Разбитото око

21.

Пред вратата на личната тренировъчна зала на Призмата, дълбоко в недрата на Кулата на Призмата, Тея се поколеба — взираше се в ивицата синя светлина, огряла пода. Досега не бе виждала залата осветена в някакъв цвят. Дори не знаеше, че това е възможно тук.

Чуваше и звуци, които не можеше да сбърка — някой бъхтеше с комбинации от удари чучело и макар да беше странно, ехтящото насилие я успокои. Онзи вътре тренираше, значи не беше враг. Движенията на господин Шарп ѝ подсказваха, че и той тренира често, но някак все не успяваше да си представи как се занимава с това. Той въплъщаваше неумолимото действие, не подготовката за него.

Отвори с ключа, който ѝ бе дал командир Железни, и влезе. Тъкмо навреме, за да види как Железни се развихри. Юмруците му се стрелкаха и забиваха в тежкия натъпкан със стърготини кожен чувал — в корема, в брадичката, в бъбреците, пак горе и пак долу, недоловимо за очите. Накрая се метна встрани към полосата на препятствията. Измъкна два учебни меча, без да спира и за миг.

Движенията дори с един меч в ръката или на кръста бяха част от подготовката в Черната гвардия, до която групата на Тея изобщо не беше стигнала. Краткото участие в битката за Руишки нос я накара да проумее веднага колко трудни са тичането и схватките с оръжие, та дори ако е прибрано в ножницата. Тялото ти уж умее да се плъзга с лекота покрай ъгли, а изведнъж се закачаш в тях и залиташ. Още по-мъчно е да се движиш, когато държиш оръжието — ако острието заседне в рамка на врата и не се спреш навреме, дръжката му ще се забие в корема ти… и няма да се почувстваш добре.

Затова беше толкова поучително да гледа как командир Железни минава през полосата на препятствията с два дълги меча. Той не носеше риза, само стегнатия черен панталон и ботушите с каучукови подметки, каквито получаваха пълноправните черногвардейци — и с добро сцепление, и почти безшумни. От пълна неподвижност към вихрено движение досущ като нападащ лъв — преливане на мускули, устремила се плът и той вече се движеше с почти максимална бързина след само четири крачки.

Прелетя над преграда, която би стигнала почти до шията на Тея, втурна се право към стена с дупка в нея, широка не повече от крачка, и се метна с мечовете пред себе си, раменете му едва се побраха, но тялото изобщо не докосна ръбовете. Търкулна се и стана с плавно движение, размахал остриетата.

Хукна към друга стена, без да губи много от скоростта си, и се изкатери по нея. Устремът му сякаш се предаде на самата стена през краката, ръцете с мечовете пред гърдите. Скочи от стената, изви тялото си и остриетата се стрелнаха към чучела, окачени на десет стъпки над пода, изцяло в брони от шиите надолу.

Заради ударите отляво надясно Железни стъпи странично, превъртя се през хълбок и се изправи със скок. Изглеждаше раздразнен и Тея веднага забеляза затруднението му. Този път не можа да запази скоростта и нямаше как да прескочи ямата, която беше следващото препятствие, ако не се дръпнеше назад за засилване, а това означаваше да загуби време.

Той бе видял Тея, разбира се, но долови, че тя не е дошла с неотложен проблем, затова не каза нищо. Върна се в началото и започна отново.

Този път при пъргавото катерене по стената я удари с мечовете, обгърнати в син луксин, пусна ги, изви се, размени местата на оръжията и скочи от стената, съсече чучелата и стъпи устойчиво. Засили се към ямата с цялата си бързина, прескочи я и се отблъсна от площадка, която беше твърде малка и не можеше да се задържи на нея. Засили се отново, хвърли се напред и нагоре и хвана висящо въже, за да се прехвърли над следващата яма. Така беше принуден да пусне единия меч, но се приземи ловко със смях.

— Тук тренира Призмата. То се знае, мами с луксин на всяка крачка, но последния път ме предизвика да подобря времето му. И май току-що успях.

Когато доближи Тея, тя изведнъж си припомни смущаващо колко огромен и могъщ е нейният командир. Мимолетният ѝ поглед към осеяните му с белези гърди явно напомни на Железни, че е полугол. Той се смути — явно отдавна внушената му парийска свенливост не можеше да бъде заличена напълно и след толкова години в Черната гвардия. Грабна припряно туниката си и я облече.

— Дойде да тренираш ли? — обърна се към Тея. — Мога да ти покажа някои упражнения.

Тея се взираше в него и нещо ѝ пречеше да отвори уста. Искаше ѝ се да му каже всичко. Но Убиеца Шарп може би стоеше с тях в залата.

— Регистрира документите си, нали? — попита Железни, който бе видял монетите.

— Ами… да.

— Ще ни напуснеш ли?

— А мога ли наистина? — попита Тея, на която още не ѝ се вярваше.

— Ако дадеш тези пари на Черната гвардия, ще си напълно свободна. Ще можеш да изкараш повече пари като наемник, ако останеш и си тръгнеш преди последния обет, но някои в твоето положение бързат да напуснат. Когато си израснала в робство, мисълта да отложиш истинската свобода дори с още един ден е непоносима. Други само приказват за това. Слушал съм черногвардейци да говорят от петнайсет години как ще се откупят — петнайсет години след като са положили последния обет, представяш ли си, — и как ще бродят по света. Дори през последната година преди да се оттегли Трег все повтаряше, че щял да се откупи. — Железни прихна, но тутакси се навъси. — Той не се върна от Гаристън.

— Най-силното ми желание е да бъда в Черната гвардия, но… — запъна се Тея.

Той не продумваше, само скръсти яките си ръце на гърдите си и чакаше. Но в мълчанието му имаше търпение, а не настойчивост. Пред нея стоеше толкова зает човек, че рядко се случваше да спи повече от пет часа нощем, но когато се занимаваше с проблемите на своите черногвардейци, дори новаците, Железни беше отзивчив и не припираше. Тея за пръв път се замисли колко щедър е със своето скъпоценно време, но сега се отнесе така с нея и тя си спомни колко често бе виждала същото и преди. Добави това в дългия списък с неговите достойнства, на които се възхищаваше. Да, обаче…

„Не съм робиня. Вече не съм. И няма да се оставя да ме превръщат в жертва. Няма да чакам бездейно нещо да ме сполети, та дори да си навлека смъртта, ако се опълча.“

— Изнудват ме — каза накрая Тея.

— С какво те хванаха на кукичката?

Тя се стъписа — но нямаше и следа от изненада в думите му, затова отговори направо:

— С кражби.

— Как?

— Години наред ме учеха да крада. Всъщност нямах избор, нали разбирате? Моята господарка, сещате се… Понеже виждам в парил, можех да откривам къде има монети, кутии за свитъци и подобни предмети. Поне в половината случаи крадях от наставници, които работеха за Аглая Красос… Наскоро научих, че тя е била истинската ми господарка през цялото време. Но едва днес проумях, че са били по-хитри, отколкото си въобразявах.

— Хъм…

Лицето му беше безметежно като езеро призори. По нищо не личеше какво мисли. Тея обаче се боеше, че от гладката вода ей сега ще изскочи някакъв звяр, затова побърза да продължи:

— Разчитали са, че ще заслужа мястото си в Черната гвардия. И са знаели, че щом получа свободата си, ще загубят властта си над мен, затова всички предмети бяха лесни за разпознаване. Сигурно са ги прибрали и имат доказателства, че аз съм ги откраднала.

— Значи затова се предреши толкова умело на Руишки нос… — промърмори Железни. — Колко сръчна си?

— В джебчийството ли? — Тея не очакваше това да е първият му въпрос. — По-добра крадла съм, отколкото боец.

— А какво ще кажеш, ако ти призная, че и аз работя за Аглая Красос?

Сърцето ѝ сякаш пропадна в петите. Хвърли поглед към вратата, щукна ѝ да побегне. Командирът невъзмутимо пристъпи между нея и изхода.

— Не… — прошепна Тея. — Моля ви, не…

Нямаше как да се измъкне. Не можеше да надвие Железни, ако той поискаше да я спре. Самата мисъл за схватка с него беше лудост.

Но какво друго ѝ оставаше? Да се предаде ей така?

Единствената ѝ надежда, и то нищожна, беше да притегли парил. В битката при Руишки нос бе направила с парил нещо, което внуши на всички наблизо усещането, че се овъгляват, а всъщност не им причини нищо. Ако можеше да си припомни точно как го бе постигнала, може би щеше да ѝ помогне.

— Успокой се — каза Железни. — Не работя за Красос. Само се изненадах, че такава възможност дори не ти е хрумнала. Обикновено изнудваните хора изпадат в параноя.

Тя издиша шумно.

— Сър, толкова съм затънала в затрудненията си, че дори не мога да си представя колко по-лош може да стане животът ми, ако тя плаща и на вас.

— Можеш ли да ми опишеш предметите?

— Да, сър.

— Писмено?

— Да, сър.

— Направи го. Аз ще се погрижа за това. Ако…

— Какво, сър?

— Ако това е всичко. Разбираш ли?

Всичко ли? Да краде дрънкулки беше едно, но да говори как бе забъркана в убийство? Щяха ли да ѝ повярват? Кое обяснение щеше да е по-правдоподобно за тях — че се е провалила при кражбата и е наръгала човека, или че се е натъкнала на шайка невидими убийци?

Дори да ѝ повярваха, господин Шарп щеше все някак да научи. И тя щеше да се събуди някой път и той пак щеше да е в стаята ѝ. От тази мисъл коленете ѝ омекнаха.

— Това ли е всичко? — пак попита командир Железни.

— Да, сър.

— Тогава да отидем при Бялата и да поговорим с нея.

Да говорят с Бялата?! О, не. Не, не, не! Дори най-изкусните лъжци имат своите лоши дни. Тея не можеше да си позволи този ден да е тъкмо днес.