Разбитото око

77.

Нейният син. Тук.

Струваше ѝ се, че гледа отстрани собственото си тяло да се мести от коридор в коридор към асансьора. Мина покрай поста на черногвардейците и дори не можеше да си спомни имената им. Трудно ѝ беше да диша. Успяваше да се съсредоточи само върху едно. „Стъпвай, жено, стъпвай, проклета да си! А сега потропай.“ Нейният син…

Милостиви Оролам, всичко се връща. „Потропай, проклетнице!“

Вдигна ръка и чукна по вратата на Бялата. И с това простичко безвъзвратно действие си дари най-неочаквано облекчение. Всичко доближаваше към някаква развръзка. Каквато и цена да платеше, каквото и да се случеше занапред, с лъжите беше свършено.

Черногвардейците, пазещи покоите на Бялата — Джил и Гавин Грейлинг, — се спогледаха над главата ѝ.

— Лейди Гайл?

Джил ѝ отвори.

— Благодаря.

Влезе с изправен гръб, невъзмутима. През годините се бе учила от най-добрите, нямаше да ги посрами точно днес. В края на всичко щеше да се държи смело и достойно, да приеме наказанието си като дама и черногвардейка.

Макар Бялата да седеше на стола с колела, Карис не я бе виждала толкова бодра от години.

— Оставете ни сами — нареди Бялата.

Секретарите ѝ и черногвардейците излязоха тутакси — стоманеният звън на гласа ѝ не допускаше възражения. И когато в стаята останаха само те двете, Бялата се вторачи изпитателно в Карис, която понечи да каже нещо, но старицата вдигна пръст. Продължаваше да я гледа. А после каза:

— Виж какво изобретение. Един новобранец в Черната гвардия — Бен-хадад, го направи за мен. Отначало се заблудих, че дори не разбира на какво се е натъкнал случайно, но вече си мисля, че всичко му е ясно.

Опря длан в страничната облегалка, тъничка нишка син луксин се плъзна по сухата като пергамент кожа… и столът се завъртя, после излезе иззад бюрото, сякаш бутан от невидим за останалите дух.

— Що за адска?… Моля да ми простите, господарке. Никога не съм виждала подобно нещо. Как?…

— Зъбни колела и макари, както ми обясни той. Всичко е направено с луксин. Прозрял е как трябва да действа — наситил е с отворен луксин два от ремъците. Така ми каза. Щом е отворен, мога да боравя с него само чрез волята си. Но тъй като е в ремъците, не се изпарява. Ако бях по-млада, вече да съм разглобила стола, за да науча точно как е нагласено. Не може да е толкова просто, колкото го представя той, но ако е прав дори приблизително…

— Всички сме склонни да си представяме нашето време като последствие от случилото се преди нас, и това е вярно — продължи тя. — Въобразяваме си обаче, че нашето време е връхната точка, а не само поредното бисерче в наниза. Това изобретение може да преобрази хиляда различни вещи или само една-две, зависи колко е усъвършенствано, на какви разстояния и колко дълго може да действа този принцип, а и в кои части от спектъра. Може би умирам тъкмо преди да настъпят най-интересните години в цялата ни история. Може да пропусна на косъм същинска революция. От една страна, е непоносимо, от друга — дава надежда за бъдещето. Не знам кое чувство надделява у мен.

— Не говорете така, вие ще живеете вечно — каза Карис.

— Ще умра преди Слънцеднев — отвърна Бялата.

Железни обръчи се стегнаха около гърдите на Карис.

— Сигурно говорите за Слънцеднев догодина…

— Изразих се недвусмислено, струва ми се — натърти Бялата. — И нито дума повече за това. Бях дарена с дълъг живот и с увереност точно кога ще си отида от този свят. Да предъвкваме неоспоримото е прахосване на малкото време, което ми остава.

Карис се отказа от поне десетината възражения, които напираха към устата ѝ. Призна си, че всъщност иска да убеди не само Бялата, но и себе си. Но важното беше, че искаше да отложи по-лошото в разговора. Да стоиш пред онази, която има най-голямо право да те съди, и да чакаш присъдата не е особено приятно.

— Слънцето скоро ще залезе — каза Бялата. — Избутай този стол до твоя балкон, моля те. Сигурно бих успяла да стигна дотам със собствената си воля, но се уморявам лесно.

Минаха по коридора и влязоха в покоите на Гавин. Излязоха на балкона. Черногвардейците настояха да са поне в стаята, ако не навън с тях — заради скорошните преживелици с покушенията.

Карис взе дебело наметало за себе си и одеяла за Бялата.

— Хвани ръката ми, мила — помоли Бялата.

Гледаха заедно залеза. Слънцето се спусна към морето в сияние от розово, оранжево и всеки оттенък на червеното, остави след себе си озарени облаци като обещание, че ще се върне. Пред красотата на светилото, морето и облаците, с пръсти, хванати от нетрепващата крехка ръка, която я бе закриляла и напътствала, както собствената ѝ майка не бе могла, Карис усети сълзите си за този толкова лесно раним свят. И за себе си.

— Погледни града и ми кажи какво виждаш — нареди Бялата.

Слънцето беше на хоризонта и градът се обгръщаше в меки сенки, които сякаш се надигаха от земята. Лъскавите куполи във всевъзможни шарки, от какви ли не сплави и с най-различни форми, просветваха ярко над белосаните стени, Хилядата звезди искряха и насочваха лъчите си накъде ли не в своите квартали. В тази светлина седемте кули на Хромария бяха омайваща гледка, протегнали се като копнеж към небето.

— Виждам най-прекрасния град на света. Виждам съкровище, което си струва да браним.

— Хилядата звезди са малко чудати, не мислиш ли?

Карис сви рамене. Те бяха истинско чудо, нямаше как да не са странни. А Бялата продължи:

— Такива огромни разходи за тези кули, само за да имат притеглящите по няколко допълнителни минути сутрин и вечер. Не е ли прекалено според тебе?

Разбира се, кулите имаха и друго предназначение — церемониално, празнично, дори практично, но Бялата знаеше много добре всичко това. Опитваше се да подскаже нещо. Карис се взря питащо в нея, но старицата изви глава от града към морето, в което се потапяше дискът на светилото.

— Ще ми разкажете ли за втория път, когато видяхте зеления проблясък? — помоли Карис.

— Вторият ли?! Кога съм ти разказвала за първия? — учуди се Бялата, без да откъсва поглед от хоризонта.

Но слънцето вече се бе скрило. В този ден нямаше да дочакат зелената светлина.

— Гавин ми разказа. Били сте на пиршество и от вълнение сте подскочили над стола така, че сте счупили носа на бъдещия си съпруг, който тъкмо се навел над масата да вземе чаша вино.

Старицата се усмихна, без да откъсва поглед от морето.

— Знаеш ли, той хъркаше след това. Носът му не зарасна добре. Не биваше да се оплаквам, но бях млада и му досаждах за хъркането. — Усмивката ѝ леко посърна от този отдавнашен грях, но пак грейна. — Толкова ми липсва. Казваше ми, че трябва да се омъжа отново, след като си отиде от света. Не искаше да съм самотна. Аз обаче не намерих мъж, който да го замести в живота ми. И ти знаеш, че да бъдеш единствена по рода си понякога е голямо затруднение. Може би изключителните мъже се задоволяват да живеят с жени, които не са им равни, но ние — изключителните жени… Поначало не е лесно да намерим равни на себе си, а и да ги намерим, оказва се, че повечето са женени мухльовци.

— Значи сме жертви на собствения си изтънчен вкус? — подхвърли Карис.

— Ако може да се каже, че Гавин Гайл подхожда на нечий изтънчен вкус… Поне няма спор, че е изключителен.

Карис не можеше да говори за Гавин. Не искаше да се потапя в кладенеца от тъга, която бавно кипваше до ярост — как бе посмял да я изостави тук, за да се изправи сама срещу всичко? И угризенията, които следваха гнева. Къде ли беше той? Какви страдания понасяше? Защото тя знаеше, че Гавин няма да остане далеч от нея, ако може да се върне.

Или поне се надяваше, че знае…

— Погледни сега — каза Бялата и я сепна.

Като надигащ се прилив сенките бяха погълнали стените на Големи Яспис и продължаваха все нагоре, докато светилото потъваше над извивката на земята. Накрая бяха осветени само най-високите постройки и Хилядата звезди. После само Хилядата звезди — внасяха ослепителна дневна светлина във вечерта.

Много време бе минало от последния път, когато Карис се бе взирала толкова внимателно в града.

— Карис, ние — притеглящите, сме Хилядата звезди. Използват ни за стотина различни цели, но в сърцата си имаме само една — да носим светлина в мрака. Да, всяко поставено на кула огледало е скъпоценност, създадено е с майсторство и магия, но в края на краищата е издигнато там не заради неговата изключителност, а защото само когато е нависоко, може да служи и да носи светлина там, където се е сгъстил мрак. Издигнати сме да служим.

Погледаха още малко светлината, отразена от огледалата навсякъде из Големи Яспис, и старицата каза:

— Втория път видях зелен проблясък — аз си го наричам „намигането на Оролам“ — в един от най-тежките дни, откакто съм Бялата. Бях на един балкон в тази кула, но по-ниско, и размишлявах над видяното, което ме изпълваше с ужас. Казвах си, че ако сгреша в избора си, светът отново ще затъне във войната, която уж беше свършила наскоро. И си напомнях, че ако не направя нищо, може да ни сполети още по-отчайваща участ.

— След войната ли? — озадачи се Карис. — И какво видяхте?

Тогава вече беше избягала от Хромария, но впоследствие никой не ѝ каза, че е имало някаква сериозна заплаха. Винаги имаше дребни неуредици, разбира се. Може би изтребването на пиратите и остатъците от бунтовниците, разпределянето на останалите без господари земи и плячката бяха криели много по-лоши опасности, отколкото си бе представяла. А затрудненията ѝ бяха изглеждали незначителни само защото бе имало кой да се справи вещо с тях. Освен решението на проблема с Тирея, което — макар и напълно безнравствено — бе направило тази страна безпомощна за почти две десетилетия.

— Случи се в деня, когато Гавин се върна от Разцепената скала — обясни Бялата.

Карис затаи дъх, пулсът кънтеше в ушите ѝ.

— Защото още беше упоен и не можеше да се опомни ли? — Излъга чрез въпроса си с такава лекота, че и лейди Фелия Гайл щеше да се гордее с нея.

— Не — отрече Бялата, но добави: — А може би тъкмо заради това.

И млъкна. Карис чакаше — не искаше да я обиди, като запълни мълчанието със свои думи.

— Видях нещо — подхвана отново старицата, — което ме втрещи и в паниката си за малко не постъпих прибързано, защото у мен напираше желанието да действам. И тогава… зърнах намигването на Оролам. Приех го като послание, че той е с мен. Той знаеше. Властта е всяко действие, което има последствия. Но истинската власт е действието, чиито последствия си искала. Истинската власт е невъзможна, ако не я насочва мъдростта. Аз имах властта да убия. Оролам обаче имаше други замисли. Това е историята с второто намигване.

Карис се мъчеше да проумее смисъла на думите, сякаш бяха изречени на чужд език. Бялата е видяла Гавин… и какво?

И е разгадала измамата.

Ей така? Само за миг? Карис беше влюбена в него. Беше се любила с него. Всяка частичка от душата ѝ на младини беше пламнала от тази любов… но не бе могла да се досети толкова години, а Бялата е разкрила всичко?!

Вбеси се. И се почувства толкова глупава, че загуби дар слово.

Но след малко отсъди, че все едно сравнява ябълки и портокали. Бялата беше видяла Дазен упоен, съвсем скоро след като е убил брат си. Карис почти не го срещаше и не говореше с него, преди да избяга, за да скрие бременността си. Върна се година по-късно и Дазен бе имал време да свикне с ролята на Гавин. Отношенията им започнаха наново, когато всички го смятаха за Гавин. Дрехите, говорът и изразите, косата, позите — всичко се бе променило.

Трябваше да мисли за друго — Бялата беше знаела. И не беше издала Дазен.

— Каква е ценността на човешката душа? — промълви старицата. — Каква е цената на изкуплението ѝ? Отговорът променя ли се, ако човекът е начело на цяла държава? Ами ако може да повлияе на самия ход на историята? Каква цена е прекалено висока? От каква справедливост и възмездие да се откажеш, за да съхраниш надеждата? — Затвори очи и въздъхна. Устните ѝ помръднаха неохотно в усмивка и тя отвори очи. — А той се оказа страховито способен в ролята на Призма. Кой да знае…

И Карис въздъхна. Чак сега усети колко дълго не е смеела да диша. Просто не можеше да повярва в това, което чуваше.

— Как опазихте тайната толкова дълго?

— Карис, Бялата винаги научава тайни. Фактът, че този пост налага използването на шпиони и коварство, не ме освобождава от моралния дълг да решавам по съвест как да използвам наученото.

— Знаехте и за… мен, нали? Откога?

— Знаех за твоя син от самото начало. И други жени, които познавах, се бяха отказали от свои деца. Това им тежеше във всеки миг. През годините те изпращах няколко пъти със задачи, за чието изпълнение имаше нужда от много време. И ако поискаше, би могла да протакаш, за да го потърсиш, без никой да заподозре. Ти не се възползва от шансовете нито веднъж.

Карис промълви неловко:

— Аз… боях се да не отведа при него шпиони, които ме следят. Боях се от това, което можех да направя. От това, в което той се е превърнал. И от това, което мисли за мен.

— Мракът не ти е помогнал много. Ако съдя по чутото днес. Андрос Гайл също е знаел за сина ти от години. Бъди мъдра като змия, дете.

Но Карис не можеше да укроти мислите си за своя син. Зимун. Допреди малко дори не знаеше името му. Твърде много ѝ се бе събрало и не се доверяваше на способността си да остане спокойна пред Бялата. Вирна брадичка и загърби откритата рана. Засега.

— Как ми се иска да… да имам вашата увереност, че Оролам ме напътства. Как ми се иска да получа от него знак, какъвто е пратил на вас.

Бялата прихна.

— Да, два зелени проблясъка за петдесет години. Каква е вероятността да се случи и без негова намеса? Пресметнах, че ако бях гледала всеки залез, дори е по-голяма. Карис, видяното зависи не само от света, а и от самите нас. Лещата е не по-малко важна от светлината, минаваща през нея. Нима се заблуждаваш, че не съм подлагала на съмнение тези две случки поне хиляда пъти? А и Оролам говори различно на всяко от чедата си. Аз повярвах, че зеленият проблясък е знак, само защото баба ми винаги го наричаше „намигването на Оролам“. Ако ти го беше видяла, сигурно щеше да го сметнеш за любопитно природно явление. Оролам може би говори с тебе чрез нещо по-обикновено — светите писания или думите на вярващите в него. Това приемливо ли е за тебе?

— Разбира се.

— Тогава чуй словата му, които са неговият дар за тебе. Слушаш ли ме?

— Слушам. Оролам току-що ли ви ги каза, или през цялото време ме подготвяхте за тях?

— Оролам ми е казвал тези слова за тебе хилядократно. От петнайсет години винаги се сещам за тебе, когато ги чета, но мое задължение беше да знам, без да говоря. Част от цената, която плащам за собствените си грехове. Дори онези, на които всичко е опростено, са длъжни да се покаят.

Грехове ли? Какви грехове можеше да е извършила Бялата? Смяташе ли, че мълчанието ѝ за Гавин е грях? Не можеше да бъде.

— Какви са словата? — попита Карис.

— Върховният повелител ще ти се отплати за годините, опустошени от скакалци.

Скакалци не бяха налитали към Седемте сатрапии още от времето преди Луцидоний, но в детството на Карис един луксиат ѝ разказваше предания, които се запечатаха в паметта ѝ сякаш сама бе преживяла бедствието. Смяташе се, че е било предизвикано от неравновесие в излишъка и на зелено, и на синьо. Връхлетели в облак с неспирен далечен тътен като от гръмотевици. Простирали се от хоризонт до хоризонт и буквално покрили земята със сянка. Описвали ги по-страшни от милион вражески колесници, а ясновидецът Джо’ел казвал, че сякаш настъпвали в боен ред.

Дори в раздираната от вражди древност притеглящи от всеки цвят се струпвали срещу тази напаст. Сини се опитвали да притеглят куполи, за да покрият нивите. Оранжеви се мъчели да повлияят на ятата и да ги отклонят към чужди страни. Червени и подчервени изпълвали небето с огън. И досущ като хвърлени в океана свещи притеглящите гаснели един по един — измрели хиляди.

Където минели скакалците, поглъщали всичко. Не оставало и едно зелено стръкче. Унищожавали не само посевите, а и цели гори. Лишените от листата си дървета просто оставали да изсъхнат след пълчищата им. Хора полудявали, крещели и устите им се пълнели със скакалци. Други обезумявали по-късно, когато гладът започнал своята мрачна жътва. След армиите от насекоми вече нямало нищо зелено и растящо. Нищо освен деца с хлътнали бузи, огромни очи и подути коремчета, клатушкащи се на крачета като съчки, докато не падали от немощ. Свивали се на топка и вече дори не пъдели кацащите по очите им мухи. И умирали.

Това беше животът на Карис след войната. Гавин се върна при нея, ожениха се, но не можеше да не мисли за тези шестнайсет години като за погубена, изядена, опустошена младост. Безсилната ярост тлееше в негаснеща жарава, макар че Карис дори не подозираше за още живия ѝ огън.

Това беше нейното проточено самоубийство. Това беше притеглянето на толкова червено, че да умре, преди да остарее — не съвсем нарочно, но и не съвсем неволно.

Понесе думите на Бялата като юмрук в корема. Те съдраха от нея десетина слоя зле прилягаща броня и я облякоха в топла чиста роба.

— Карис, ти ще си най-опасен противник, когато си без меч и без ризница — благо ѝ каза Бялата. — Такава е силата на словото.

Вдървено изправена, Карис не можеше да шавне. „Ще ти се отплатя за годините, опустошени от скакалци.“ Обещание, събрало всичките ѝ мечти, и то от самия Оролам. Стори ѝ се, че някой освободи нежно душата ѝ от тялото, разтръска я лекичко, за да се посипят от нея мръсотията, саждите, омразата и гневът, после я върна в плътта. Всичко си беше същото, но гледаше с други очи, изцеляваше се. Още не смееше да продума.

Мина време, докато каже:

— Ти ми беше по-добра майка от тази, която ме роди. Ти направи повече за мен. Благодаря ти.

Коленичи и целуна ръка на Бялата, която я погали по бузата и я потупа, за да стане.

— Сега трябва да те оставя, скъпа. Ще се моля за тебе, Карис, ще се моля и Оролам да ти дари твоя зелен проблясък, когато настъпи мигът.

— Не искам да ме оставяш — каза Карис. — Никога.

Бялата се усмихна печално.

— Благодаря ти, дете. Ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко!

— Бъди добра с Марисия. Тя направи толкова много в непосилни обстоятелства, които не можеш и да си представиш.

Да поиска Бялата това от нея, колкото ще да е права, означаваше отново да бръкне в нажежената сърцевина, където досега гореше яростта. Какво беше червенокосата красавица, ако не символ на всичко загубено от Карис през тези шестнайсет години? Тя — робинята, имаше всичко, което Карис с нейното богатство и положение в обществото не можеше да има. Не просто един мъж, защото влечението му не може да се търгува, все едно продаваш крава на пазара. А цел, място, което ѝ приляга съвършено. „Черногвардейка“ беше наметалото, в което Карис се обгръщаше, защото усъвършенства достатъчно нужните умения и никой не посмя да ѝ се опълчи. Но не принадлежеше към Черната гвардия като командир Железни. За него не беше задължение, а същност. Затова тя все получаваше самостоятелни задачи като момичето за поръчки на Бялата, като партньорка на Гавин в лова на цветни бесове, като пратеник при този или онзи. Винаги се различаваше от останалите, но не по оттенъка на кожата или по потеклото си. Нейните съратници в Черната гвардия я приеха, както семейството се отнася към накуцващата сестра — обичаха я още по-силно, защото не се вписваше напълно в общността.

Марисия винаги имаше своето място. Подчинените ѝ роби оставаха невидими, защото служеха безупречно. И самата тя служеше безупречно дори по начини, за които Карис научаваше тепърва. Разбира се, с дългогодишната стайна робиня на Гавин Гайл се отнасяха както с никой друг роб в Седемте сатрапии. Дори Гринуди нямаше привилегиите на Марисия. Младият и буен Гавин, доскоро воювал, се бе погрижил за това още навремето.

Младият лорд Мореродни бе дал воля на ръцете си и когато Марисия го отблъсна, ѝ насини очите с юмруците си.

Гавин му смаза лицето с луксин и поби главата му над церемониалната порта на Хромария. За малко. Бялата заповяда да свалят главата само след няколко часа.

Оскърблението беше толкова тежко, че родът на лорда се закле да отмъсти. Но чрез тайнствени интриги, които повечето черногвардейци приписваха на Червения, Мореродни скоро останаха без съюзници. Накрая родът се сближи с пирати, които нападаха кораби на Гайл и приближените им.

Всички бяха обесени, земите им бяха отнети и раздадени на приятели на Червения, сред които някак се наместиха и някои от бившите съюзници на Мореродни.

Гавин никога не показа, че съжалява за стореното. Той беше непреклонен и това го правеше както надежден приятел, така и страшен враг. Отидеше ли при някого да му предложи избор между двата си образа, хората си припомняха подобни истории за него.

— Знам, че ѝ завиждаш — каза Бялата. — Истина е обаче, че тя ти завижда повече.

— Тя на мен? Но тя е робиня.

Робите не би трябвало да си позволяват такава дързост…

— Това не ѝ пречи да е жена.

— Колко жалко.

Бялата скръсти ръце в скута си, самото ѝ мълчание беше укор. Когато огорчената Карис срещна погледа ѝ, старицата каза:

— Изборът да се откажеш от враждебността не е лек, но е прост — или покой, или отрова. И не отлагай избора за време, когато ще си готова да го направиш. Никога няма да си готова.

Карис въздъхна и влезе в стаята си. Бялата я последва на стола.

— Джил ще ти даде пакет. Това е твоето наследство. Моля те да не го отваряш, докато не чуеш, че съм издъхнала.

Карис само преглътна. Отвори вратата и взе от Джил пакета — беше вързан с червена панделка. Изглеждаше, че вътре има само малко листове. Не беше внушително наследство, но Бялата ценеше над всичко осведомеността. Как да разбере какво е написано на тези листове? Впрочем…

— Какво да правя с шпионите? Отделих толкова време за…

— Обясних ти в тези документи. Може би няма да си напълно удовлетворена, но толкова можах да направя. Моля те, не позволявай тези листове да попаднат във вражески ръце.

— И трябва да ги изгоря, щом запомня всичко наизуст, с което е най-добре да се заема незабавно. Да, знам си урока.

Усмихнаха се една на друга.

— Щом говорихме за толкова трудни неща, да добавя още едно — каза Бялата. — Моля те да простиш и на мен след време.

— За какво?

— За хилядите случаи, когато не направих достатъчно за тебе, както е с всяка майка. Знай, че си обичана, Карис. И запомни: дори малката жена, застанала до ярка светлина, има дълга сянка.

— Малка жена ли? Вие сте великан — отвърна Карис през сълзи.

Бялата се усмихна и чак когато излезе в коридора със своите черногвардейци, Карис осъзна, че е говорила не за себе си, а за нея.