Разбитото око

88.

В зори на Слънцеднев Карис, командир Железни и техните спътници доближиха Големи Яспис. Изтощени от тласкането на плъзгуна чак до Рат и от битката, не успяха да се върнат преди здрач дори в навечерието на най-дългия ден в годината. И само защото с тях пътуваше младият гений Бен-хадад можаха да продължат през нощта, като се ориентираха по звездите.

Още по светло той притегли по памет моряшка астролабия от луксин и свърши чудесна работа с нея. Изчисли ширината, пресметна с каква скорост ще гребат, спомни си на каква ширина е Големи Яспис, увери ги, че ще стигнат призори, ако гребат цяла нощ, и следеше да не се отклоняват от курса.

През повечето време. Карис си представяше, че няма как да не забележат от огромно разстояние великанските кули на Хромария, но късно през нощта върху морето се разстла мъгла и макар че успяваха да се ориентират по най-ярките звезди, накрая се отклониха западно от Големи Яспис, от другата страна на Малкия.

— Още по-добре — тихо отбеляза Железни. Двамата с Карис бяха на веслата, другите още спяха. Скоро трябваше да ги будят. — На кея на Хромария пазят онези от Бялата гвардия. Няма да им предам Гавин.

— Преди всичко са му нужни хирурзи. Западният кей е доста близо до лечебницата на Амалу и Адини.

Най-способните хирурзи и на двата Ясписа, може би и във всички сатрапии. Бяха натрупали огромно богатство, като лекуваха две десетилетия благородници и Цветове, а после освободиха робите си и дадоха религиозен обет да изцеляват бедняците на Големи Яспис.

— Карис… — промълви Железни след няколко дълги загребвания. — Настъпи Слънцеднев. Ако не покажем Гавин пред Спектъра днес… Няма да се откажат от назоваването на Призма, ако само ги уверим, че се е върнал.

— Видя очите му.

Едното око. Почувства се като мъртва в душата си. Железни помълча.

— Синьо е.

— Значи знаеш. Надеждата ни умря. Загубихме.

И Гавин знаеше. Когато се смрачи и не можеха да притеглят, той настоя да помага в гребането. Каза, че само за това го бива. Но скоро припадна от раната и дългите лишения.

Карис го гледаше заспал на палубата, изгореното му око превързано толкова добре, колкото бяха успели. До вчера искаше само да види отново съпруга си и просто да се радва, че е жив, че отново е неин. И първо забеляза не мръсотията или окървавената му усмивка, или осакатената ръка, или изгореното око, или боядисаната в черно коса, или дългата брада, или неукротимия му дух. Забеляза онова, което смаза обичта, облекчението и надеждата — неговото здраво око. Синьо око, със светлия оттенък на лед, умно око с цвета, който имаше по рождение.

Тръгнаха да спасят Призма. Спасиха човек.

Извършиха немислимото — петима спасиха един от петдесет хиляди. И не постигнаха нищо.

— Призмите не умират така — каза ѝ Железни почти шепнешком. — Когато избраха мен за командир на Черната гвардия, ми обясниха признаците, за които съм длъжен да следя. Но нищо в Гавин Гайл дори не наподоби обичайното за другите Призми.

— Какво друго да очакваш от него? — вметна Карис.

— Не бива да споделям тайната с никого. Само това оставаше — всеки черногвардеец да се вживява в ролята на хирург и да се пита длъжен ли е да се подчинява на Призмата, или той полудява. — Железни се извърна, но след малко продължи: — Не е първият признак, но към края цветовете се натрупват в ирисите на очите и след време разкъсват халото. Както се случва с всички ни.

— Но… — запъна се Карис.

Нищо подобно не се случваше с Гавин.

— Това не е всичко. Има церемония на всеки седем години. Не знам какво се случва, но когато неговите седем години изтичаха, аз вече виждах, че не е спечелил много приятели и няма да го предпочетат отново за Призма. Предстоеше ми обаче странна изненада — изобщо не проведоха церемонията и Гавин остана Призма. След това нищо не беше същото както преди. Ако някой не се взираше във всяка дреболия, не би могъл да забележи, но постепенно съставът на Спектъра се промени коренно. Марид Черния се самоуби, но той отдавна се бореше с тежкото си униние, пък и остави предсмъртно писмо. Синия замина веднага след Слънцеднев и загина в корабокрушение, може би докато са опитвали да се изплъзнат от пирати. Зелената се оттегли, вече е покойница. Повикаха Жълтата да се върне спешно в Аборнея и няколко месеца по-късно умряла там от раните си, след като кон я хвърлил от седлото. Подчервения се затвори в своя дом на Големи Яспис и не се показа до смъртта си две години по-късно. Струва ми се, че го довършиха пиенето и похапването на листа от лотос. Майката на Делара Оранжевата незнайно как се отърва от непосилните си дългове. Предишните няколко години Делара все я нямаше, измолваше от някого още пари или вземаше нови заеми, за да крепи на косъм рода си. Изведнъж започна да идва на всяка среща на Спектъра. Само при Надвиолетовата и Червения наглед нищо не се промени. Тези случки се разпръскваха във времето, понякога научавахме подробности чак след шест или осем месеца, а всички вече се бяха впуснали в борби кой от техните хора ще заеме освободеното място. И Гавин, и Бялата, и Червения, и Висшите луксиати, и сатрапите, и още кой ли не от видните особи участваха в тези ежби. Никой не получи пълно надмощие накрая. Убеден съм в това. Следих внимателно гласуването в Спектъра, особено случаите, когато един глас накланяше везните в полза на Андрос. Той нито купи, нито подчини на волята си всички нови Цветове. Това се точи вече девет-десет години. Отдавна щеше да е ясно, ако ги бе превърнал в свои кукли на конци. Може би това е другата причина хората да припишат всички тези промени в Спектъра на случайността. Кой би се отървал от някой Цвят, ако не се е подготвил да го замени със свой човек?

— Чаках и наблюдавах отново преди три години — през четиринайсетата година на Гавин като Призма. Никой не прояви безпокойство. Никой не отпрати семейството си другаде, не написа ново завещание. Нямаше никакви нови кандидати за Призма. И денят си отмина съвсем мирно и тихо. Не знам какво се случи. Прерових библиотеките, прочетох всяка хроника, която намерих, но в нито един текст дори не споменават как се избира Призма. В нито един! Няма дори догадки. За мен това означава, че всичко е било прочистено нарочно. Не само от един човек, както заподозрях в началото. С това са се занимавали мнозина от незнайно колко поколения. Замисли се за устните предания — как биха попречили да се предават от човек на човек? Но и в тях се разказва само за пиршества, срещи на Спектъра, сатрапите и луксиатите с намеци за обичайните опити всеки да наложи своя кандидат и накрая винаги — винаги! — се стига до пълно единодушие и съгласие, „както повелява Оролам“. Аз обаче познавам тези хора. Ако ще Оролам да им се яви в огнен стълб насред залата и да превърне половината от тях в кози, другата половина пак няма да стигне до единодушие за каквото и да е. Научих се да познавам и кога Гавин е готов да срещне предизвикателство, да се хвърли в схватка. Той не крие вълнението си. Дори не се опитва. — Замълча за миг. — Гавин обаче не се вълнуваше. Защото не знае. Много отдавна се питам дали да съм доволен, че Призмата не участва в този заговор, или да се ужасявам от незнанието му. Но тази… промяна в очите му за мен означава, че преживяваме време, каквото настъпва за пръв път.

Карис мислеше за съвсем друго. Че Гавин само се е преструвал, че не вижда интригите под носа си, защото всъщност е Дазен и се е чувствал с вързани ръце. Нямало е как да научи какви тайни сделки е сключил неговият брат, може би не е измислил и как да научи тайните на церемонията, без да издаде подмяната. А останалите не са си направили труда да го привлекат на едната или другата страна, защото са очаквали да умре в края на първото, после и на второто седемлетие.

Гавин обикновено не беше в Хромария — ходеше на лов за цветни бесове с Карис и други къде ли не из Седемте сатрапии. Когато се връщаше, участваше по задължение в какви ли не ритуали, говореше пред новите дисципули, дори преподаваше. Понякога изглеждаше, че просто пренебрегва политическите течения около краката си, защото вижда себе си като великан, газещ из поток. А имаше незнайно колко тайни, скрити една под друга, разровиш ли ги до дъното, току-виж научиш, че всичко е било заради омъжването на тази дъщеря за онзи по-високопоставен от нея син или за да бъдат отнети доходните договори за корабни превози от някой род, или за да бъде скрито поредното копеле, или за да не се разчуе за нечие пристрастяване към комарджийството.

Възможно беше и пращящият от здраве Гавин дори да не е подозирал, че други са кроели заговори какво да правят, когато той умре. А той ги бе преметнал — не умря. Кой би му признал, че е обмислял предвидливо действията си за времето след смъртта си?

Разбира се, ако не смяташе всичко това за недостойно, ако бе впрегнал ума си в целта да подчини напълно Спектъра, това щеше да се забележи. Гавин обаче се различаваше много от Андрос. И във всеки миг трябваше да пази собствената си тайна. Колко ли го е спъвала тя? Беше направил всичко по силите си миналото му да няма значение: загърбваше стари съюзници, намираше нови, проваляше силни на деня и въздаваше правосъдие, когато успяваше, без да се съобразява кой за кого се е сражавал през войната. Това го бе превърнало в един от великите сред Призмите, но го бе направило сляп за ножовете, които други точеха зад гърба му.

Можеше да си го позволи, докато имаше такава мощ, че никой не бе посмял да замахне с ножа.

Имаше още нещо скрито и тя все не го налучкваше. Но Карис беше преуморена от гребането цяла нощ, от тревогите, от вчерашното сражение, след което се чувстваше като пребита. А тепърва ги чакаха незнайните затруднения у дома.

— Имаш своя тайна — каза Железни. — Нещо в моите думи ти помогна да проумееш друга част от тайната.

— Да — призна тя.

Искаше да обясни всичко на своя командир, стария приятел, който неведнъж бе спасявал живота ѝ и на когото може би се доверяваше дори повече отколкото на Гавин. Но само промълви:

— Съжалявам.

Железни кимна.

— Тя позна, че ще кажеш това.

— Моля?

— Бялата. Каза, че някой ден ще се отдръпнеш. Няма да споделяш всичко с мен. Каза, че ще се извиниш. И че след този ден вече няма да си черногвардейка. Това не е лошо, дори да ме засегнеш. Каза още, че вината е нейна, а не твоя.

Карис завъртя глава.

— Не ти ли е хрумвало колко е дразнещо да си имаш работа с по-умни от тебе?

— Никога не ми се е налагало — спокойно отвърна Железни.

Тя го стрелна с поглед. Подхилваше се. Тя също се засмя неволно. За миг.

— Да му се не види… Този гадняр Хезик…

— Непоносим беше — съгласи се Железни.

— Чух, че искал да си припише онзи твой невъзможен изстрел при Ру.

— Гадняр. — Командирът кимна.

Прихнаха. Знаеха кога е най-добре да се смеят, за да не стискат зъби.

— И какво ще правим сега? — попита Карис.

— Бялата каза, че когато се отърсиш от годините в Черната гвардия, ще си готова да заповядваш. Ти решаваш, лейди Гайл.

И това беше вярно. Знаеше какво е необходимо. Събуди Есел и Бен-хадад. Махна с ръка към просветляващото небе.

— Двамата с командира трябва да се върнем в Хромария. Бездруго закъсняваме за ритуалите призори. Есел, ти и Бен-хадад ще заведете господаря Призма при Амалу и Адини. Знаете къде е лечебницата, нали? — Есел кимна. — Ако трябва да споменавате име, наричайте го Хезик, разбрахте ли? Няма да помогне, ако някой реши да се заяжда, но може би Хезик ще продължи да защитава Призмата и в смъртта си, както го правеше приживе. Ще ви пратим подкрепления, ако е възможно. Не го предавайте на Бялата гвардия каквото и да се случи.

С боядисана в черно коса, пораснала брада, превръзки и хлътнали от гладуването бузи той изобщо не приличаше на някогашния Гавин.

Преди да изреди заповедите си, Карис видя, че се е събудил.

Той стана, взе наметалото на Железни и се уви целия с него. Сложи и качулката на главата си. Скоро щеше да се стопли прекалено, за да ходи облечен така, и би привлякъл излишно внимание, но засега предрешването щеше да свърши работа. Вдигна глава да я погледне и от движението сигурно се пропука съсирена коричка, защото той трепна и нова струйка кръв се стече изпод превръзката. Гавин се подпря на рамото на Есел.

— Мила Карис, щом се заблудя, че вече съм те опознал — заговори с равен глас въпреки болката, — ти всеки път надхвърляш очакванията ми. За мен е благословия и чест да бъда твой съпруг. Права си. Вие двамата трябва да отидете. Баща ми е подготвил големи неприятности в този ден. Не можеш да помогнеш в изцелението ми, а и не можеш да го възпреш, ако стоиш в лечебницата. Върви, любима. Върви.