Разбитото око

81.

Тея само се престори, че бяга. Щом Андрос Гайл я изгони, за да говори с Кип, тя подмина припряно застаналите на пост пред вратата черногвардейци, свърна в коридора и повика асансьора, но не влезе.

Вдигна качулката на наметалото си. Огледа се наляво и надясно, не видя никого и пожела да стане невидима.

И нищо не се случи.

Опипа яката и намери нашийника — тънка метална лента, свързана с плата на много места. Стегна го около шията си. Цялата потръпна от отвращение.

Никой на Ясписите не слагаше нашийници на робите си. Смяташе се за нелепост. Побоищата и другите наказания за непокорство се извършваха зад стените на дома, не пред очите на хората. Никой господар не искаше да се излага публично, като наказва роба си. Разбира се, робите знаеха много добре, че ако се репчат навън, удовлетворението ще е съвсем кратко, защото само ще си изпросят двойно по-сурово наказание.

Други градове и други хора не се държаха толкова цивилизовано… или не виждаха полза в такова лицемерие. Тея не за пръв път имаше нашийник, но за пръв път го носеше по своя воля. Усещането беше трудно поносимо.

„Хайде, Тея, имаш работа. И малко време. Може да излезе всеки миг. Ти още не си проумяла как да използваш тази проклетия.“

Избута настрани мускалчето със зехтина. Пръстите ѝ държаха хлабаво закопчалката на нашийника. Не мърдаше. Дишаше дълбоко, почти до виене на свят, и внимаваше да не стиска твърде силно гадната закопчалка.

„Вериги… Досега правех всичко възможно да се отърва от веригите.“

Някаква част от ума ѝ възразяваше. Врели-некипели за разликата между робството и наметалото, което ѝ дава нови сили. Това не потискаше погнусата, извираща от самата ѝ плът.

„Тези вериги си ги избирам сама.“

Стегна нашийника още по-плътно и напрегна волята си. От нашийника се подадоха шипчета и се забиха от двете страни на шията ѝ. Заболя я така, че тя се преви и щеше да изпищи.

Но дъхът ѝ спря от друго. Почувства го. В наметалото имаше присъствие. Не беше цялостна личност. Ако хирурзите бяха прави в догадките си и хората мислеха с мозъците си, можеше да се каже, че наметалото съдържаше всички части на мозък, които разцепват светлината и правят магия, но само сянка на собствена воля. За направата на това наметало някоя бе дала живота си… или някой друг ѝ го бе отнел. Наметалото знаеше как да разцепва светлината по начини, които Тея тепърва започна да напипва, когато се прокрадна в покоите на Бялата.

През целия си живот се бореше за всяка крачка напред. Можеше да пее, но други робини запомняха вярно всяка мелодия, щом я чуят дори веднъж. Можеше да се бие, но виждаше други черногвардейци да редуват хвърляния, удари и ритници толкова плавно и ловко, сякаш схватката беше език и те изричаха сложни убедителни доводи. Собственият ѝ боен стил беше рязък и бърз, но твърде прост, без никаква изтънченост. Стигаше ѝ умът да разбере, че Круксър или Винсен ще се наредят сред най-добрите бойци, уменията им нарастваха с огромни скокове. Никога нямаше да постигне това. Не можеше да стане по-бърза. Обсегът на ръцете и краката ѝ беше опасно малък. Сред хора като Големия Лео, Кип и Железни не можеше да се смята за силна. Точността ѝ щеше да се подобрява, също и знанията къде и кога да удари. Но щеше да си остане посредствена сред блестящите, всяка частица от способностите ѝ извоювана с най-тежък труд.

Не се отличаваше и в учението. Бен-хадад четеше трудно, но находчивостта му нямаше предели, взираше се в механизмите от предавки, макари и тежести, откриваше свойствата на всеки луксин и измисляше нови машини като на игра. Кип запомняше всичко и беше изумително прозорлив. Ако учението можеше да се сравни с краснопис, те двамата пишеха прекрасно и изпъстряха ръкописите си с рисунки за собствено забавление. Тея пък стискаше перото с юмрук.

От досега с волята, даваща живот на това наметало, Тея се увери за миг в две неща. Първо, че разцепването на светлината с майсторството на древните бродници в мъглата е по-тежко за постигане от всяко друго магическо или обикновено умение на света. Все едно да жонглира, да тича и да пее едновременно. С превръзка на очите. Второ, по-важното беше, че го разбираше по усет.

От натрупания с наметалото опит щеше да научи повече, отколкото от всеки наставник.

И вече откриваше с какво това наметало превъзхожда останалите. Никое от наметалата, дори нейното, не разцепваше светлината отвъд видимия спектър. Истинската бродница в мъглата използваше искрящото наметало да я прикрива във видимата светлина, а самата тя се криеше чрез мъгла от парил в другите две части от спектъра.

Обяснението стана очевидно — наричали са ги бродници в мъглата не защото са били невидими или са били достъпни за погледа като в мъгла, а защото са вървели в собствен облак от парил. Винаги.

Наметалото щеше да я научи как да прави това.

Дори без да очаква, Тея откри и в какво е ненадмината, и предназначението си. Струваше ѝ се, че е напълно възможно никой друг на света да не разбира докрай онова, което бе прозряла. И за пръв път в живота си не се чувстваше посредствена. Щеше да се разплаче, но чу как вратата зад ъгъла се отвори и Андрос Гайл изръмжа нещо на черногвардейците.

Притеглянето на тънка нишка парил стигаше, за да задейства наметалото. Тея намести качулката на главата си и посегна да стегне вървите. Нямаше върви. Тя опипваше за каквито и да било закопчалки, но щом събра ръбовете на качулката, те се долепиха плътно, сякаш в тях имаше магнити. Много по-бързо от другите искрящи наметала. Но и с това наметало нямаше как да прикрие напълно очите си, без да се заслепи — няма светлина, няма и зрение. Може би в някои случаи беше по-добре да ги закрива, но знаеше, че ще се плаши. Засега щеше да разчита на кратки погледи с крайчеца на окото или прокрадване ниско, където враговете не очакват да зърнат очи.

Дребничката ѝ фигура помагаше, то се знае, но трябваше да внимава, за да не стане самонадеяна.

И веднага се сблъска с първото затруднение. Андрос и телохранителите му идваха към нея. Колко силно беше доверието ѝ в наметалото?

Дишаше бавно и дълбоко, когато тримата я доближиха и застанаха встрани, озърташе се припряно към тях и се извръщаше. Подминаха я.

Настръхна от главата до петите. Беше невидима!

Докато чакаха асансьора, Андрос каза на черногвардейците:

— Отивам в дома си. Повикайте отделение от Бялата гвардия да ни придружи.

Разбира се, те се засегнаха. Разбира се, не казаха нищо, понесоха обидата като професионални войници. Но за Тея беше странно, че не помнеше Андрос Гайл да се е отбивал скоро в дома си на Големи Яспис. Защо отиваше там точно сега?

В деня когато неговият изгубен внук е стъпил на кея? От думите на Самит бе останала с впечатлението, че момчето е обявявало кое е едва ли не пред всеки срещнат. Не ѝ се вярваше, че Андрос Гайл ще тръгне към дома си, ако внук му идва в Хромария. Андрос Гайл беше винаги в центъра на събитията… или правеше необходимото този център да се премести при него.

Значи се беше погрижил момчето да бъде отведено в дома му, за да се срещнат без нежелани свидетели.

Освен Тея.

Тя се ухили. Надникна в шахтата, за да види къде ще спре асансьорът. На първия етаж.

Изчака половин минута, стъпи на друг кръг в механизма и нагласи тежестите. Спусна се бавно.

Търсеше Андрос Гайл, но не го забелязваше. Тръгна към голямата врата, която скоро щеше да бъде затворена за нощта, и го зърна сред цял куп бели и черни наметала. Излизаше от Хромария. Тя го последва.

Имаше нещо безмерно въодушевяващо, дори опияняващо в невидимостта. Тук бяха притеглящи от целия свят, най-способните в Седемте сатрапии, но дори не можеха да усетят, че е сред тях. Нищо чудно нямаше в привързаността на убийците от Ордена към тези наметала, дори ако не използваха докрай възможностите им. Изумително…

Но и изненадващо трудно. Тея се провираше по навик и в най-гъстите тълпи, но едно е да се плъзнеш покрай човек, който не ти обръща внимание, друго е да те прегази онзи, който дори не подозира, че пред него има препятствие. А и качулката пречеше на периферното ѝ зрение, затова дори ходенето се оказа изтощително занимание. Тя въртеше непрекъснато глава, за да огледа всичко в миг и да промени съответно своя облак от парил в гъмжилото, което се прибираше от Малки Яспис към Големи Яспис.

Имаше късмет, че Андрос Гайл не пожела да язди. Имаше тази привилегия и като Цвят, и преди всичко като промахос. Предпочете да върви пеша и Тея се надяваше това да означава, че пътят няма да е дълъг. Уж трябваше да знае къде е неговият дом, но все попадаше в съвсем други квартали. Още не можеше да свикне с жизнената походка на Андрос, когото само допреди година всички смятаха за инвалид. А изборът му да върви го бе сдобил с още четирима телохранители от Черната гвардия и шестима от Бялата. Охрана от шестима черногвардейци приличаше на престараване, но нали воюваха, а Андрос беше промахос. Тея пренебрегна напълно онези самозванци от Бялата гвардия, те бяха безполезни.

Щом излязоха от моста на открити улици, за нея беше много по-лесно да ги следи. И наистина стигнаха скоро пред имението на рода Гайл. Куполът беше златен, както можеше да се очаква. Имението беше толкова просторно, че побираше една от Хилядата звезди, при това особено висока, дори имаше малък двор и градина — рядък разкош на претъпкания остров.

От двете страни на високата яка обкована с желязо порта имаше навеси за стражници. Някои имения имаха обикновени решетести порти. Тея си мислеше, че ги предпочитат, за да виждат минувачите през тях нагледните доказателства за богатството на собствениците. Твърде лошо хрумване в град, пълен с притеглящи — пъхаш ръце между прътите, притегляш на воля и поразяваш с луксин всичко вътре. Родът Гайл очевидно ценеше повече усамотението или безопасността си.

„Сега става напечено.“

Не можеше да не се пита колко силно е желанието ѝ да последва Андрос Гайл в дома му. Дали той нямаше просто да си легне? Уповаваше се на догадки и усет, нищо друго. И може би рискуваше живота си само за да задоволи любопитството си.

Стражниците отвориха портата. Двама черногвардейци побързаха да влязат в двора с извадени оръжия, други двама държаха под око стражниците, макар мъжете да бяха по-възрастни и да нямаше съмнение, че служат на рода Гайл от десетилетия. Последните двама чакаха с промахоса и оглеждаха недоверчиво минувачите, които се стараеха да ги заобикалят отдалеч.

Тея тръгна към портата. Доколко да разчита на себе си и на наметалото? Сбъркаше ли, това щеше да се окаже най-краткото проникване на шпионин в историята.

Потисна страха и се помъчи да върви уверено. Притегли мъгла от парил. Надяваше се да помогне.

Някой я бутна, докато опитваше да мине в привидната пролука между хората наоколо. Обвивката от парил се пръсна беззвучно, но Тея просто я създаде наново и продължи напред. Андрос влизаше с по един черногвардеец пред и зад него. Последните двама — Пресър и Есел, си кимнаха, Пресър също мина през портата, а онези от Бялата гвардия се мотаеха отпред. Тея нямаше нищо против да се държат като смотаняци, даваха ѝ повече място, където да се промуши.

Ниската съблазнително закръглена Есел щеше да огледа гъмжилото още веднъж, да влезе и да затвори портата. Тея се плъзна през пролуката на крачка пред нея.

Андрос Гайл — уж трябваше да чака телохранителите да се съберат отново около него — вече вървеше към къщата.

Млад черногвардеец с бръсната глава — Асиф, стоеше при входа до стражниците. Оживи се, щом видя съратниците си. Да бди на пост цял ден заедно със стражниците на рода, които никак не се радват, че ги наглежда, не беше любимо занимание за черногвардеец.

На Тея ѝ провървя. Андрос Гайл влезе, а неговият роб Гринуди застана пред входа и го препречи.

— Върховният господар ви нарежда да отидете в казармата отзад и да чакате заповеди.

— Отзад ли? — обади се Асиф. — Но оттам не можем да видим дори кой влиза през портата, камо ли кой е в къщата.

— Мъжете от Бялата гвардия ще пазят портата. Вие ще останете отзад, докато не бъдете повикани. Иначе ще ви отпратим.

— Ами защо не ни отпратите, щом не позволявате да си вършим работата — сопна се Есел. — По-добре да си почивам вкъщи, отколкото да…

— Прогонена си от Черната гвардия — прекъсна я Гринуди. — Такава е волята на промахоса.

Злорада усмивка набръчка съсухреното му лице. Имаше защо хората да го мразят.

В първия миг черногвардейците не повярваха на ушите си, но тъкмо когато започваха да мърморят и да проклинат тихо, Тея долови сгодния случай, пъхна се зад гърба на Гринуди и влезе в къщата.

И чак когато се озова в убежището на Андрос Гайл, чуваше гласа му и стъпките на домашните роби, осъзна колко ужасяваща за останалите е новата ѝ сила. Вярно, Убиеца Шарп я плашеше от самото начало и си имаше какви ли не причини за това. Но сега самата тя бе проникнала в дома на най-богатия, най-могъщия човек в Седемте сатрапии. Беше влязла нагло в къщата на промахоса, без дори да е обмислила всичко предварително.

Тея можеше да го убие, без никой да я види, дори ако имаше други хора с него в стаята, и вероятно никой нямаше да заподозре, че животът му е отнет. На неговата възраст, с всички тегоби на войната легнали върху плещите му — какво чудно би имало във внезапната му смърт? Хората щяха да приказват… и толкова. По тялото му дори нямаше да останат следи от насилие.

До този миг Тея не можеше да проумее колко страшна е станала ненадейно. Превърнала се беше в хищник.

Тази мисъл по-скоро я стресна, вместо да я изпълни със самодоволство. „Аз съм страшна. Аз ли? Да, аз.“

Не знаеше защо досега само си представяше, че невидимостта е най-добрият начин да остане скрита от погледите на околните.

Но в тази способност имаше много повече. Можеше да нанесе удар и да изчезне. Можеше да убива почти без риск да убият и нея.

Убиеца Шарп още не ѝ бе обяснил ясно как да отнема живот с парил, но тя вече бе видяла веднъж как го направи. Не беше глупава. Той я бе научил да притиска нерви, да движи парил през плътта. Трябваше само да създаде колкото може повече кристалчета от парил и да ги остави да проникнат в мозъка, сърцето или белите дробове. Тея си признаваше, че сигурно ще са ѝ нужни пет-десет кристалчета, докато опитният убиец поразява жертвата с първото… но не беше ли все едно, щом оставаше невидима и никой не би научил за неуспешните опити?

За Андрос се грижеха три привлекателни стайни робини, всички на по трийсетина години. Свалиха туниката му, избърсаха го старателно с натопени в ароматна вода сюнгери, движенията им бяха бързи и пестеливи, нито капка не намокри панталона му. Едрото му тяло, някога яко, сега беше отпуснато и потно от краткото бързо ходене. Факт, който очевидно го дразнеше. Тея се досети, че тъкмо заради това е решил да дойде пеша тази вечер. Искаше да си върне жизнеността от по-младите години.

А веднага личеше, че някога е бил същинска стихия. Имаше белези на боен притеглящ и по тялото, и по ръцете. С наведена глава, само колкото да вижда под ръба на качулката краката на жените и да знае кога мърдат, Тея се прокрадна към една ниша от другата страна на леглото, където нямаше да се пречка на никого.

След две-три минути робините бяха преоблекли Андрос във вечерна домашна куртка и намазали косата му с благоуханно масло.

— Делия, имаш ли да ми кажеш нещо? — равнодушно попита той.

Кратко мълчание, последвано от словесен поток. Явно Андрос не бе свикнал да му губят времето.

— За младия лорд Зимун, господарю. Много си позволява. Едно от по-младите момичета му се измъкна, той я подгони и падна. Разкрещя се, че имал счупено ребро и че тя щяла да плати с живота си. Оттогава не е спряла да плаче. Още малко и щеше да избяга…

— Не ме интересува. — Той се замисли. — Името ѝ?

— Лийлий.

— Русата? Онази в кухнята?

— Същата, господарю.

— На седемнайсет ли е?

— Горе-долу, господарю. Робиня е от малка, не знаем кога е родена.

— А другите, които задиряше… Всички ли бяха руси? Хубави? Ниски? Какви предпочита?

Делия подъвка устните си.

— Да, все подбира хубави, господарю. Но нашият старши Гринуди се старае всички робини в домакинството да са хубави. Не забелязах други предпочитания, господарю.

Гринуди влезе в стаята и Андрос махна на мълчаливо чакащите робини да излязат. Но преди Делия да стигне до вратата, я попита:

— Отляво или отдясно?

Тя се обърна, примига и разбра въпроса.

— Ребрата отдясно, господарю. Натъртване, няма нищо счупено.

Не скри съжалението си, че Зимун не е пострадал по-зле.

— Кажи на Лийлий и на останалите, че това няма да се повтори. — В миг на изненада Тея помисли, че той не може да е чак толкова зъл, щом не пренебрегва добруването на онези, които зависят напълно от волята му. После Андрос добави: — Няма да търпя плачливи робини в този дом.

Делия кимна и излезе припряно. А Гринуди доближи Андрос с поднос, на който имаше кристална чаша, пълна догоре с кехлибарена течност.

— Господарю, гнусната твар чака в червения салон.

Андрос се засмя.

— Гринуди, ти май изобщо не харесваш нашия вечно озъбен гост? — Отпи от чашата и устните му за миг се изкривиха. — Това ли бил „Голият хълм“?

— Да, господарю.

— И си убеден, че това ще стане мода?

— Да, господарю.

— Хъм… силното и безвкусното също има своето място, така е.

— Да се надяваме — отвърна Гринуди, — че поне наемането на Шарп няма да стане мода.

Андрос прихна, Гринуди се ухили. Това смути Тея по-силно от гледката на полуголото тяло на Андрос Гайл. Тези мъже бяха приятели. Нямаше нищо престорено в смеха и усмивката. Въпреки огромната разлика в положението и двамата се отнасяха със симпатия и уважение към другия. Очевидно Гринуди бе помогнал много за издигането на Андрос Гайл.

— Имаме ли други новини за Ейрени Маларгос? — попита Андрос.

— Никакви.

— Още се тревожа за това.

— Бавенето на подкрепленията от самото начало носеше риск тя да избере врага вместо да разбере колко сме ѝ необходими. Но ако ги бяхме изпратили прекалено рано, ѝ давахме възможност да се обърне срещу нас след време. Вашият замисъл ще я обвърже с нас завинаги. Струва си риска, господарю. До утре ще знаем какво е станало.

— Подготвил си всичко, за да ѝ изпратим съобщението незабавно, нали? Добре. Да се заемем с тукашните дела. Заръчай на онази курва госпожа Аурелия момичето тази вечер непременно да е русо. На шестнайсет-седемнайсет години. И да е стройно.

— Още ли искате да възнаградите Зимун? — попита Гринуди и в гласа му прозвуча недоловима нотка на съмнение.

— Не че искам, но времето не стига. Ако знам предпочитанията му в леглото, ще имам още едно оръжие в ръцете си. Ако се окаже толкова чаровен, за колкото се мисли, заеме ли мястото си в Хромария, ще е по-трудно да научим за тези негови прищевки. Защо да не се погрижим още сега? Впрочем заведи Зимун в моя солариум горе. Ще отложим малко вечерята. Внимавай да не види Шарп. И чакай там с него. Нека се поизпоти малко. Вземи от „Голият хълм“, но само за себе си. Няма да му наливаш. Искам да му избия опората изпод краката. Ако се наложи, ступай го.

— С удоволствие.

Гринуди се поклони и излезе. Андрос Гайл постоя до вратата. Пременен с брокат, вълна от аборнейски кози, златотъкан плат и пурпур изглеждаше като някой от древните крале. Опря длан на рамката на вратата и се замисли, провесил глава. Дишаше тежко.

Завъртя се рязко и закрачи през стаята. Заобиколи леглото и доближи нишата, където се криеше Тея. Сърцето ѝ подскочи и тя едва не се хвърли напред. Едва не нападна. Едва не се плъзна наляво покрай стената, но щеше да се блъсне в него.

Можеше да се дръпне само към леглото. Стъпи безшумно на рамката и на дъската до стената, едната ръка изпъната докрай, за да се хване за близката колонка на балдахина и да запази равновесие. Не биваше да стъпва на самото легло — щеше да хлътне видимо. Същинско изпълнение на акробат, и то без да различава собствените си ръце и крака. Позата обаче си имаше гибелен недостатък — ръкавът се дръпна от китката ѝ, наметалото се вдигна над единия ботуш…

Но Андрос вече я беше загърбил, наведе се да вземе нещо от нишата. Портрет на покойната му съпруга — лейди Фелия Гайл. Рамката се оказа счупена, платното беше разкъсано в средата. Андрос се изправи, хванал внимателно картината.

Стигаше да се завърти към нея, за да види ръката и ботуша ѝ. Тея се мъчеше да плъзне подметката си по рамката, та наметалото да се спусне върху него, но цялата ѝ тежест падаше върху този крак.

И Андрос се завъртя към нея… Провал! Но той бе вдигнал портрета пред себе си. Рамката за малко не ѝ отнесе носа.

Андрос занесе картината на бюрото си, Тея си пое дъх и се върна без нито звук в нишата. Сърцето ѝ туптеше така, че тя се питаше как не тресе цялата къща.

— Фий — промълви Андрос, — прости ми за това. — Опипа раздраното платно, може би пробито от юмрука му. — Не бях прав. Както в толкова много от разприте между нас. Не биваше да ти забранявам Освобождаването. Но, мила моя, ако бе останала с мен! Само още една година! Можеше да издържиш една година, нали? Ти ме уязви, като си тръгна така. Приех го като предателство. Не бях на себе си, затворен в онази стая. Знам. Мислех как светлината ще угасне за мен, преди да съм направил всичко, което ти обещах толкова отдавна. Нуждая се от тебе, мила моя. Това, което съм принуден да постигна с меч, ти можеше да наложиш с усмивка. — Пръстът му се плъзна по бузата на нарисуваната жена. — Никога няма да намеря равна на тебе.

Прокашля се, лицето му се скова. После излезе припряно от стаята, сякаш можеше да избяга от нежността.

Тея не знаеше защо тази проява на човещина ѝ вдъхна много по-силен страх от промахоса, отколкото присъщото му бездушие. Но не се съмняваше, че ако той научи как някой го е гледал и слушал в тези мигове, отмъщението му ще е неописуемо жестоко.

„Да бе, ако ме хванат просто да шпионирам невидима в дома му, ще ми се размине само с гълчене, нали?

Могат да ме убият само веднъж.“

От това не ѝ олекна.