Разбитото око

74.

— Странно момче — подхвърли господин Шарп секунди след като Кип избяга от стаята.

Сега не беше невидим, разхлаби и качулката си отпред, като че ли се чувстваше хванат натясно в нея.

— Само кажи още една дума за моя приятел… Хайде де! — предизвика го Тея.

Лицето му се разкриви, сякаш бе отпил оцет, а е очаквал вино.

— Има си време и място човек да вкарва в пътя чираците си. За жалост нито времето, нито мястото са подходящи. Това… — размаха ръка в неопределен жест — е слабост, Адрастея. По-добре е за тебе да се отървеш.

Тя опита да си представи кутия, в която пуска всяко чувство. Каквото и да разкриеше, той щеше да го превърне в оръжие срещу нея.

— Не можеш да го опазиш. Знаеш, нали? — натърти Убиеца Шарп. — Не и от мен. Питам се какво ли ще направиш, ако ти заповядам да докажеш предаността си, като убиеш именно него?

— Защо не заповядаш, да видим какво ще стане? — подкани го Тея.

— О-о, имало стомана в тебе. Одобрявам. — И тя отново видя чудатата хищна усмивка, оголваща всички съвършени зъби. — Носиш ли ми нещо?

Тея му подхвърли наметалото, даде му и торбичката с полумесеците.

— Изтървах един, докато се спусках. Накрая трябваше да изчезна много набързо от покоите на Бялата. Един от черногвардейците за малко не ме спипа на балкона.

— Но не те е спипал.

— Нали съм тук?

Убиеца Шарп я претърси. Безстрастна гавра с достойнството ѝ, както ако я събличаше мъж, предпочитащ момчета. От тази мисъл ѝ олекваше, но съвсем мъничко. Започна с главата ѝ, прерови косата грубо. Ако Тея отделяше време за косата си, сигурно щеше да се разлюти, но жените в Черната гвардия бяха достатъчно практични, за да мислят за прически само преди празник.

— Не може ли да го правиш с парил? — опита се да възрази.

— Не действа безотказно, както и ти знаеш много добре.

„Нима? Всъщност не знам. Милостиви!…“

Убиеца Шарп бръкна с пръсти… отпред и отзад! От изненадата и насилието Тея дори не направи нищо. Докато се опомни, той извади пръстите си.

— Когато бях в Ха… — Спря се навреме. — Когато бях в затвора… Няма да повярваш, ако ти разкажа какво пъхаха разни хора… и къде. Да вдишвам пушек, вонящ на клозет? Никога не съм падал дотам. Дори за да приличам на другите. Един тиреец скри ножове в… ясно ти е къде. Но надзирателите го претърсиха безмилостно, ръчкаха и опипваха, целия го нарязаха отвътре. Не оцеля, затова пък се обезсмърти в дебелашките шеги на затворниците.

„Да бе, много смешно.“

Той разгърна наметалото колкото да види извезаната лисица.

— Само едното ли? Обгореното наметало на Гебалин?

— Само то беше там.

— Така ли?

— Да. Но не мога да не се чудя защо ми повери такава задача. Да не беше проверка колко съм тъпа? Ако бях намерила и двете наметала, наистина ли очакваше да ти ги донеса? Защо би ми хрумнало да стана по-безполезна за тебе, като знам колко нехайно убиваш?

За миг лицето му издаде, че е угрижен. Май не беше обмислил всичко докрай. По-важно обаче оставаше какво е мислил онзи, на когото той се подчиняваше.

— Е, това не беше ли изпитание преди всичко на ума ми? — настоя Тея.

Вечно ухиленото лице пак се смръщи.

— Може и да е било. Но ти се справи великолепно. Донесе ни искрящо наметало — по-голяма заслуга, отколкото някой в Ордена на Разбитото око би могъл да си припише през последния век. Макар че всичко ти беше поднесено на тепсия.

Тея се уплаши да не ѝ спре сърцето. Знаеше за помощта на Бялата! После се опомни — Убиеца Шарп натякваше, че той я е улеснил много.

— Навън беше ветровито — промърмори тя колкото да се сопне.

— И аз никога не съм обичал да се катеря нависоко. Но пък затова ни плащат, нали?

Сгъваше сръчно откраднатото наметало.

— Значи ще ми платиш? — попита Тея.

— Няма, разбира се. Как ще обясниш откъде са парите? Но те ще ми платят за твоя успех и аз съм ти благодарен. Щеше да е по-добре, ако бяхме взели и двете. — Убиеца Шарп пак се вторачи в наметалото. — Ако можех, щях да ти го оставя. Подозирам, че тук ще се пролива кръв. Постарай се да не те убият.

Нахлупи отново качулката на своето наметало, стегна я на лицето си с бързи привични движения и излезе от стаята.

И тя остана насаме с мислите си. Които се въртяха само около Кип. „Да му се не види, Кип. Просто… Ама че проклета работа! Пред Убиеца Шарп ли трябваше да го направиш? Когато не можех да ти отговоря? И как ли щях да отговоря, ако него го нямаше? Май със същите думи.“

Какво у Кип я вцепеняваше така? Когато тренираха, той си беше нейният партньор и Тея се справяше лесно с това. Всичко им вървеше като по вода, сякаш бяха дясна и лява ръка, заети с обща работа. Кип ѝ се доверяваше толкова, че до него и Тея си вярваше повече. Близо до Кип беше настроена по-добре към самата себе си.

От какво имаше да се плаши?

И защо думите му я свариха неподготвена? Когато я прегърна, тревожната камбанка трябваше да зазвъни лудешки в главата ѝ. Да беше направила нещо още тогава. Ако искаше само да си останат партньори или приятели, трябваше да намери нужните думи след тази случка. Ясни, недвусмислени думи, но без да го посрами. Протакането беше жестокост чрез съжаление. Приятелите не постъпват така.

Но не, тя искаше да се наслаждава на тази привързаност, надхвърляща дружбата, но всичко помежду им да си остане все същото. Искаше той да не очаква нищо от нея, но ѝ харесваше да я обожава.

„Да, страхотно. Само за мен.“

Ако сега беше искрена, защо се разгаряше тази зла ярост, щом помислеше за Тизис Маларгос? „Не изглежда ли малко прекалено, а?“

Знаеше къде може да е отишъл Кип. Мъчеше се да изсипе стърготините от онзи чувал. Момчетата са толкова предвидими.

Щеше да е по-добре, ако му каже скоро как Бен-хадад поправяше тайно разкъсания шев, откакто забеляза към какво се стреми Кип. Бащата на Бен-хадад бил шивач. Хитрецът нарочно оставяше шева да изглежда разхлабен, макар че го направи тройно по-здрав на това място.

Всички в групата се подсмиваха скришом, докато наблюдаваха безмилостното бъхтене на Кип по чувала.

Колко забавно е да прецакаш Гайл, получил всичко наготово в живота.

Изведнъж Тея започна да не вижда в тази шега нищо освен дребнава подигравка. „Точно този ден не е най-добрият да му кажа за чувала.“

Вторачи се във вратата. Защо да не отиде при него веднага, преди да е направил някоя глупост?

„А защо аз трябва да се държа като голяма? О, въобразяваш си, че проявяваш зрялост в отношенията с Кип? Оролам да ме прокълне, преди половин час щях да се изтърся от Кулата на Призмата. Няма да се плаша от разговора с едно момче.“

Хвана дръжката на вратата. Пусна я.

„Добре де, ще се плаша. Това е съвсем друг страх. Но няма да ми попречи.“ Изпъчи се и това някак я въодушеви. „Ама че глупаво момче!“

Отвори рязко и закрачи като буреносен облак, обещаващ мълнии за всеки, изпречил се на пътя ѝ. Няколко етажа по-надолу асансьорът спря и в него влезе Паям Навид, един от най-забележителните красавци в Хромария, ако не и в целия свят. Взря се в навъсеното ѝ лице. С тази външност сигурно виждаше за пръв път жена да му се мръщи. Вероятно дори нямаше представа, че жените могат да се мръщят. Гадняр. Не беше честно някой да е толкова привлекателен.

Той каза:

— Не съм ли ви…

— Не говори с мен.

— Аз само…

— Не.

— Е, стига де — усмихна ѝ се Паям, за да покаже и безупречни зъби в пълна хармония с високия си ръст и мургавото си обаяние.

Тея изсумтя и размаха ръка пред лицето му.

— Леле, колко сме хубави. Още една дума и ще се простиш с тези прелести.

За миг-два той се развесели. Тея дори не му стигаше до рамото. Сигурно приличаше на джафкащо пале. Погледът му обаче се спря на новобранския знак от Черната гвардия, извезан със сиво на сив фон. Цял поток от изражения се изля по лицето му и той се извърна почтително.

Щом излезе от асансьора на своя етаж и се почувства в безопасност, той попита:

— Впрочем как се казваш?

Тея завъртя очи от досада и хвана ръчката, а Паям каза:

— Искаш ли да отидем в…

Асансьорът се спусна. Слабичкият прилив на самоувереност от този сблъсък ѝ помогна да излезе от асансьора в подземието. Но спря след две крачки.

„Хайде, Тея. Не ставай смешна.“

Стъпка по стъпка заставяше краката си да извървят пътя до тренировъчната зала. Спря като закована и пред тази врата. „Размърдай се!“

Бутна вратата, която се тресна в стената доста по-силно, отколкото ѝ се искаше. Пристъпи вътре, готова да се извини… а тъкмо така не ѝ харесваше да започне.

И видя Кип. Лежеше на пода неподвижен, в несвяст.

Какво беше направил?!

Изтича при него. Той беше обгърнат в карти — карти за Девет крале? Големият чувал също беше на пода, разпорен, с купчина изсипани от него стърготини. Очите на Кип зяпаха сляпо. Не дишаше.

Не, не, не!

В очите му се въртяха шарки, всеки луксинов цвят беше жив в него.

Но Кип не беше.

Очите не помръдваха, само тази гъста палитра се изцеждаше в някаква безкрайна фуния и изчезваше неумолимо.

— Кип! Събуди се! Върни се, Кип! Трошач!

Разтърси го, но той си остана отпуснат. Картите се лепяха по него като пиявици. Тея започна да ги дърпа от кожата му. Те бяха отрова. Те го убиваха. Всяка се откопчваше с мляскане и малък водовъртеж от цветове потъваше в кожата като капки мастило в чаша вода. Какво ставаше?

Смъкна и последната, затаи дъх. Кип не шавна. Шарките в очите му, кълбящи се като облачета, избледняваха.

Хвана ръцете му и ги стисна силно.

— Недей, Кип, недей!

Но той беше мъртъв.