Разбитото око

87.

Чукане по вратата и познат женски глас:

— Кип?

Не знаеше откога стои на тъмно в стаята си. Думата „време“ още ли имаше някакъв смисъл? Надяваше се, че мракът може би ще върне картата на черния луксин. Не беше видял всичко в нея.

Но тя не се върна. И не знаеше как да я призове. За толкова неща трябваше да помисли, толкова решения да вземе — още сега, в този миг, — че стоеше като вкаменен. Не беше способен да разсъждава за нищо. В живота му настъпваха необратими промени, а той искаше да се взира в някаква карта?

Е, да, ако беше прав и разглеждането (или преживяването, или припомнянето, или каквото се случваше между него и картите) беше почти мигновено, би успял да преживее толкова от тях, колкото му скимне, без да губи време. Но без да знае защо, Кип дори не се съмняваше, че това е невъзможно. Дори да измъдри начин за призоваването на една-единствена карта, нищо чудно тя да изпече онова мъничко, рядко използвано грахово зърно между ушите му.

Това само му напомни колко го боли главата.

Чукане по вратата. Отново. Впрочем… това вторият път ли беше?

Натисна плочката и коленете му щяха да се подгънат, когато светлината опари очите му — изгаряше като каменна сол, втрита с подметка в откритата рана на мозъка. Опря се задъхан на рамката на вратата и отвори.

— Кип? Добре ли си?

Адове… Не беше Тея. Защо си беше втълпил, че е Тея?

„Защото Тея е единственото момиче, което идва да говори с тебе по свое желание.“

— Да не си махмурлия? — попита Тизис.

Аз съм великан, пробуден в постелята си от убийци. С ръмжене на звяр сграбчвам мъжа, навел се над леглото, и го забивам с такава сила в мраморната стена, че черепът му се пръска и кръв оплисква всичко наоколо. Остра стомана се забива в мускулите на крака ми, дълбоко, горещо. Скачам от леглото, но в главата ми бушува пожарът на препиването, черни точки се мятат пред очите ми.

Остават четирима — мърльовци, а не професионалисти. Онзи, който ме е доближил, опитва да ме намушка… и аз отбивам, макар и с цената на още кръв. Хващам ръката му в ключ, изкълчвам я, юмрукът ми го удря в лицето толкова силно, че се пукат кости… проклятие — кости и в неговата глава, и в моята ръка. Мога да се бия по-добре!

Викам оглушително и виждам страха в следващия…

— Не — отрече Кип. — Мъчи ме… ъ-ъ, светлинна болест.

Изражението ѝ се смекчи.

— Минава доста време, докато свикнеш с притеглянето, нали? Толкова е лесно да прекалиш в началото. И аз стигнах до светлинна болест няколко пъти. — Въпреки налегналите и нея грижи му се усмихна. — Е, не само няколко пъти. Такива сме си ние зелените, ясно ти е.

„Тя е хубава. И мога да се любя с нея. Колкото искам. Добре де — колкото тя ми позволи. Тоест едва ли ще е много често, като се замисля, но поне няма да е нищо. Поне трябва да консумираме брака, нали?“

Андрос Гайл се заблуждаваше за нагона на Кип — не липсваше, а беше в прекомерно изобилие. Просто Кип не разчиташе, че в близко бъдеще ще има някаква възможност да го задоволи. Все беше „някой ден, не се знае точно кога, не задълбавай в това, само ще провесиш нос още повече“.

Но колкото и силно да беше желанието, не искаше да стане насила. Да принуди Тея, докато беше негова робиня, щеше да е гнусно… Ох, мозъкът му едно си знаеше в момента — да затъва в болката колкото може по-надълбоко.

Ами ако поиска да легне с Тизис, но щом остане гол пред нея, тя се отврати? Ами ако го презре заради тлъстините му? Как красавица като нея, която може да съблазни всеки мъж, ще се примири да го понася?

„Аха, не си особено целомъдрен. Само си уплашен.“

— Кип, знам, че ти дадох една седмица да обмислиш… сещаш се, предложението ми. Между другото разговорът ни изобщо не беше какъвто си го представях и… както и да е. Знам, че ти казах една седмица, но трябва да чуя отговора ти по-скоро.

— По-скоро ли?

— Например още сега. — Тя го погледна смутено. — Налага се да напусна Ясписите. Оттук тръгвам направо към пристанището.

— Не носиш нищо. Дрехи… де да знам — скъпоценности, благовония? Каквото имаш.

Кип се чувстваше по-тъп с всяка изречена дума.

— Робините ми вече занесоха тайно всичките ми вещи на кораба. Формално аз съм заложница на Хромария, затова ми е забранено да замина без разрешение. Не биваше да вземам нищо, за да не се досетят шпионите на дядо ти.

— Това ли било…

Малко беше закъсняла с предпазливостта. Андрос знаеше всичко. Винаги знаеше всичко. Проклет да е. Дано е обречен на хиляда огньове едновременно.

Огън. Поглъща жената, кожата и се сгърчва, кипналата кръв съска…

„Дишай. Дишай. Върни се в настоящето и остани в него.“

А още не беше решил как да постъпи. През последните дни трябваше да претегля всяко „за“ и „против“, без да го разсейва прекрасна млада жена, застанала пред него.

„Нали си Кип Устатия? Превърни го в предимство.“

— Знаеш ли, всъщност не съм решил. Щеше да е най-разумно, ако през тези дни претеглях всяко „за“ и „против“, без да ме разсейва прекрасна млада жена, застанала пред мен. А ти си красавица. Знаеш как въздейства това на мъжете. Опитваш се да ме съблазниш ли?

— Моля? — смаяно промълви Тизис. — Е… благодаря ти, но за какво говориш?

— Опитваш се да ме съблазниш ли? — натъртено повтори Кип.

Тя пак се притесни.

— Мислех, че жените не те интересуват.

— Какво?!

— Докато се чудех какво да правя и как да говоря с тебе, поразпитах и никой не си спомни да си проявил интерес към някое момиче. Казаха ми, че си имал стайна робиня и дори не ти е хрумнало да легнеш с нея. И аз предположих, че или сексът няма никакво значение за тебе, или си падаш по момчета. Повярвай ми, ако очаквах да е лесно, на секундата щях да си поразголя гърдите пред тебе.

— К-какво?…

И Кип се разсмя неудържимо. Да, дядо му бе предвидил какво ще направи Тизис… само че изобщо не беше познал причината. Андрос очакваше, че тя ще помоли Кип да стане неин спасител, защото е лукава. А Тизис си бе наумила, че Кип предпочита мъже.

— Толкова съжалявам — измънка тя. — Значи не си…

— Не съм — потвърди Кип и се ухили. — Нека го кажа по-ясно — нито харесвам мъже, нито съм равнодушен към секса, но… не всичко зависи от мен. Аз… да, девствен съм, но…

Стисна клепачи. Наистина ли бе казал това? „Оролам, моля те — нека подът се разтвори и ме погълне.“ Отвори едното си око. Тизис го зяпаше втрещена.

„Хайде, Кип Устатия, обърни го в своя полза.“

— С други думи, Тизис, аз те смятам за невероятна красавица, и то не само с разсъдъка си. И първоначалното ми не особено силно влечение към тебе, което се обяснява с подозрението, че си искала да ме убиеш, започна, колкото и да е странно, да нараства с всеки изминал ден.

Долавяше, че тя не е равнодушна към леко оплетения и мъничко заядлив комплимент. Изчерви се едва забележимо, впереният в него поглед се промени. Преди да каже нещо, Кип продължи с красноречието:

— Но това влечение, независимо дали е прехласване на момче, за каквото явно ме смяташ, или е нещо по-зряло и достойно за вниманието ти, не е най-важното.

Кип виждаше, че тя умува над думите му и ги приема сериозно. Но не с учудването, че той сякаш е пораснал пред очите ѝ. Забелязваше зачатъците на уважение.

— А какво е най-важно? — попита Тизис.

— Ако направя това, ще се опълча на дядо си. Той вече не е само Червения. Сега е промахос. Плашеше ме и още когато си беше Червения. Той не прощава оскърбления. Поне няколко години ще се нуждая от закрила — и твоята, и на сестра ти Ейрени.

Имаше някаква частица истина в думите му, но бяха по-скоро лъжа и Кип се засрами, че ги изрече с такава лекота. Тизис обаче се заблуди за причината на неловкостта му — реши, че го потиска нуждата да поиска закрила от жени. Но след като Кип бе опознал Карис и Бялата, тъкмо това не би го притеснило и за миг.

— Кип, дядо ти няма да те подгони, докато е зает с войната. Иначе ще рискува да изгуби подкрепата не само на моя род, а и на всички в Рутгар. След войната… кой може дори да си представи какво ще се случи тогава?

Беше права. Като политическо обвързване този брак щеше да е много по-изгоден за рода Гайл, отколкото за Маларгос. Тизис си представяше, че положението ѝ тук е твърде застрашено, и Андрос се бе постарал да изостри у нея това чувство, но той всъщност се стремеше да задържи Рутгар на страната на Хромария. Нуждаеше се и от бездънната хазна на Маларгос, за да продължи войната.

Чрез този брак Андрос Гайл би укрепил силите си, а щеше и да държи Кип настрана от Хромария, за да не му навлича излишни затруднения. Дори ако Кип не пожелаеше да му служи, Андрос пак щеше да постигне целите си. А ако Кип му се подчиняваше, щеше да внедри свой шпионин в самия род Маларгос.

Кой би се престрашил да стига в замислите си отвъд края на войната? Кой друг, ако не Андрос Гайл.

Но какво би спечелил самият Кип от участието си в тази интрига? Съпруга, която след време можеше да наследи огромно богатство, свое място близо до средоточието на властта и слава, че се е противопоставил на дядо си. След войната щяха да се „помирят“ и всичко щеше да е наред. Политически брак, в който не би имал от какво да се оплаква.

Едва ли можеше дори да се надява на нещо по-добро. А и щом Зимун се бе намесил в играта, Кип вече не беше незаменим.

— В какви размисли потъна, че се начумери като буреносен облак? — подкачи го Тизис.

„Май нямам изход. Но може би трябва да погледна нещата от другата страна. Искам да се опълча на дядо си, защото е мръсник, защото се държа жестоко с мен и ме обиждаше, защото се опита да уреди убийството ми. Но това беше преди да ме опознае. Опита се да убие и Гавин. Не, опита се да вземе Ножа, а Гавин му пречеше. Ако се примириш, че не можеш да застанеш срещу Андрос Гайл, всички негови постъпки изглеждат забележително логични.“

Андрос Гайл нямаше приятели. Той имаше полезни съюзници и врагове.

Кип стигна до прозрение за стареца с вдъхновена проницателност, плашеща и неоспорима. За Андрос животът беше игра на Девет крале. В нея имаше противници и той правеше всичко по силите си да ги унищожи. Неговите противници имаха карти, които той трябваше да премахне от играта или да надделее над тях с по-силни. А себе си виждаше просто като Господаря. Стремеше се да запази своите карти, докато имаше полза от тях, но ги изхвърляше от играта безогледно, ако така постигаше целта си, отърваваше се от тях още по-безмилостно, ако можеха да бъдат използвани срещу него. Ето колко бездушен и решителен беше Андрос Гайл. Кип отдавна се мъчеше да разгадае какво иска старецът. Какво подбуждаше Андрос към такава упоритост, към толкова далечни замисли? Не му се вярваше да са парите, имаше си предостатъчно. Не му се вярваше и да са жените, май му стигаше да има стайни робини. Не го правеше заради родината, Оролам или дори властта, както я разбираха останалите. Ако го подтикваше жаждата за власт, нямаше ли да иска господството му над другите да е по-явно? А той се бе задоволявал само да е един от Цветовете в Спектъра в продължение на толкова години.

Може би за Андрос всичко беше и по-сложно, и много по-просто — той се стремеше да побеждава. Не го вълнуваше дали целият свят ще научава за победите му. Нали онези, които имат значение в играта, ще знаят? Останалите му бяха безразлични. Защо да се ласкае от възхвалите на буболечки? Не виждаше никаква полза в гръмките титли на владетел. Ако има истинската власт на император, ако в представите на важните хора е равен на император, постижението не е ли още по-велико?

Щом Кип проумя това, поне още един факт оголи вълчите си зъби насреща. Не можеше да си позволи увереност, че след време Андрос ще реши да сложи край на тяхната престорена вражда. Ако след седем години имаше в ръцете си по-силни карти от Кип, като нищо можеше да го унищожи, вместо да го възнагради.

„Да, такава сделка ми предлага. Приемам или отказвам. Без да си затварям очите.“

И все пак… да прави каквото Андрос Гайл иска от него? Всичко в него се бунтуваше срещу това.

Доскоро би рискувал нехайно собственото си унищожение, но сега постъпките му щяха да засегнат неминуемо и хора, за които милееше. Трябваше не само да избира между доброто и злото, а или да прояви ума си, или да се окаже тъпанар.

Нищо нямаше да спечели, ако играе срещу Андрос Гайл, нито намираше път към победата в такава игра. Тогава защо се терзаеше така?

— Мисля за дядо си, това е — отговори най-после на въпроса на Тизис. — Не е от хората, които можеш да си позволиш в ролята на врагове.

— Но не е и от най-подходящите хора за приятели, нали? — напомни тя.

— Той няма приятели.

— Знам. Два пъти се оплетох в интригите му и накрая се мразех почти колкото намразих него.

— Да, така е с хората около него — съгласи се Кип. — Но… как да знам, че ако завися напълно от тебе и от твоята сестра, няма да направя още по-голяма грешка? Тук съм под заплахата на Андрос, но тук са и моите приятели, ако ще да са малцина.

— Тя ще признае, че съм избрала най-доброто в неизгодно положение… но дори да не ме разбере, остава си моя сестра. Обича ме и никога няма да ми обърне гръб.

„Сигурно е много добре да знаеш това.“ Такова беше приятелството му с другите в новобранската група, но го губеше неумолимо. Каквото и да направеше, животът ги отдалечаваше от него. „Едно хубаво нещо да ми се случи и вече ми го отнемат.“

— Да го направим. — Взря се в Тизис, сведе поглед към обувките си и пак вдигна глава. — Ъ-ъ… а как ще го направим?

— Днес вече няма време. Трябва да стане призори. Ще се срещнем с луксиат, когото познавам, в малкия храм при Кръстовището. Знаеш ли го?

— На Кръстовището е било тирейското посолство преди време. Ще намеря храма. Не е ли по-практично да тръгнем веднага и капитанът на кораба да ни ожени?

— Възможно е, но не и практично — възрази Тизис. — Искам бракът да бъде вписан официално тук, да има свидетели, да ни ожени луксиат с добро име. Иначе дядо ти може да анулира брака.

— Предвидлива си.

Не я ласкаеше. Може и да беше по-умна, отколкото бе смятал. Ама че гадна мисъл за бъдещата му съпруга…

— Благодаря — Лицето на Тизис грейна.

— Аз само…

— Казвам го искрено. И пак ти благодаря. Гайл да похвали моя ум? Рядко се случва с някой от нас — простосмъртните. Видях как се беше умислил, когато те попитах. Сигурно се беше отнесъл много далеч оттук?

— Ами… да.

— Аз ту си блъсках главата седмици наред, ту се опитвах изобщо да не мисля как да ти го кажа… а ти прехвърли всички възможности в ума си за минути. Ако не беше толкова смайващо, щеше да е ужасно досадно. И е привлекателно почти като това… — Тя пристъпи към него и докосна раменете му. — Може ли да си позволя такива думи, или ще си кажеш, че съм безсрамно пряма?

Кип знаеше, че раменете му са широки, такъв си беше скелетът му. Произхождаше от род на плещести мъже. Никога не мислеше за себе си като „плещест“ в смисъла, който други влагаха в думата — нещо достойно за възхищение. Той просто си беше едър. Нали? Но с нейните длани на раменете му нямаше как да не се сети за мускулите там. Тя подсказваше, че и за нея „плещест“ е привлекателна дума. Стори му се, че мозъкът му ей сега ще изпуши от усилията да смели всяко скрито значение. Чакай, чакай… тя намираше нещо хубаво в раменете му?!

Не помнеше да се е замислял за раменете си повече от три пъти през целия си живот. Ако имаше и толкова. И то когато трябваше да седне на скамейка в храм, но нямаше място за него до другите плещести новобранци от Черната гвардия. Значи за нея раменете му бяха привлекателни?

Умът му тъпчеше на място: „Рамене? Рамене ли?“ Олеле, устните ѝ бяха толкова близо, пълни устни, очите големи, изумрудени искрици в зеленото, замайващи, ресниците дълги, бузите розови, но може би винаги си бяха такива или беше подсилила цвета с нещо? И защо въпреки паметта на Гайл не успяваше да си спомни дали бяха толкова розови преди малко? И… Оролам, смили се… кръвта нахлуваше и в неговите бузи и… и се очакваше да направи нещо, не е ли така? Да. Да, разбира се.

Сега трябваше да я целуне. Ох…

Трябваше да я целуне веднага, преди този миг да е отминал. Но ако тя не искаше да я целува? Ако Кип тълкуваше неправилно знаците? Никога не бе получавал знаци. Нищо не пречеше той да си въобразява, а тя да му подсказва съвсем друго. Ако не искаше да я целува, а той я целунеше, щеше да го помисли за безнадежден глупак, нали? Кип беше по-млад от нея. Пак щеше да стане момче в очите ѝ, щеше да загуби уважението ѝ. Може би Тизис дори щеше да се откаже от брака.

Чакай, тя май му зададе въпрос? Но какво… как тъй забравяше всичко?!

И ушите му сякаш пламнаха, раменете му под нейните ръце се стегнаха като кожа на тъпан. Тя дръпна едната си ръка и той за малко не подскочи изнервено. Загледа се смутено в краката си, не издържаше погледа ѝ. Всичко беше оплескал.

Гадост, гадост!

Но когато наведе глава, виждаше не стъпалата си, а надникна под роклята ѝ. „На Оролам… циците…“ Смръзна се. Това си беше истинско богохулство. Не му пукаше особено, когато проклинаше с „на Оролам топките“, а Оролам сътворяваше и тестисите, и гърдите, нали? Ама че работа — продължаваше да гледа и вече си беше зяпане. Ако не и нещо по-лошо. Ще вземе да му порасне дълга бяла брада, докато успее да откъсне поглед. Не, зяпането вече ставаше похотливо. То пък подсказваше някакво намерение. Превръщаше го в противен натрапник, но той не искаше да…

На Оролам циците. Проточи се твърде много. И тя знаеше. Неизбежно. Погледна я в очите, примижал от срам.

— Каквото и да кажа, ще прозвучи още по-неуместно, а? — каза Кип.

— Шът — спря го тя с искрено съчувствие. — Отпусни се. — Хвана едната му ръка, увиснала като прът до бедрото, и я сложи на кръста си. — Всъщност си мисля, че е очарователно.

Очарователно значи. Дума, която подхожда на кученца и бебенца. „Ау, колко е очарователно.“ И после го щипкаш по бузката.

Тя хвана другата му ръка и я сложи на шията си. И се притисна до него.

„Току-що се почувствах като скопен. От собствената си глупост и непохватност. Очарователно. Да пропаднеш в ада, Кип, това беше твоят шанс и ти… Тя какво прави?…“

Тизис наведе главата му към себе си и го целуна полека по устните.

Кип потъна за миг или два в приятния ѝ дъх… „Хъм, кой може да има приятен дъх? Човешкият дъх не е ли в най-добрия случай поносим…“ И в прекрасната влажна мекота на устните ѝ, в прекрасния мек натиск на тялото ѝ, сливащо се с неговото.

„Ох… Олеле…“

Тя го пусна и ръцете му се свлякоха безсилно.

— Кип, почти не се познаваме, но тази твоя чудата смес от невинност и сила е… омайваща.

Той преглътна.

— Май е добре, че вече съм се изчервил от… другото.

— И защо да е добре?

„Защото иначе кръвта ми щеше да се втурне бясно към друга част от тялото.“

— Защото така няма да се притеснявам повторно, че съм се изчервил.

Тизис прихна и Кип погледна крадешком деколтето ѝ. Почувства се странно. Щом вече бяха на практика сгодени… или нещо бъркаше?… редно ли беше да я оглежда дръзко? Или още си оставаше нахално зяпане?

„Оролам, нищо не ми е ясно.“ Погледна към вратата.

— Какво правиш? — попита тя.

— Честно ли да отговоря?

— Честно.

— Хрумна ми, че лоши хора може да строшат бравата и ще съм принуден да се бия с тях. С това поне знам как да се справя.

— Пак тази девственост, а? — Тизис поклати глава.

Кип изпъшка.

— Надявах се да съм затрупал тази дума със следващите си словоизлияния.

Тя сви устни замислено, очите ѝ блеснаха.

— Е, забелязах още един-два признака след това…

Кип закри лицето си с длани.

— Защо Оролам не ме прибере още сега? Смешен съм.

— Казах ти, че си очарователен.

— Жените не искат мъжете в леглото си, защото са очарователни — изтърси той.

— Жената пред тебе иска — отвърна Тизис със същата бързина.

И устата му изведнъж пресъхна като пергамент.

— Ще се погрижим за твоя малък проблем — обеща тя.

— Моя… ъ?

Тя да не говореше на чужд език? За кой негов недостатък си мислеше? Смотан? Нескопосан? Срамежлив? Безнадежден?

— Говоря за твоята девственост.

— О…

Оролам, трябваше ли да го казва на глас? Какво щеше да стане, ако някой минаваше точно сега по коридора? Думата „девственост“ би привлякла вниманието по-сигурно от всяка псувня.

— Да, да, разбира се — смотолеви Кип. — Исках да кажа „да“! Наистина го очаквам с нетърпение. Повярвай ми, нищо друго не съм очаквал така през живота си.

— Още сега.

Тя залости вратата, погледна леглото му и се усмихна. Но макар че думите ѝ бяха смели, имаше някаква свенливост в усмивката и поруменелите бузи. По-розови отпреди. Без никакво съмнение.

Но Кип Устатия не можеше да си отвори устата.

— В края на краищата — продължи Тизис — корабът няма да замине без мен, нали? Хайде, събличай се.

Звукът, излязъл от гърлото на Кип, дори не беше писукане. Проклятие! Той се взираше с копнеж във вратата. Да се съблече? Тук? На светло? Не беше дебел както някога, поне това знаеше, но… нали бе виждал Тизис гола. „Тя е великолепна, а аз… аз съм шибаният мечок.“

Май думата „шибан“ беше съвсем неуместна в неговия случай. Това обаче го накара да си представи как се сношава мечокът.

„Ех, не мога дори да си спра мислите. Сега съм с прекрасна жена, която иска да се люби с мен, но стърча като мечок, който изобщо не се е сношавал, и мисля.“

Ако го целунеше още веднъж, може би всичко в главата му щеше да се размъти и мислите ще секнат в розовия облак на щастието, че се е забравил в прегръдките ѝ, но…

— Да се съблека ли?!

— Чакай, чакай — разколеба се тя. — Прав си. Виждам, че мислиш далеч напред — не защото искаш да ме отблъснеш, а в случай, че нещо потръгне зле преди да се качим на кораба утре. А и не бива да го правим така. Сестра ми ще ме убие. Не че тя е самото целомъдрие… лицемерка такава. — Подхвърли обидата както се говори за много близък човек. Само споменаваше факт, не заклеймяваше. — Тя открай време си е наумила да ме продаде скъпо, все ми втълпяваше: „Не им даваш стоката, докато не ти дадат златото.“ То се знае, тя ще ме попита, когато се върна, дори ако сме направили всичко както трябва. И винаги познава дали я лъжа. Мога да почакам един ден. И ти можеш, нали? Не исках да те дразня.

— А? Какво?

„Аз ли съм прав?“

— Ако искаш, смятай, че аз съм виновна. Капризна съм. Извинявай. Утре. Или ще наемем стая в „Кръстопътят“, или ще се задоволим с капитанската каюта на кораба. Между другото, голямата стая си е чисто прахосничество, не мислиш ли? Аз поне си знам, че дълго няма да поискам да се вдигна от леглото.

— Аз… аз… — заекваше Кип.

Кръвта му не бързаше да се върне където обикновено ѝ беше мястото.

— Не се безпокой, ще наваксаме, обещавам ти — каза Тизис и плъзна длан по предницата на панталона му.

Когато най-страшните пролетни бури връхлитаха Ясписите, мълниите често се забиваха едновременно и в седемте кули на Хромария. За Кип усещането беше същото. Само че хиляда пъти по-силно.

— О, не си безразличен, както забелязвам — измърка Тизис.

Думите ѝ прозвучаха неочаквано мило, защото бузите ѝ станаха алени, като че ли сама се изненада от ужасната си палавост. Само че не отдръпна ръката си.

— Кип, знам си, че не започнахме добре и вината е моя, но…

Някой тропна силно по вратата. Тизис отскочи гузно, обаче се опомни веднага. Изви вежда.

— Видя ли от какво се спасихме? Можеше да стане много неудобно — прошепна на Кип.

Той мигаше стъписано, сякаш го бяха топнали във вана с огромни мехурчета от „не мога да повярвам, че това се случва“ и в очите му бе влязла пяна от сапуна на „ама аз май наистина ще науча какво е секс“.

Но по-мъдра част от него наблюдаваше отстрани. „И двамата сме деца, които си играят на големи. Пробваме обувки, които са ни твърде широки, и се чудим защо се спъваме.“

Тизис пак зашепна, вече сериозно и малко уплашено.

— Кип, който ще да е дошъл, не издавай, че съм тук.

И застана зад вратата.

Устните му мърдаха беззвучно, но той нямаше какво да каже. Отиде при вратата и я открехна не толкова малко, че да буди подозрение, но и не толкова широко, че да изглежда като покана.

— Ох, слава на Оролам, че те заварих! — възкликна Тея.