Разбитото око

97.

Никой не отвори вратата на лечебницата и Железни я изкърти. Не завари никого вътре. Нито хирурзите, нито черногвардейката, нито Гавин Гайл. Нямаше оставена бележка, не откри и следи от схватка.

— Не са тук — каза някой отвън, зад гърба му. — Чаках те.

Гринуди влезе в лечебницата.

Железни му се поклони.

Старецът махна небрежно с ръка.

— Не е необходимо, поне тук и сега.

И пристъпи към Железни.

Прегърнаха се.

— Разбираш, че не можех по никакъв начин да предотвратя това. — Гринуди кимна към празната къща.

— Жив ли е?

— Гавин — да. Черногвардейката, опитала да защити него и хирурзите — не. Андрос ще… Не, дори след толкова години не знам как ще постъпи с Гавин. Ще го затвори, докато се пречупи? Ще го убие, когато Гавин го предизвика с неуважението си, а това ще се случи неизбежно? Ще го издигне, за да служи на някоя от целите му? Нямам представа. И досега.

Старецът говореше със сърдито възхищение, сякаш отдаваше дължимото на отдавнашен враг, срещу когото се е борил толкова отдавна, че почти го смята за свой приятел.

— Аз бях там, на две-три крачки от стария скорпион — каза Железни. — Можех… Подведох ли те? Провалих ли се в своята улта? След толкова години, след толкова постижения…

Въздъхна унило.

— Носиш ли го?

— Бялата го беше скрила на мястото, което ти ми описа. — Железни му даде кутия от лакирана дървесина на зирикота, не по-широка от дланта му и висока само два-три пръста. — Не намерих ключ.

— Дай ми значката си на командир.

Железни се подчини и Гринуди счупи значката с пръсти. Железни трепна, а старецът пъхна едната от неравните половини в ключалката на кутията. Пасваше.

По кутията просветна линията на капака.

— Твоята улта никога не се е състояла в напразна саможертва, за да убиеш някакъв благородник. Имаше някои… съмнения в твоята преданост. Но ти ги премахна веднъж завинаги в този ден. — Старецът открехна кутията, помълча почтително и я затвори. — Наричат ни господари на тайните, но Хромарият няма равни в заслепяването на очите с лъжовна светлина. Казват, че сте Черната гвардия, защото дрехите ви са черни, защото като не носите никакъв цвят, показвате своята необвързаност с който и да е от Цветовете. Казват, че сте Черната гвардия, защото се отричате от светлината на собствения си разум, за да служите робски. Казват, че сте подобни в смирението си на луксиатите в черни одежди. Казват, че служите в мрака. Казват още сто незначителни истини, за да скрият в тях единствено важната — наричат ви Черната гвардия, защото сте пазители на черното. На черния зародишен кристал. И достъпът до него е възможен само с общото съгласие на Бялата и на командира на Черната гвардия. Той е оръжието, което убива Призмите и лишава от сила луксина. Той е мистрията, с която ще съградим наново Ордена. Той е перото, с което ще пренапишем историята. В това, племеннико, се състоеше твоята улта. И ти успя. Ти направи повече за Ордена на Разбитото око от когото и да било през последните три века.

Но защо Железни изпитваше такъв срам? Срамуваше се, че Гринуди не му се е доверявал. Срамуваше се от месеците, през които си бе позволил да вярва, че не е нужно да избира страна, че може да спази и двете си клетви, а не да погази и двете. И се надяваше, че прастарите врагове могат да станат приятели, защото се борят срещу общ враг. Надяваше се, че неговата улта е да убие Цветния принц. Беше свалил готрата от главата си. Твърде късно беше за това. Оролам му беше протегнал ръка, а той се бе изплюл в лицето му.

— Какво ще правим сега? — попита безизразно.

— Към какво ще насочим всички сили на Ордена зависи от твоя отговор на един въпрос, мой племеннико и моя десницо — след всичко видяно от тебе кажи ми кой е Кип Гайл?

Железни се вторачи в слугата, в роба, скрития пред очите на всички Старец от пустинята, предводителя на Ордена на Разбитото око. И почти успяваше да види как се пише историята, докато подбираше думите си.

— Той не е Кип Делаурия, копелето. Поне това знам. Не е и Кип Гайл. Той е Трошача, той е Светлоносеца, той е нашият Диакоптес, върнал се в света.

— Щом е тъй, племеннико, върви. Ти изпълни своята улта, затова в следващата си задача се опирай не на дадени клетви, а на сърцето си. Иди да отклониш волята на Трошача, за да не ни унищожи като предишния Диакоптес. Иди да му служиш, иди да го спасиш или иди да го поразиш — а с него и целия свят.