Разбитото око

39.

— Искам да ме намушкаш — каза Гавин.

Двамата с младия Маларгос стояха на палубата в ранното утро.

— Моля да ми простиш, но не разбирам…

— Вече са ме ръгали с това нещо. Може би два пъти.

— Къде? — попита Антониус.

— При Гаристън и при Ру. Бях на кораби и двата пъти.

— Питах в коя част на тялото.

— О, в гърба — ето тук, после в гърдите — ето тук.

Намерените в галерата дрехи изобщо не стигаха и подобно на останалите доскорошни роби Гавин не носеше риза. Това възмути младия лорд, който му предложи собствените си одежди, Гавин обаче не можеше да приеме по причини, които не биваше да споделя с него. Както и да е, сега посочи голата си кожа.

Антониус погледна отблизо.

— Няма белези… Как така няма белези?

Хвана здраво меча и го заби в палубата. Върхът проникна дълбоко в излъсканото, заякчено с огън дърво. Младежът вдигна глава и изгледа недоверчиво Гавин, който сви рамене.

— Мисля, че при мен е различно.

Умуваше напрегнато в предишния първи ден на свободата. Първо за Карис и отново за Карис — мислите, които му причиняваха такава болка, докато беше в ада на гребните палуби. Виждаше усмивката ѝ, извивката на шията, косата ѝ, вече руса, и сълзите ѝ на радост, когато се прегърнат отново. Можеше да усети как докосва лицето му с пръсти, когато е заспал, за да повярва, че е истински. Представяше си как ще ухапе тези пръсти, за да я стресне, и как ще се засмеят двамата. Представяше си стройните ѝ крака около хълбоците си, горещата ѝ прегръдка… но от това болеше. Чувстваше тялото си като съд, пълен с покруса, и дори представите за удоволствието бяха мъчителни. Помъчи се да си представи какво би казала тя, когато види очите му. Карис се бе омъжила за Призмата. Бе приела цената да живее с най-могъщия мъж на света, но бе приела и доброто в този живот.

Но той не беше същият мъж. Сега не можеше да изпълни обещанията си. Какво щеше да каже тя на празната черупка пред себе си?

„Сега не съм какъвто бях. Какви благородни дела все още са по силите ми? По силите на една осакатена твар?“

Но и тези терзания бяха непоносими. Затова се замисли за мускета-меч. Черното в това оръжие го привличаше неустоимо. Приличаше на обсидиан. Но никой не би могъл да превърне обсидиан в тези изящни спирали. Обсидианът не подлежеше на такава обработка. Цепеше се на парчета с остри режещи ръбове. По време на война онези, които бяха толкова богати, че да си купят малко обсидиан, слагаха малки ивици от него на върховете на стрелите си, защото пробиваше луксина по-добре от стомана. Само че малцина можеха да си го позволят. Всеизвестно беше как пречи на притеглянето. Затова притеглящите луксин го наричаха адски камък и го смятаха за въплътена тъма, за отрицание на светлината и следователно за сечиво на врага.

Гавин бе заповядал на своите хора — тоест на войниците на истинския Гавин — да съберат всички оръжия с адски камък, а също и всички накити с късчета от него, прибра ги в няколко сандъка и удобно ги „загуби“ по обратния път към Големи Яспис. Все пак войната бе завършила току-що и в този хаос се губеше какво ли не. Използва съкровището си, за да сложи обсидиан в тунелите на затвора за Гавин под Хромария. Да, познаваше твърде добре обсидиана.

И не можеше да разбере що за оръжие е това.

— Не може ли да опитваме по малко, вместо да те намушкам направо и да се надяваме, че няма да стане страшно? — помоли Антониус.

— Да, така ще е по-добре — съгласи се Гавин.

Антониус още се мръщеше недоволно. Вдигна меча и го насочи към гърдите му. После продължи:

— Защо аз само да не държа меча, а ти се нанизвай колкото изтърпиш. Така останалите на кораба няма да ме удавят като твой убиец.

— Прав си.

Гавин опря върха на черно-бялото острие в гърдите си. Натисна… и отскочи с псувня. По гърдите му се стичаше червена струйка.

Антониус също отскочи, облещен от ужас. Двамата мълчаха. Гавин затисна раната.

— Значи… предишния път не беше така? — попита младежът.

Гавин избълва още сквернословия към небесата. Не можеше да приеме, че всичко се е случило само във фантазията му. Кинжалът си беше кинжал в схватката с баща му и Гринуди, а после се превърна в меч. Топчията бе казал, че го е извадил от тялото му… и че върхът е стърчал от гърба му.

Може би това се случваше само веднъж. Отнема ти цялата магия — и край. Но с обсидиана не беше така. Несъмнено можеше да източи луксина от кръвта ти, но не пречеше да притегляш след време, дори ако беше в огромни количества.

— Може ли да опитаме с теб, Антониус?

— Каза, че ти е отнел дарбата да притегляш — напомни младежът.

Не че Гавин искаше чак толкова да му каже, но нямаше как да го излъже. Момчето го бе помолило да притегля, за да поправят заедно галерата, а Гавин не бе измислил убедително оправдание защо не може да се съгласи.

— Така е — призна и сега. — Само предполагам, разбира се, но няма друго обяснение.

— Значи искаш да се откажа от способностите си да правя магия само за да задоволиш любопитството си? Не ме разбирай погрешно — искам да помогна, но… Не може ли да почакаме и да измислим друг начин?

Гавин въздъхна. Как да го упрекне?

— Наближава първа вахта. Време е. Трябва да решим какво ще правим.

Предния ден, разгорещени от възбудата и страха, просто гребаха до смрачаване, за да се отдалечат. Никой от робите не се сети да използват секстанта и компаса, за да научат къде са, а и небето беше облачно. Антониус Маларгос твърдеше, че са между Рат и Ясписите — на два дена плаване от Рат.

Новият екипаж на галерата се събра на палубата. Мнозина бяха спали под звездите; не им се вярваше, че някой няма да ги прикове отново към веслата. Развиделяваше се, небето порозовя. Насядаха в кръг.

Антониус заговори пръв.

— Днес трябва да решим накъде ще се отправим. Имаме храна и вода за… Колко? Пет дни? Чух вече какви страховити гребци сте и не се съмнявам, че за толкова време ще стигнете до което и да е място по половината бряг на Кървавата гора, както и по половината бряг на Рутгар. Разумният избор обаче е само между две възможности — или отиваме на Големи Яспис, или отиваме в Рат.

— Че за какво ни е да отиваме в Рат? — попита някой.

— Пропусна третата възможност — възрази друг. — Можем да си останем пирати. Наближава Слънцеднев, по моретата ще има всякаква тлъста плячка.

— Чуйте ме! — настоя Антониус.

Той беше твърде плашлив, твърде млад. Опасяваше се, че губи влиянието си над тези моряци, а не беше така. Те само искаха да усетят малко по-силно вкуса на свободата. А какво по-добро от безнаказаното ежене срещу човек с толкова по-високо положение? За мъже, опитвали до вчера камшика, това беше по-омайващо от отлежало вино.

— Предлагам ви не само свобода, а нещо повече — продължи Антониус. — Моята братовчедка Ейрени Маларгос е справедлива, богата и има връзки навсякъде. Ако попаднете в неподходящ град, ще ви смятат за избягали роби, които всеки може да плени отново. А на по-лошо място ще ви обявят за бунтовници. Ще ви обесят. Моята братовчедка ще ви даде документи, които ще важат във всяка сатрапия. Това е свобода. Повече няма да бягате. И разбира се, ще си поделим поравно печалбата от плячката на този кораб. Аз не искам дял, макар че ви спасих. И всеки от вас ще получи още по петдесет данара.

— Искаме си и кораба! — извика някой.

— „Злият лебед“ ще бъде продаден, тези пари също ще бъдат разделени поравно — обеща Антониус. — Само така подялбата ще е честна. Ако някои от вас искат да съберат, парите си и да го купят, това си е ваша работа.

Гавин се изправи.

— Лорд Антониус. — Кимна му с уважение. — Искам да знаеш колко сме ти благодарни всички ние за това, което направи. Ще се погрижим да бъдеш възнаграден щедро. И все пак… Не разбирам защо си губиш времето. Ще отплаваме към Големи Яспис, защото съм готов да удвоя всичко, което ти предлагаш.

Мъжете на палубата се развикаха доволни. Но Антониус вдигна ръка мълчаливо, чакаше. Някой кресна:

— Затворете си плювалниците бе, отрепки, оставете лорда да вдигне цената!

Разсмяха се, но накрая притихнаха.

— Ще кажа две неща — започна Антониус. — Знаете едното, а другото — не. Първо, всички сте чували с какво се слави Ейрени Маларгос. Тя не отстъпва в пазарлъците, но винаги държи на думата си, каквото ще да става. Второто — ако всичко беше наред, Гавин Гайл наистина би могъл да удвои всичко, което аз и тя ще ви предложим. Ако всичко беше наред, не се съмнявам, че Гавин Гайл би спазил обещанието си към нас, макар да знаем с какво се е прославил неговият род от много поколения.

Малко прекаляваше с красноречието пред тези моряци. Те бяха прости хорица. Но Гавин не го прекъсна. Нека момчето си изиграе ходовете. Гавин знаеше предимствата си. Това беше неговата игра. Не би допуснал екипаж, редом с който се е мъчил месеци наред, да му бъде измъкнат под носа. Нямаше да позволи. Забеляза, че Оролам е вперил в него пронизващите си очи на пророк.

— Само че не всичко е наред — натърти Антониус. — Както чух снощи от всички вас, лукслорд Андрос Гайл е намушкал собствения си син и го е хвърлил зад борда. — Той спря за миг-два. — Сега ще ви кажа, че лукслордът не седя бездейно, откакто синът му изчезна в морето.

Мъжете в кръга се обръщаха да погледнат Гавин и той почувства как у него се надига безмерен страх.

— Обявиха Андрос Гайл за промахос — продължи Антониус. — Сега има толкова голяма власт, колкото нямаше дори Гавин Гайл през Войната на Лъжепризмата. Той не иска неговият син — неговият враг, когото смяташе за погубен от собствените си ръце, да се върне. За ваше добро и за доброто на Гавин ви казвам, че последното място на света, където бихте искали да отидете, е Големи Яспис.

Гавин забрави да диша. И за миг не се усъмни, че чува истината.

Прекалено късно осъзна, че трябва да разчита само на думите на Антониус. А тези моряци не бяха обиграни в красноречието, мнозина от тях дори бяха неграмотни, затова пък разгадаваха лесно нечие изражение. Неприкритият ужас на Гавин тутакси потвърди, че Антониус говори истината.

— Но Гавин е Призмата. Това нищо ли не…

— Дали е Призмата? — решително възрази Антониус. — Знам, че вие вярвате в това. И аз вярвам, че той е Призмата. Но ако стъпи на Големи Яспис и подчинените на неговия баща го хванат, ще извика ли: „Аз съм Призмата“? Нали ще отговорят: „Щом си Призмата, притегляй, за да се спасиш и докажеш!“ Той не може да притегля. Не може да докаже кой е. Гавин е наш приятел, за нас той е Призмата — да, аз също вярвам! Но сега иска да си иде у дома и прилича на пиян приятел, напиращ да преплува морето. Не са добри приятели онези, които ще подтикнат пияния да плува. Докажете своето приятелство към Гавин и своята преданост към Призмата — не му позволявайте да прахоса живота си напразно.

Гавин нямаше отговор, не знаеше как да възрази. Не бе помислил навреме, защото се бе улисал в умуване за други неща. Момчето го бе надхитрило. Да, губеше и тези умения…

— Кажете ми — не мирясваше Антониус — какво ще се случи на обикновения моряк, който се напъха между вкопчени в битка великани? Ще ви кажа какво няма да му се случи. Обикновеният моряк няма да получи двойна печалба. Нищо няма да получи. Защото ще бъде посечен на място. Хайде сега да чуя кой иска да отплаваме към Рат?