Разбитото око

49.

Тея пак вървеше след Убиеца Шарп в друг квартал. Поне този път в мразовитата зимна нощ нямаше мъгла. Не че това ѝ помагаше много да се чувства по-добре.

— За цепенето на светлината… — каза му тя.

Изпитанието предстоеше тази нощ, тревогата и опасенията тежаха като буца в корема ѝ.

— Въпрос ли ми зададе?

— Не мога да разбера. Не, разбирам нещо. Призмата няма нужда от очила. За него е удобно, сигурна съм, но аз съм монохромен притеглящ, а за парил очила не са нужни. Дори ако можех да цепя светлината, на какво щеше да прилича?… Все едно съм най-ловкият жонгльор във всички сатрапии, но нямам ръце?

— Точно така.

— Наистина ли?

— Не.

Влязоха в къща с тъмни прозорци насред Невестулков камък, дадоха им робите с качулки и ги въведоха в мрака.

— Съблечи се гола.

Гласът беше басов, променен нарочно, закачулената фигура — само по-плътно петно в тъмнината. В почти непрогледната чернилка наоколо светлинка се процеждаше само през тъничката пролука под вратата, направо да се подмокриш от страх, но Тея вече не беше ничия робиня. Нито на Аглая Красос, нито на Кип, нито на Андрос Гайл. И в никакъв случай на страха.

— Е, научих отговора на един въпрос — каза тя на неясната фигура под многото покривала. — Няма съмнение, че си мъж.

В гласа ѝ звучаха подигравка и надменност, но не и ужас. Тази топка в корема ѝ не беше от страх, а от неувереност, тревога, враждебност, сприхавост, презрение… и позорна плашливост.

„Мамка му. Не, мамка му на този!“

— Съблечи се!

Несъмнено мъжки глас, несъмнено раздразнен и несъмнено лишен от умението да промени тембъра си, когато се ядоса. Ако не грешеше в догадката, този си падаше и по пушека — личеше по дрезгавото звучене.

— Няма да стане — заяви Тея.

Шибани аматьори. Псуваше наум, когато опитваше да си внуши, че е корава. Коленете ѝ не потреперваха от страх. В това проклето място беше ужасно студено.

„Гадост. Множко ми идва. Ако се проточи, голямо пране на бельо ме чака.“

— Непокорството ти ще бъде отбелязано. Ако изпитвах удоволствие да унижавам жени, щях да го правя с курви. Това не е изпитание на твоята добродетелност. Нито на твоята твърдост. Ще проверим как се справяш с цепенето на светлината.

Нещо в душата ѝ трепна от неочаквана надежда, но тя не се издаде.

— И трябва да съм по гол задник ли?

— Най-лесно е, когато…

— Отговорът си остава „не“.

— Когато започваш да…

— Има две възможни обяснения защо ме искаш гола. Или за да ме унижиш, да ме накараш да се чувствам уязвима, или за да задоволиш извратените си желания. Върви в ада.

— О, Тея… — Кротко и весело, но прозвуча още по-заплашително, когато произнесе името ѝ. Проклет да е. — Извратени желания ли? Да видя гола една привлекателна млада жена? В кой свят това може да е извратено? Вярно, тялото ти се закръгля малко по-късно, но забелязах промяна дори през последните няколко…

— Я си го начукай!

Беше потресена. Този я е зяпал?! От месеци? На Оролам пъпчивите топки! Как смее да говори за… Мамицата му! Няма да се притеснява още повече от тялото си заради приказките на този мръсник.

Озърна се в тъмната стая. С нищо не се отличаваше от хиляди други стаи в хиляди други къщи из по-неприятните квартали на Големи Яспис. В каква игра се бе оплела? Защо беше тук? За каква се смяташе, че се надхитряше с тези хора?

Нали бе чула Списъците? Знаеше какъв е залогът. Може и да бе имало време, когато положението на новобранец в Черната гвардия би я опазило навсякъде по света заради страха от необузданото отмъщение на съратниците ѝ.

Но това време бе свършило с идването на войната. Тея не се залъгваше — сега не беше в безопасност дори на Големи Яспис.

Най-лош беше хомотът на тайната. Не можеше да изтърве и думичка пред другите от групата, пред Кип. Това я разкъсваше отвътре, но нямаше друг начин да ги предпази.

— Не сме тук да спорим — каза ѝ мъжът срещу нея. — Или ще служиш, или ще умреш. Да те загубим в този момент ще е недопустимо прахосничество, но ако не се подчиняваш още отсега, как да ти поверим още по-голямо могъщество?

— Ти си гадна твар — сопна му се Тея. — Ще остана по долни дрехи.

Той помълча.

— Добре. Нямаше да ти повярвам, ако се бе примирила твърде лесно.

Промяната в дрезгавия глас не беше толкова пресилена както преди и Тея си позволи радостта от малката победа.

Съблече се. Бездруго тук беше тъмно като в гъз, нали?

— Сложи това — заповяда той отново с престорено басовия глас.

Тя насили очите си да виждат в подчервено и откри, че мъжът не подава вещта точно към нея. Тея бе пристъпила встрани, докато сваляше дрехите си. Значи той не притегляше в подчервено. Нито в парил. Трябваше да запомни това. Някой ден щеше да ѝ послужи. Може би. Поне не се чувстваше чак такава жертва. Взе предмета.

Торба… не, поредната маска с черти на невестулка и мечка, но с разни парчета и ремъци по нея.

— В това изпитание не бива изобщо да си служиш с очите. Всеки мами. Неизбежно е.

Неизбежно значи? Дали го чуваше от устата на човек, който се е провалил на изпитанието?

Тя нахлупи качулката на главата си. Нямаше представа дали я е сложила правилно, нито как да нагласи ремъците, пък и не можеше да вдиша…

Някой докосна голото ѝ рамо.

Тя подскочи, но не като стреснато момиченце, както би се случило само преди година. Едното ѝ стъпало се отмести назад, главата се отклони встрани от очаквания удар, центърът на тежестта ѝ се спусна, докато опряният назад крак стана основната опора, и единият ѝ юмрук се стрелна напред с цялата сила на напрегнатите докрай мускули и нерви.

Юмрукът ѝ се заби в корем. В подготовката на черногвардейците едно от по-мъчителните упражнения беше понасянето на удари с коремните мускули. Стоиш срещу партньора и си разменяте удари. Подходът се различаваше според това дали си едър, или дребен. Стягаш корема и отстъпваш леко, за да не поемеш цялата мощ на удара, но ако си грамаден и корав като скала, стягаш корема и пристъпваш напред, за да посрещнеш удара, преди да е достигнал максималната сила. Този корем не беше тлъст, но юмрукът ѝ огъна отпуснатите мускули с лекота.

В кратък миг на пълна тишина Тея осъзна какво е направила. Стъргане на подметка по пода, когато мъжът залитна назад, после шум от падане. След малко — тежко пресекливо вдишване.

Тея се вцепени. Други хора из стаята се подсмиваха. Петима… може би шестима?

— Гледайте към стените! — изсъска им старшият. — Не бива да я виждате!

Тя чу как удареният се надигна.

— Не! — спря го друг глас. Господин Шарп ли беше? — Искахме да е боец. Такава е. Удариш ли я, ще те ударя аз.

Онзи застана съвсем близо, Тея усещаше дъха му на маската си. Стоеше напълно неподвижно, за да не му дава още поводи… и щом долови колко е висок, се постара да запомни това.

— Моля за извинение.

Вложи в думите си искрена молба за прошка.

— Изпитанието — напомни старшият. — Нека не пропиляваме цялата нощ.

— Ще наглася качулката — обясни другият. — Само да повториш тази глупост и ще те…

Аха, говор на благородник. С произношение на рутгарец. Сравнително млад. „Вече мога да те позная“ — увери го тя мислено.

Той завъртя маската така, че две дебели парчета да закриват очите ѝ, а пред устата да има дупка. Слава на Оролам, сега можеше да диша! Той стегна ремъците на тила и под брадичката ѝ. Имаше много слоеве плат и кожа между затворените ѝ очи и света. Мъжът се отдръпна.

Нещо се промени, но Тея не можеше да отгатне какво е.

Старшият заговори:

— Да разцепиш светлината означава да докоснеш първичната плът на сътворението и да я подчиниш на волята си. Когато притегляш светлина, ти се приобщаваш към божественото, но ако можеш да боравиш с нея в чистата ѝ форма, самата ти си божествена. Адрастея, търсим искрата на божественото в тебе. Началото е лесно. Това изпитание ще определи дали виждаш цветове с кожата си.

— Какво?! — изтърси тя неволно.

Пак прозвуча като уплашено момиченце, точно както се чувстваше. Проклятие.

— Ще чуеш звънче и ще имаш няколко секунди да назовеш цвят. Ще продължим изпитанието дотогава, докато стане ясно, че не ги налучкваш. Ако се провалиш, няма да излезеш оттук.

— Какво?!

Този път беше още по-зле.

— Ако се провалиш, значи си безполезна за нас, а вече знаеш твърде много. Постарай се.

— Червено! — възкликна тя.

— По-полека. Не сме започнали. Успокой се.

— Не, исках да кажа, че не различавам червеното от зеленото. Сигурно вече знаете това! Не мога да…

— Тогава бъди по-усърдна в налучкването.

Нямаше начин да успее. Те искаха да я убият. По-добре да свали маската и да си опита късмета срещу всички.

После я обзе съмнение. При първоначалното изпитание в Хромария винаги се опитваха да сплашат всеки дисципул и дисципула, за да се знае кои цветове притеглят. Зениците се разширяват от страх. И тези ли правеха същото? Или лъжеха? Нима нямаше да им е полезна и ако е неспособна да цепи светлината?

Само че разширените зеници нямаше да ѝ помогнат, щом очите са закрити, а дори ако би имало някаква полза от нея, щяха ли да сметнат, че това надделява над опасността, която представлява за тях? „Оролам, смили се… Съжалявам, че споменах топките ти. Съжалявам, че се отнесох толкова зле към…“

Чу звън. Първо ѝ хрумна, че сигурно стои на светло по долни дрехи пред поне двама по-възрастни от нея мъже. Това не ѝ помагаше.

„Изхвърли тези глупости от главата си. Ще имаш време за отмъщение. Скрий го за по-късно, първо се погрижи за неотложното. Опитай да усетиш.“

Направи усилие да съсредоточи цялото внимание върху тялото си. Беше настръхнала и притискаше бедрата си едно в друго толкова силно, че би могла да счупи орех с коленете си — правеше го и за да се стопли, и от свенливост.

„Тея, сега притесненията само те разсейват. Дръж се както на бойното поле. Усещай кожата си. Нали умееш да оцеляваш?“

Звънчето прозвуча отново.

— Цвят? — подкани я някой.

Не можеше да е друг освен Убиеца Шарп. Тези гнусни типове искаха да я видят съблечена, нали? В каква светлина биха пожелали да я зяпат?

— Бяло — отговори тя с увереност, която не изпитваше.

Мълчание.

— Правилно — каза той. — По-скоро беше досетливост, струва ми се. Продължаваме.

Звън. Девет ада! Без никаква пауза ли щяха да го правят? „Добре, да продължим тогава. Ще се справя. Проклятие, все пак е възможно наистина да имам дарба за цепене на светлината, нали? И логичният извод е, че имам шанс да издържа изпитанието.“

Нов звън преди дори да е насочила вниманието си изцяло към усещанията си.

— Мамка му! — избълва тя.

— Това не е цвят. Какъв е отговорът ти?

Е, имаше само седем възможности. С бялото — осем.

— Синьо.

Кратка тишина.

— Много добре.

„Значи познах? Как, да му се не знае?“

Звън. В ада да се продънят всички! Що за мръсници?! Колко пъти можеше да ѝ провърви? Разбира се, ако се канеха да изредят цветовете, шансовете ѝ нарастваха всеки път. Едно към осем, едно към седем, едно към шест… Не е ли така?

„Стига си мислила. Усещай!“ Нищо. Не усещаше нищо. Звън.

— Жълто? — промълви Тея.

— Правилно.

Не пролича Убиеца Шарп да е доволен от нея. Звън.

Стига бе! Докога ще продължи този късмет? Ами докато им даде повод да я убият. Беше влязла в капан. Трябваше да се измъкне. Трябваше да смъкне проклетата маска от главата си, да притегли парил и да ги избие до последния. Трябваше да…

Звън!

— Зелено! — кресна тя.

Той дори не каза нищо. Звън.

Да, щеше да се разправи с всеки прокълнат от Оролам изрод тук…

— Червено! — изпищя Тея, без дори да чака звънчето.

— Правилно — потвърди глас до ухото ѝ. — А това?

Звън. Нещо в ледения глас я принуди да се опомни. Какво правеше? Налучкваше ли? Трябваше да помисли, да види положението си отстрани. Нямаше никаква причина да изреждат всички цветове, преди да ги повторят, нали? И за тях беше очевидно, че така ще я улеснят. Не оставаха три цвята. Оставаха всички… или нито един.

Звън.

— Свръхвиолетово — каза Тея.

Звън.

И изведнъж усети сгорещяване по кожата си. Този път нямаше нужда да гадае. Сълзите ѝ едва не бликнаха.

— Подчервено.

Той не си направи труда да потвърди. Тея знаеше, че е права. Звън.

Уж оставаше само оранжевото, но тя не усети нищо. След топлината на подчервеното, която не можеше да сбърка, разликата просто се натрапваше. Не трябваше ли оранжевото да е хладно след подчервеното? А и в самата стая си беше студеничко. Но…

— Тъмнина — отсече тя. — Тоест черно, или както ви харесва.

Звън.

— Оранжево — каза Тея. — Но сега налучквам, защото вече ми показахте всички останали.

„Не си от най-потайните, Тея.“

Звън.

„Още ли? Оролам, имай милост!“ Те я разбираха твърде добре. И знаеха, че късметът все някога свършва. Освен ако… „Хайде де, усещай!“

Звън.

— Парил.

Дълго, много дълго мълчание. Стори ѝ се, че в стаята е по-светло.

— Нямаме притеглящ чи, твоето изпитание завърши — каза старшият. — Ти се справи. Безупречно. Облечи се и излез. Ще се свържем с тебе, когато е нужно.

След като се облече, някой ѝ помогна да свали маската и я избута през изхода. Преди вратата да се затвори, тя пак чу гласа на старшия:

— Братя и сестри, трябва да обсъдим много неща.

Значи беше издържала изпитанието, така ли? Беше се справила?!

И то безупречно? Дори с червеното и зеленото? Как е възможно? С късмет? Шансът да налучка десет цвята беше… как да го сметне… една десета по една девета по една осма по една седма и така нататък, нали? Макар че не можеше да сбърка с подчервеното… Не, нямаше как да е късмет.

Или… може би я разиграваха? Може би я въвличаха в дълга игра на заблуди, защото смятаха, че могат да я използват за друго?

Не ѝ се вярваше. Всеки път имаше трудно доловима разлика в усещанията. Но ако беше вярно, значи тя…

Милостиви Оролам! Не знаеше какво означава или защо е важно, но… „Не съм робиня. Мога да разцепвам светлината.“