Разбитото око

54.

— Ти не беше напълно откровена с мен — започна Карис, щом секретарите и робите излязоха от стаята, та двете да говорят на спокойствие.

— Опасявам се, че съм напълно откровена единствено с Оролам, и то само когато ме принуди — отвърна Бялата.

— Не отплесвай разговора към религия — възпротиви се Карис. — Ти ми възложи да се занимавам с твоята шпионска мрежа не защото си затворена по неволя в стаята си и не можеш да обикаляш сама за срещите с тези хора.

— Тъй ли?

— Или поне това не беше единствената причина.

Бръчките на Бялата се откроиха от усмивката ѝ. Разбира се, имаше бръчки в изобилие, но онези от грижи бяха по-дълбоки.

— Мила, избутай ме пред прозореца.

Карис се навъси, но изпълни молбата ѝ. Нямаше как да бута стола на колела из стаята, без да забележи печално колко тънка и провиснала е кожата на старицата, колко крехки изглеждат костите ѝ. Смъртта сякаш обявяваше ненатрапчиво скорошната си поява чрез приликата на Бялата със скелет и напомняше, че земните ѝ дела не след дълго ще свършат.

— Я почакай… Нарочно ли ми напомняш колко си немощна, за да не ти крещя?

— Момиче, не всичко е хитрина — засмя се Бялата.

Карис се намръщи още повече.

— Е, извинявай.

— Но това си беше хитрина.

Карис не можа да сдържи усмивката си в отговор на нейната. Отхвърли мислите си за смъртта. Тази жена щеше да живее вечно. Орея Пулор успяваше да бъде хем момиченце, хванато да отмъква сладкиши, но отърваващо се само с усмивката си, хем най-мъдрата стара жена на света.

Карис не можеше да си представи, че ще я загуби. Седна на пода и опря гръб в стената от син луксин. Вдигна глава да погледне старицата, която се превърна за нея и в образец, и в майка.

— Моля те, не ме оставяй.

Изпусна думите неволно.

— Не и докато не ми дойде времето.

Карис пак се начумери.

— Това е безсмислица.

Бялата махна нехайно с ръка.

— О, хората често говорят безсмислици, когато краят им наближи. Какво ще кажеш за тази: „Докато носиш образа ми в душата си, няма да изчезна“ Ха! Моля те, момиче, не ме затваряй в душата си след като умра. Страх ме е от тесни места.

— А защо не обещаеш „Аз ще бдя над тебе“? — подхвърли Карис с не особено шеговит тон.

— Защо не… но не се заседявай много в клозета, това не ми се гледа.

Карис прихна. Но не се престраши да зададе въпроса, заради който бе дошла. Смелостта не беше с нея в този ден.

— Поприказвали сте си с Марисия — помогна ѝ Бялата.

— Тъкмо идвам оттам, как научи?! Нали уж всичките ти шпиони са ни подчинени?

— Че за какво са ми шпиони, щом си имам сетива?

— Това пък какво…

— Направо вониш на онова нейно уиски. Щом ти е сипала от „Зъбера“, значи е искала да се сдобрите. Иначе щеше да ти пробута онази помия „Голия хълм“.

„Виж ти… Не всичко се свежда до шпиони и предателства. Трябва да разчиташ и на ума си.“ Карис вдиша дълбоко.

— Ти ми каза, че ме привличаш да се занимавам с твоите шпиони. Но вече си имала Марисия. Тя е вършила тази работа от години, нали?

— Да — потвърди Бялата.

— Тогава защо поиска аз да правя това, което тя вече е правила, и то вероятно по-добре, отколкото аз ще мога някога? Просто се опитваше да ми дадеш цел ли? Да не помисли, че сама ще си посегна, ако съм лишена и от Гавин, и от Черната гвардия?

— Не те смятам за човек, склонен да се заколи сам.

— Нищо не искаш да ми кажеш. Моля те…

Бялата се усмихна тъжно.

— От много години Марисия ръководи моите шпиони в Хромария. С външните шпиони се занимавах лично. Тя е изключително способна. Дори по-способна от мен, ако не беше фактът, че аз съм Бялата и личните срещи с мен въздействат силно на хората. Но в сегашния случай не е ясно дали трябва да го смятаме за вътрешен проблем на Хромария, или за външна заплаха.

Значи Бялата просто прехвърляше шпионин от един ръководител на друг.

— Това ли било? — поиска да се увери Карис.

— Не стана ли дума за това, когато се дърлехте? — отговори с въпрос Бялата.

— Не приказвахме много.

— Ох… Скъпа, не си ѝ чупила кости, надявам се.

Карис запази невъзмутимото си изражение.

— Ще се изненадаш, ако научиш каква болка мога да причинявам, без да нанасям непоправими вреди.

Бялата трепна.

— Само това ли е? — не отстъпи Карис.

Макар че беше забавно да заблуди Бялата в безобидна дреболия, Карис си призна, че се е измъчила напразно заради нещо съвсем незначително. А Бялата разпери ръце.

— Не във всичко трябва да търсиш зловещи замисли.

„С тебе човек трябва винаги да е нащрек“ — едва не изтърси Карис, но каза:

— Все пак можеше да ме предупредиш.

— Най-добре беше сами да се разберете. Очаквах да го направиш отдавна. Може би да не притегляш червено и зелено ще се окаже още по-полезно за тебе, отколкото се надявах.

— Като спомена за това, да те попитам — колко дълго ще…

— Не.

— Но…

— Не.

— Аз бях…

— В никакъв случай.

— Както кажеш — примири се Карис. — А сега те моля да ме извиниш, но у мен напира желанието да отида в тренировъчната зала и да строша нещо на парченца.

— Свободна си. Сигурна съм, че и Марисия няма търпение да сподели с мен своята версия.