Разбитото око

76.

Кип беше мъртъв.

Тея се чувстваше като ударена с тухла между очите. Чувстваше се така, сякаш стои до колене в плитчините на могъща река, а водата бучи и наоколо, и през нея. Кип лежеше като изхвърлен от течението, тялото му проснато безволно, духът пречупен, искрата стъпкана.

„Кип е мъртъв.“

Това беше неправилно. Кип — мърша? Без оживяващия го дух Кип беше чело като изсечено от гранит, рамене за завиждане дори от товарен кон и изцъклени шарени очи. Това беше тяло, а не Кип.

Тея не чуваше нищо освен помитащата стихия на ветровете в сърцето си, сърцето, тласкащо кръвта с настървение, което можеше да угаси горски пожар. Кип мъртъв? Невъзможно. И вярно.

„Не го прегърнах. Защо не го прегърнах? Измъкна се от челюстите на смъртта и ме прегърна, но аз не протегнах ръце към него. Не отвърнах. Защо?

Не съм робиня. Не съм робиня. Повтарям си го всеки ден. Защо?

Защото не вярвам. И въпреки всичко, което чувствам към него… към всичките му образи, които познавам… не мога да го обичам, ако още съм робиня. Той беше мой господар. Макар и за малко. Макар и на думи. Кип можеше да мисли за мен както пожелае, но беше все едно… и още е все едно, докато съм робиня в собствената си глава.

Мразя да съм робиня, защото мразя това, в което ме превърна робството, защото то ме промени и не мога да се върна към себе си за ден-два. Не мога да кажа «да» на Кип дори ако копнея с цялата си душа да го направя, защото не съм си върнала свободата. Все още не съм.

Защо е толкова силно желанието ми да бъда в Черната гвардия? Защото те са най-добрите роби в целия свят, с най-добрите господари, подчиняват се на смислени правила, възнаграждават ги добре, управляват ги добре. Но ги управляват. Заповядват им. Винаги, във всеки миг са подчинени. И част от мен жадува това.

Оролам, какво ли ще е да се почувствам цяла?“

Стисна клепачи. Преливаше от ненавист и от разочарование заради това, което беше сега… а после ѝ се стори, че е застанала извън себе си. За един удар на сърцето се видя по-голяма. Може би само с две-три години, но съвсем различна. Изправена напето, поне колкото позволяваше дребничката ѝ фигура, свободна, с радост в очите, гордо отметната глава и лукава усмивка. И беше прекрасна. Не с красотата на съблазнителните извивки и мъжката похот, а със сияйна хубост. Беше жена, приела себе си каквато е, и имаше свой живот, в който решаваше сама за всичко.

Видението се изгуби. Но Тея вече знаеше каква би могла да стане. И по бузите ѝ потекоха сълзи.

„Прозрях това сега? Сега?!“

Тръсна глава.

„Кип няма да умре.“

Озова се отново в могъщата река, която напираше да я отнесе. И неочаквано повярва непоклатимо, че това е безмерна, колосална магия, отвори веднага зрението си в парил… и не забеляза нищо. Но това не подрони увереността ѝ. Имаше и непозната за нея магия.

Засега.

Кип беше мъртъв, очите му гледаха сляпо в нищото.

„Кип ни остави. Поучих се от него, но прекалено късно. Кип няма да умре.“

По юмрука му мокро лъщеше кръв от одраните стави. Животът е в кръвта.

„Парилът е главният цвят. Парилът ни дава дарбата да съпреживяваме всичко.“ Без дори да разбира какво прави, Тея притегли парил от ръката си към кръвта на Кип. Усети я и тогава плъзна парил по кръвта му, устреми се след чезнещия луксин, гаснещата светлина, свършващия живот, сякаш гонеше въже, което се изплъзва от пръстите ѝ.

Щом луксинът ѝ проникна под кожата на Кип, Тея се задъха. В Хромария дори не споменаваха за магията на Волята преди последната година в обучението на дисципулите — за толкова опасна я смятаха, за толкова податлива на злоупотреби. Веднъж Кип прекърши волята на противник в схватка и тогава обясниха на новобранците в Черната гвардия какво се е случило. Че луксинът няма своя памет, а във Волята похватите на хроматургията се срещат с магията на материалните неща. Тея не можеше да притегля никой от цветовете, с които разполагаше Кип, но и при парила взаимодействието на Волята с цвят си оставаше същото… стига винаги да има отворена връзка с луксина.

А цялото тяло на Кип беше пренаситено с луксин от всеки цвят. Тея бе научила, че за да убиеш някого, най-лесно е да спреш сърцето му. Но не знаеше почти нищо за лечителството.

Намери сърцето на Кип през кръвта му. Беше спряло. Докопа колкото можеше повече луксин в сърцето му и наоколо. Без да има власт над всички тези цветове, все едно държеше в шепата си възли, вместо да изтегля подходящите нишки.

И тя просто стисна. Силно.

Тялото на Кип се раздруса в скута ѝ и тя едва удържа магията. Кип беше мъртъв.

„Адове, какво правя? Оролам!…“

Отново. Стисна, обляна в сълзи. Тялото подскочи. Това беше кощунство.

„Кип е мъртъв. Проклета да си, остави го на мира. Престани, престани!“

Отново.

Самата тя се разтресе така, че се уплаши да не е разкъсала някакви тъкани в тялото си. Този път Кип се отпусна съвсем тежко в скута ѝ. Беше мъртъв. Наистина беше мъртъв.

Волята ѝ я напусна. Каквото и да правеше, щеше да е напразно. Само се гавреше с трупа му. Поне да се беше засрамила от себе си…

— На Оролам топките! — изпъшка Кип. Изстена. Клепачите му трепнаха и след миг очите му се вторачиха в Тея. — Тея! — възкликна смаяно. — Аз съм тук, нали? Тоест съм в настоящето? Тоест…

Погледът му се размъти, май пак щеше да припадне.

— Кип?

Тя приглади разрошената му коса. Усещаше цялото си тяло препълнено със светлина. В мокрите ѝ очи светлината се пречупваше, подскачаше, сияеше и пееше. Кип наистина нямаше да умре.

Хилеше се до болка в лицето.

— Тея, Тея… Трябва да ти кажа нещо.

Тя се наведе над него.

— Да?

Може би от толкова притегляне, може би от преживяния риск да падне и да се сплеска под кулата, от избегнатия сблъсък с Убиеца Шарп, от разпрата с Кип, от спасяването на живота му, от допира с толкова различен луксин, който ѝ влияеше, докато тя боравеше с него… но се почувства сгрята и отпусната. Кип беше тук, пред нея. Спомни си как го целуна онази вечер, когато всички излязоха да пийнат. Хубаво беше.

— Тея, трябва да ти кажа нещо… — пак подхвана Кип.

— Кажи де.

Защо да не го целуне сега? Какво лошо имаше?

— Тече ти носът.

— Ъ-ъ… какво? Какво?!

Кип се дръпна и седна на пода.

— Извинявай, но ти така надвисна над мен, че се почувствах натясно.

— Надвиснала съм… — Тя го тупна по рамото, докато бъркаше в джоба си за кърпа. — Аз не надвисвам.

Разкикоти се. Неудържимо. Заслужаваше си го, нали? След като го беше оставила без прегръдка тогава. Той не ѝ го връщаше, но вселената май се намеси вместо него. Лакът в ребрата от самия Оролам. Не можеше да спре да се смее — може и да не беше съвсем с ума си точно сега.

Кип се озадачи, но след малко се разсмя и той.

— А на какво се…

Усмивката му се смръзна. Той се надигна тромаво и немощно, без да откъсва поглед от лицето ѝ. Чудато черно-бяло наметало провисна от ръката му, но Кип май не го забелязваше. Наклони глава на една страна, взираше се изпитателно в Тея. И мигаше, сякаш някой друг стоеше на нейното място.

— Кип?…

— Тея?…

— Кип, ти… добре ли си?

— Делиш се на различни цветове, губиш ми се. Ти си… не, не е това. То е… — Примижа, като че ровеше дълбоко в паметта си. — Ти си бродница в мъглата.

Гърлото ѝ се сви. Кип пак замига.

— Не, вече го няма. — Тръсна глава и докосна слепоочието си, май го мъчеше ужасно главоболие. — Хъм, бродница в мъглата. Чувала ли си някога този израз?

Нямаше как той да го е чувал. Не и от нея. Нито от никого. Тази история беше известна само на шепа потайни хора.

Тея отвори уста да го излъже. И чу в ума си доводите на Карис — че ако някой научи тайната, животът му е застрашен. Проумя колко права е Карис. Тея не биваше да научи на кого се подчинява. Това ѝ помогна да се справи с уплахата… но иначе беше вредно за всички. Лъжата обаче не искаше да излезе от устата ѝ.

— Надявам се да стана такава — чу се да казва.

И чак сега осъзна, че това е самата истина.

— Не схващам… — оплака се Кип, който още се мъчеше да надмогне главоболието.

— Това правя по заповед на Бялата, Кип. Внедрявам се в Ордена на Разбитото око. Вече откраднах за тях едно искрящо наметало. Моят господар в Ордена беше с нас в твоята стая, когато ти каза… Затова се… престорих на тъпа. Не исках да му дам нищо, с което да ме подчини още повече.

Кип не откликна на думите ѝ. Тея дори не знаеше дали я е чул.

— Бродница в мъглата… — повтори той.

Взираше се в нея и по едно време като че се сети за наметалото, което Тея виждаше за пръв път, и промърмори сякаш на себе си:

— Той наруши правилата, значи и аз можех да ги наруша. Но тук не прилича на кожа…

— За кого говориш?

— Бродница в мъглата. Мамка му… — Кип се вторачи в лявата си китка, където пъстро петно като татуировка избледняваше бързо. — Ама че…

— Кип, Трошач, какво ти става?…

Той се присви, устата му се отвори в безмълвен вик, сякаш го бе сритала в топките.

— Ох, недей! Не ме наричай така. Без имена, моля те. Не можеш да си въобразиш дори какво ми…

Пак присвиваше очи. После разгърна наметалото и го нагласи на раменете ѝ. Издуваше се странно, все едно нямаше никакво тегло, но прилягаше добре. Тея никога не бе усещала толкова странен плат около себе си. Преливащ като сатен, хладен като месинг, лек като въздух и тежък като дълг. Но качулката ѝ се стори позната.

Кип се отдръпна и за пореден път примижа.

— Проклет да съм, но ти подхожда съвършено.

Погледна китката си и я потърка с пръсти. На кожата вече нямаше нищо.

— Кип, какво е това? — попита Тея малко уплашено.

— Дар на светлината. Прегръдката на нощта. Крилото на сянката. Подвижният мрак. Патерица, докато се научиш да ходиш. Да… бродиш в мъглата? Аз не… всичко ми се разбърка, а беше толкова ясно. — Стисна клепачи. — Не е за мен. Бродница в мъглата… Ех, да бях докопал оръжието!

— Не мога да го взема. Защо ми го даваш? Това е…

Тя млъкна. И двамата гледаха наметалото.

— Пак ли имам видения? — промърмори Кип.

Наметалото почервеня. С оттенъка на страстта или на срама. Тея знаеше, че това е червено. Не можеше да е зелено. Изобщо не го усещаше зелено.

По наметалото плъзна синьо, последвано от оранжево, розово, появи се виолетов оттенък. Всяка вълна започваше от яката и се разстилаше надолу. Сега пък пожълтя. Цветът на любопитството?

— Охо… — Кип поклати глава.

— Защо „охо“?

— Това е образецът за всички искрящи наметала. Най-доброто, разбира се. — Той си разтърка очите. — Предполагам, че можеш да му придадеш всеки цвят, който… О, не!

Взираше се в картите, пръснати по пода около тях. Забеляза, че е стъпил върху една, и отмести крака си предпазливо, сякаш тя можеше да го ухапе. Взе я като скъпоценност от злато и рубини, докосваше с пръсти само ръбовете.

— Оролам, моля те. Кажи ми, че не съм счупил… Що за адска гадост?!

Впереният му поглед подсказваше, че картата някак го е оскърбила. Наведе се да грабне друга.

— Не! — ахна и се ококори.

Събираше картите, поглеждаше ги втренчено. Какво правеше?

— Не, не, не… — мънкаше, докато ги въртеше в пръстите си. — Тея, такива ли бяха, когато ме намери тук?

— За кое питаш?

— За картите. Да не е влязъл някой да открадне истинските, преди да дойдеш?

— Кип, какви ги дрънкаш? Всички карти бяха полепнали по кожата ти. Стори ми се, че те тровят.

— Ох, не. Не, не. Сигурно съм задействал някой от нейните капани. Нищо чудно, че малко оставаше да ме убие. Не помня да съм се оплесквал по-зле…

Закри очите си с длан. Беше съкрушен.

— Кип, за какво говориш?!

Той се обърна към нея и вдигна една карта пред очите ѝ. Гърбът беше украсен с геометрични фигури и лакиран с луксин. Показа ѝ лицето на картата. Празно. И следващата беше празна. И третата.

— Унищожил съм делото на живота ѝ! Янус Бориг виждаше смисъла на целия си живот в сътворяването на тези карти и умря, за да ги опази, а аз…

Отдалечи се припряно на няколко крачки и повърна. Тея го доближи и докосна гърба му. Кип опираше длани на бедрата си. Тя току-що му бе спасила живота и не очакваше да последва точно това. Всъщност изобщо не очакваше той да се държи така. Оролам, нима преди малко си мислеше да го целуне?

— Толкова ли е зле? — попита го.

„Не, Тея, той повръща, защото му е весело.“

— Може би е още по-зле — отвърна Кип и си избърса устата. — Дядо ми е убеден, че знам къде са тези карти. Заплаши да ме убие, ако не му ги дам. А това?… Немислимо е да ми повярва.

— Какво… какво има в другата кутия?

Кип въздъхна.

— Любимата колода на дядо ми. Баща ми сигурно я е откраднал, за да го ядоса. Струват цяло състояние, разбира се. И колодата е единствена по рода си, значи не мога да ги продам, не мога да ги крия, нито мога да му ги върна, без той да се сети, че съм намерил и другите.

— Няма ли да е по-скоро убедителен жест на помирение?

Кип се замисли, после врътна глава.

— Не знам защо баща ми е откраднал картите. Може да е имал някакъв план, свързан с тях. Когато се върне, не искам да научи, че съм го подвел два пъти.

— Кип, ти наистина ли вярваш, че ще се върне? — плахо попита Тея.

— Да! — почти викна Кип. — Да…

Присвиваше очи, потръпваше. Изглеждаше, че от потреса му се гади отново.

Тея отиде да угаси всички светлини освен успокояващото синьо.

— Благодаря.

— Кип, още си мой партньор. Не са ни отнели това. Засега. Хайде да разтребим тук.

Почнаха да събират картите и това беше приятно. Дружеско мълчание, докато просто вършеха нещо заедно. Но заради картите, наметалото и всичко останало, което не разбираше, Тея промълви, без да иска:

— Аз… аз те помислих за мъртъв.

Кип изглеждаше страшно уморен.

— А аз мисля, че… бях.

— Щеше да е най-лошото нещо, което ме е сполетявало.

Искаше ѝ се да каже: „Да те загубя щеше да е най-лошото нещо.“ Но не събра толкова смелост. Кип можеше да ръси каквото му щукне и все някак се отърваваше. А тя — не.

— Обещавам да умра кротко и възпитано — подхвърли той.

— Не съм казала, че…

— Пошегувах се.

— Така ли?

Той си пое дъх.

— Благодаря ти, Тея. Не бих искал друг да ме завари как съсипвам безценни творения.

Тя се засмя и по наметалото плъзнаха цветни вълни. Що за проклетия?

— Знаеш ли, много ми допада да си с това наметало — призна Кип. — По-лесно ми е да отгатна какво чувстваш.

Тея му се намръщи, но нямаше промяна в наметалото и той можеше да види, че тя се преструва. Затвори очи и се съсредоточи.

— Ето, учиш се — каза Кип. — Но май не мога да гледам дълго наметалото точно сега.

Пак се мръщеше и си разтриваше слепоочията. Тея наведе глава да погледне — наметалото беше скучно сиво и изглеждаше досущ като наметало на новобранка от Черната гвардия.

— Кип, това е страхотно!

Реагираше пряко на волята. Не ѝ се вярваше, че искрящите наметала променят обичайния си вид. Те имаха само едно предназначение. А това на раменете ѝ… беше несравнимо с тях.

Той измънка нещо, но преди Тея да го помоли да повтори, влезе Карис Белодъб.

Май не се радваше да ги види. Не хареса и съборения на пода чувал, нито разсипаните стърготини. Доближи ги наежено, погледна Тея и престана да ѝ обръща внимание.

— Кип, ти ли го направи?

Той кимна, беше пъхнал ръце в джобовете си — държеше колодите.

— Покажи ми ръцете си — настоя Карис.

Кип си измъкна ръцете, като внимаваше дланите да са обърнати към пода. Тея се загледа в наметалото. Оставаше си сиво, както тя искаше. Слава на Оролам.

— Разкървавени юмруци от тренировка. Сега ръцете ти не стават за нищо — ще минат дни, докато оздравеят, и ще пропускаш тренировки. Как мислиш, това добре ли за е тебе? — каза Карис.

— Да, уча се да продължавам схватката въпреки болката — отговори Кип. — И няма да пропусна никакви тренировки.

Тея се стресна от тона му, а Карис стисна устни. Още държеше единия юмрук на Кип и Тея се питаше дали Карис мисли колко бързо може да превърне това в ключ на китката или лакътя, за да му нарита наглия задник. Но тя завъртя леко ръката му да огледа лакътя. После се взря в рамото му и видя раната.

— Значи си открил изхвърлянето.

— Какво изхвърляне?

— Изстрелването на луксин е само един от начините да направиш ударите и ритниците си по-бързи.

— Изхвърляне?… Ти си знаела за това?

— Кип, защо мигаш така? Махмурлук ли те мъчи? Или светлинна болест?

— Нищо ми няма.

Карис въздъхна.

— Това е включено в обучението чак след последните обети. Цялата ви група ли го използва?

Нито Тея, нито Кип отговориха.

— Ох, то какво ли да очаквам от вас — промърмори Карис. — Много подходящ начин да разкъсате халото за има-няма две години. И е толкова труден за овладяване похват, че повечето черногвардейци си служат с него не по-често от веднъж в годината.

— Грешка — възрази Кип. — Ти би ли искала да стреляме с мускети само веднъж в годината, защото ги използваме толкова рядко в истинските сражения? Липсата на опит означава…

Най-после забеляза изражението ѝ и си затвори устата.

— Значи чувалът хем се е откъснал от веригите, хем се е разпорил? — натърти Карис.

Тея си знаеше, че трудно биха обяснили това. Щом чувалът се е откъснал, значи е поел цялата огромна сила на удара. А ако се е разпорил при разхлабения шев, как е паднал?

— Аз съм Гайл — отвърна Кип със същия враждебен тон.

Въпреки невероятната грубост хрумването беше блестящо. „Аз съм Гайл“ можеше да подсказва, че нормалното не важи за него, тоест че все се случва нещо необикновено. Или пък изтъкваше, че като Гайл си позволява хитрини и измами, а на когото не му харесва, да върви в ада.

Още по-учудващо беше, че Карис не го зашлеви. Макар да се славеше със сприхавия си нрав. Май се променяше, укротяваше се с годините. Разбира се, публичната тайна, че Бялата ѝ е забранила да притегля, може и да имаше нещо общо с това. Карис беше червено-зелен бихром и забраната можеше да се тълкува като най-голямата добрина, която ѝ е сторил някой.

Лицето на Карис застина, клепачите натежаха над очите ѝ.

— Кип, не забравяй, че и аз вече съм Гайл.

„Олеле… Май не се е укротила.“ А смущението на Кип беше безценно. „На Оролам костеливите юмруци!“ На Тея дори ѝ се искаше да поздрави своята нова наставница в шпионския занаят.

— Да, госпожо — измърмори Кип.

Преди Карис да каже още нещо, вратата изскърца отново. Всички се обърнаха, но Тея гледаше Карис и видя как тя пребледня.

— Самит! Защо си слязла тук?

— Бялата каза, че може да те намеря в тази зала.

— Сами, какво ти се е случило?

Тантурестата черногвардейка сякаш молеше за извинение с усмивката си. Дебела превръзка скриваше лявата ѝ ръка до лакътя и въпреки това личеше, че китката ѝ е по-къса, отколкото би трябвало.

— Уволнение — отговори с пресилена ведрост. — Или ще ме назначат да обучавам кандидати и новобранци като тях. — Кимна към Кип и Тея.

Карис вече стоеше пред нея. Докосна предпазливо ръката ѝ и Самит трепна.

— Какво е станало?

Самит сви рамене.

— Промахосът разпраща отряди да търсят всички цветни напасти.

— Да, да, знаем.

— Моят отряд издирваше жълтата. Намерихме я, унищожихме я. Нямаше много бесове, но когато един жълт стане бяс, скоро открива как да притегля твърдо жълто. По-точно всички те го умеят. Тежка битка беше. Половината в отряда бяха хлапета, но само аз пострадах. Изложих се, честно казано.

Карис я прегърна. Самит сякаш искаше да запази маската на твърдост, но след миг отвърна на прегръдката.

— Май ми се полагаше заради онова нещо — промълви тя. — С лейди Гайл. Да де — покойната лейди Гайл. Фелия.

— Не, недей да говориш така.

Тея се почувства много неловко, че чува разговор, който не е за нейните уши, а в същото време наостри слух от жадно любопитство. Но нямаше признаци, че ще научи тайната. Самит се дръпна от Карис и погледна чувала.

— Кип, ти ли го направи?

Той кимна.

— Баща ти щеше да се гордее, ако можеше да види това. Веднъж ми каза да ти натрия носа, ако не си разпорил чувала до Слънцеднев.

Тея се засрами до сълзи от участието си в гадната шегичка с прекалено здравия шев. Освен това проумя, че Гавин е искал Кип да вземе картите, ако самият той не се върне.

— Но… аз, ъ-ъ… не дойдох за това — запъна се Самит. — Съжалявам, че прекъснах тренировката с тези двамата, лейди Гайл. — Спря и вдиша дълбоко. Вторачи се в Кип и Тея, после вдигна рамене.

— Това е само за твоите уши, Карис, но те бездруго ще научат… новината. Още днес. Дойдох да те предупредя.

— За какво?

Тея погледна Кип. Беше свъсил вежди. Не би могла да се досети за нищо на света какво ще чуе. Той обаче явно знаеше.

— Когато слязохме на пристанището на Големи Яспис, на съседния кей имаше друг кораб. И от него слезе млад благородник. Държеше се доста… своенравно, искаше да му правят път в тълпите, които се стичат тук за поклонението. Каза, че се казвал Зимун.

Кип отново изглеждаше зле, но явно не от преживяното преди малко. А Карис чакаше недоумяващо.

— Карис… — въздъхна Самит. — Зимун твърди, че е твой син. Бялата иска да отидеш при нея незабавно.