

— Богоуби… Аха… — Пренареди книжата и се отказа да рови. — Ъ-ъ, можете да се качите веднага, господарю Гайл.

Кип не се зарадва. Богоубиеца. Още едно бреме, още очаквания, сякаш щом го е направил веднъж, няма съмнение, че ще успее отново.

— Ами… имам един въпрос. — Опита със смутена и обаятелна усмивка. — Бих ли могъл да се кача, без изобщо да помоля за разрешение?

— Разбира се. Но ако в тези библиотеки бъде заварен някой, чието място не е там, наказанията са сурови. Е, няма стражници пред вратите. Все пак са само книги.

„Ето ви го все същия Кип, готов да се хвърли с главата напред срещу врата, която… не е заключена.“

Първия, когото видя в библиотеката с ограничен достъп, беше командир Железни. „Какво става тук?“

— Толкова се радвам да ви видя! — възкликна Кип. — Малко се бях наплашил от тази история със „забранените“ библиотеки…

Командирът вдигна рязко глава.

— Трошач, имам работа.

— С какво се занимавате? — веднага попита Кип.

— Трошач, върши си твоята работа.

Кип изви глава встрани, за да види заглавието, и го прочете на глас:

— „Майки на крале: нетипично проучване на аборнейските родове“? За какво ви е това? И останалите?

— Според тебе какво разстояние ще успееш да пробягаш за едно денонощие? — безизразно попита Железни.

Мъждива искрица просветна в мъничкото мозъче на Кип: „Това е предупреждение, тъпако!“

— Разбрах, сър! — отвърна той и се дръпна, за да не чуе следващите думи, които можеха да му навлекат само страдания.

Отиде при маса, където четеше друг луксиат, по-възрастен от него с пет-шест години.

— Моля да ме извините, бихте ли ми казали къде се съхраняват родословията?

Младият луксиат вдигна глава. Клепачите му трепнаха гузно, като че бе задълбал в четиво, до което не бива да припарва. Текстът на страницата пред него беше на непознат за Кип език. Луксиатът се намръщи и каза:

— Подминал си ги. Ей там, където седи онзи огромен черногвардеец.

Огромен черногвардеец ли? Командир Железни имаше съвсем заслужена слава. Хората на Големи Яспис спираха да го зяпат, и то не само защото беше грамаден и привлекателен.

Хромарият обаче беше многолюдно гъмжило и за някои тук прочути бяха книжниците и луксиатите — хора, които Кип срещаше рядко. Този млад мъж сигурно щеше да изпадне в същото изумление, ако научеше, че Кип не може да изброи наизуст имената на шестимата Висши луксиати. Поредната малка доза смирение.

„Обикновено ми ги поднасят по-грубичко.“

Кип копнееше да проучи родословията и историите на различните семейства. Малко ли време и кръв му струваше достъпът до тях? Нали в началото бе пожелал да влезе в Черната гвардия тъкмо заради това? Но сега не си представяше как ще отиде да седне до Железни.

— Черните карти… — изведнъж се чу да казва.

Думите сами се изплъзнаха от устата му. А младият луксиат само го гледаше втренчено. Изглеждаше смътно познат, но може би само защото всички те си приличаха в тези смешни одежди.

— Еретичните колоди — добави Кип.

„Да, продължавай да си го просиш.“

— Ех, вие, новаци… Получавате достъп по-рано от всеки друг и веднага си търсите белята. — Луксиатът поклати глава. — Тези книги са в библиотеката с ограничен достъп.

— Не е ли тази? — учуди се Кип.

— Според тебе само една ли е?

— Така си мислех до този момент.

— По-схватлив си, отколкото изглеждаш.

— Моля?

— Но не чак толкова. — Луксиатът затвори книгата на масата. Още беше неспокоен. — Извинявай. Виж какво, личи ти, че си новобранец от Черната гвардия. Това не ти дава достъп до всичко. Еретичните писания и забранените магии са недостъпни за всички освен Цветовете, а и те трябва да получат специално разрешение. Черните карти са наречени „черни“, защото са еретични, следователно…

— Следователно книгите за тях са в раздела за ересите.

— Да, в най-недостъпните библиотеки, както вече се досещаш.

Кип разбираше, че така няма да постигне нищо. Пак ли да моли за разрешение? Съвсем наскоро бе говорил с Бялата. Можеше да помоли нея. Тя поне би разбрала защо го вълнуват черните карти, което изобщо не означаваше, че ще го допусне до книгите за тях. Пък и какво всъщност търсеше тук? Ровеше за скандали, с които да провали Клитос Синия ли? Как да знае дали това все още е необходимо на баща му? „Закъсня, Кип. Отново.“

Гавин беше пленен от пирати. Кип не се съмняваше, че те се държат добре с него — все пак той беше Призмата. Представяше си обаче, че винаги внимават да има превръзка на очите или нещо подобно, за да не ги пръсне на мръвки с подвластните му сили. Но можеше ли да се предвиди кога ще се върне Гавин? Едва ли.

— Как се казвате? — попита Кип.

— Куентин… Извинявай. Куентин Нахийд.

Много нервен беше този Куентин. Май му беше трудно да погледне Кип в очите. Книжници…

— Приятно ми е да се запознаем, Куентин. Как да получа разрешение?

— Ей така ще поискаш да ти разрешат?

Куентин се усмихна, сякаш беше забавно Кип да си въобразява, че всичко става толкова лесно.

Кип си замълча. Не си падаше много по снизходителните усмивчици. Куентин тръсна глава и се отказа от насмешките.

— Изчакай малко.

Отиде при бюрото на една библиотекарка и порови в едно чекмедже, докато разменяше любезности с жената. След малко даде на Кип квадратче от червен пергамент.

Кип запълни припряно празните места по редовете и под озадачения поглед на Куентин доближи командир Железни.

— Сър, бихте ли подписали това?

Подаде му перото, вече топнато в мастило.

— Трошач, имаш ли представа по колко различни начина мога да ти вгорча живота с това перо?

— Не, сър.

— А искаш ли да научиш?

— На теория — да, сър, но не и от личен опит.

Устните на Железни трепнаха… може би само във въображението на Кип.

— Това ще ме отърве от тебе поне засега — каза Железни.

— И то незабавно, сър.

Командирът се подписа на пергамента почти без да го погледне.

— Трошач, сполуката идва при смелите, но повече не прекалявай със смелостта пред мен.

— Слушам, сър.

Кип се върна при Куентин да си вземе нещата и да попита как да стигне до забранените библиотеки. Луксиатът като че ли беше стъписан от лекотата, с която бе постигнал целта си.

— Куентин, благодарско. Ти ми помогна много.

— Аз… ами… не мога да повярвам, че успя…

— Знам, не е честно. Опитай се да не ме мразиш. Семейството ми е сбирщина от… Както и да е, уредили сме се по-добре, отколкото заслужаваме. Ей, ти какво проучваш? Мога ли да докопам там някоя книга, която ще ти бъде полезна? Не бива да те оставя да си тръгнеш от библиотеката с нея, разбира се, значи трябва да съм при тебе, докато четеш, но ако мога да ти услужа…

— Това изглежда доста опас… О, великолепно! Наистина ще съм ти много признателен. Аз… аз изучавам какво ли не. Аз имам… ами, разнообразни интереси. — Куентин се изчерви, стрелна с поглед Кип, извърна се и забърбори припряно: — Извинявай, полагам усилия да се избавя от фалшивото смирение, но е толкова… Както и да е, четох за светците от първи век, запомних наизуст всичко за Албан и Странг, както и техните коментари. И за ритуалите на прехода от времето на Карис Заслепителката на сянката. И малко от алтернативните версии на старата история. Между другото, вече гледаш замаяно. Запаметяването на всички тези коментари обикновено изисква… цели пет тома са все пак… Май не те интересува.

Изучавал е всичко това?! Кип си каза, че може да му свърши работа някой ден.

— А нещо по-съвременно? — попита той. — Или това е прекалено опасно-великолепно?

Засмя се, за да прозвучи като шега. Стори му се, че Куентин забрави за стеснителността си, щом навлязоха в негова територия.

— Да речем, структурите на устойчивите племенни йерархии в Аборнея? — започна да изброява луксиатът. — И… съвременните мъченици? По едно време си помислих, че покрай тази тема и мен ме чака мъченичество. Различните подходи при строеж на храмове?

— Да смятам ли, че не се занимаваш със съвременни родословия? Благородническите семейства през Войната на Лъжепризмата и днес?

— Не.

— Хъм…

Кип си призна, че се е увлякъл в надеждите. Нима очакваше Оролам да му прати тъкмо книжник, знаещ всичко, което той искаше да научи? По-изненадан беше от лекотата, с която изрече думите „Войната на Лъжепризмата“. Беше израсъл в Тирея, където говореха само за „Войната на Призмите“. Не я бе нарекъл „Войната на Лъжепризмата“, за да се приспособи, всъщност изобщо не беше съзнателен избор. Това място го променяше.

— Изглеждаш ми познат. Да не сме се срещали и преди? — попита той.

Куентин завъртя глава, примига, позата му отново стана скована. Ама че странен момък.

— Не знам. Възможно е. Не се засягай, моля те, но аз не обръщам много внимание на черногвардейците.

Какво друго да очаква? Самият Кип май не бе поглеждал някой луксиат за повече от миг, откакто беше в Хромария. Хрумна му нещо. Куентин бе казал, че е наизустил внушителни текстове и очевидно бе получавал разрешение да проучва каквото пожелае. Това едва ли беше обичайно, значи имаше солидна подкрепа. Може би двамата не се различаваха чак толкова… макар че Куентин сам бе заслужил привилегиите си.

— Я ми кажи нещо… Сигурно си се прочул в твоите кръгове, а?

— Не бих казал, че чак съм се прочул… Пусто да остане! Пак това престорено смирение. — Луксиатът въздъхна. — В моите тесни кръгове да. — Лицето му пак почервеня. — И те моля да ме извиниш за ругатнята.

— Колко време мина, преди да се опитат да те въвлекат в политическите си ежби?

— Какво? Кой? Извинявай, не разбирам.

— Луксиатите. По-старшите от тебе.

Кип виждаше, че Куентин прекрасно разбира за какво му говори.

— Магистериумът е десницата на Оролам на земята. Не е въвлечен в политиката като другите институции — заяви Куентин.

Изнервено. Неуверено.

Миг колебание — да бъде ли и този път Кип Устатия, или не?

— Значи си лъжец… Жалко. Мислех си, че можеш да бъдеш приятел. Желая ти всичко добро, братко Нахийд.