Разбитото око

68.

Аливиана Данавис влезе след Фирос в схлупената пивница. Преди година щеше да се страхува и би имало защо. Беше открила нова сила в себе си през последните месеци… или поне ново безстрашие. Въпреки това не би дошла тук облечена с някоя от пищните си рокли. Сега косата ѝ беше събрана в проста плитка, носеше триъгълна шапка, а по панталона от сърнешка кожа още имаше петна, подозрително напомнящи за кръв. Преди нейните син и зелен притеглящ да умрат, тя ги накара да сложат куки на пистолетите ѝ, както бе направил Гавин Гайл. Затова можеше да носи и четирите пистолета на колана си, без да се опасява, че ще ги загуби. Носеше и къса сабя, с която още не боравеше умело въпреки старанието на Фирос да я научи. Бяла туника по тялото, но падаща надолу върху панталона в тирейски стил, и зелена куртка от промазан плат, за да я пази от дъжда, допълваха облеклото ѝ.

И все пак се набиваше на очи във Вивург. Разположен на брега на Кораловия пролив срещу Илита в самото устие на Портите на Вечния мрак, градът беше населен предимно с тирейци, илитийци и парийци. Тези тълпи от тъмни лица размекваха някакъв корав възел в душата ѝ. Толкова различно беше от Ясписите. Тук се чувстваше красива. Мъже ѝ подсвиркваха възхитени, не я изпровождаха със студените погледи на хората от северните и западните брегове. В този град мъжът не криеше желанието си, но схващаше намеците и не досаждаше, ако бъде пренебрегнат или погледнат равнодушно.

Мина време, докато Лив свикне отново с това. И още повече намрази промените в себе си, които ѝ бе натрапил Хромарият.

Разбира се, разгърденият варварин Фирос в ролята на неин телохранител също разубеждаваше бързо натрапниците, щом го видеха.

В моряшката кръчма обаче не беше същото като по улиците. Имаше и жени, но те бяха още по-корави от мъжете. То се знае, никой моряк или пират не вървеше сам в бордеите покрай брега. Всеки беше застрашен от удар по тила в тъмнината, за да се събуди от болката, когато вече му подрязват ушите. Но участта на жените беше много по-лоша, както винаги. Имаше си поговорка: „Поробен мъж се напъва на едно весло, поробена жена я напъват поред на всички весла.“

Аливиана направи няколко крачки в ниската кръчма и се огледа с високомерно безразличие. Но ахна, щом видя седналия в ъгъла мъж, който се взираше в нея. Баща ѝ.

Корван Данавис се надигаше бавно от пейката: той също можеше да вижда само нея в този миг. Баща ѝ? Тук? Невъзможно.

Не беше сам. Покрай него седяха поне десетина притеглящи в някакви униформи — светлосини туники с избродирано златно око високо на гърдите. И баща ѝ носеше такава, но с по-богато везмо. И меч на колана. Той беше предводителят.

Чувствата я заливаха, както вълните в бурно море се стоварват върху плувеца. След изненадата се пробуди радостта на малко момиче, но също като втора вълна, когато си мислиш, че най-лошото е отминало, надвисна неумолимият гняв, от който изминалите месеци не бяха отнели дори частица.

Баща ѝ ѝ махна с ръка да отиде при него и тя тръгна, но сценката внезапно придоби съвсем друг смисъл в ума ѝ — той я викаше при себе си, вместо да дойде при нея. Стоеше си до масата и чакаше дъщеря му да зареже приятелите си, за да седне с него на мястото, което бе подготвил.

А какво търсеше тук? Да не я е следил? Не би могъл. Но тук? В точно тази кръчма сред стотици, в другия край на света? Твърде невероятно, за да е случайност.

„Стига си се тръшкала, Лив. Той ти е баща.“

Той направи припряно последните няколко крачки, които ги разделяха, като че ли не можеше да чака повече, лицето му бе озарено от искрена радост. Прегърнаха се.

За десетина удара на сърцето всичко в света беше наред.

Накрая се пуснаха. „Започва се…“ Тя стоеше с изопнат гръб. Потисна желанието да стегне прекалено разхлабените връзки на дантелената си блуза.

— Аливиана, изглеждаш толкова силна — каза баща ѝ.

Думи, които не очакваше да чуе от легендарния пълководец Корван Данавис. Думи, които проникнаха с лекота през бронята на душата ѝ.

— Ти също, татко.

Той се разсмя и тя не можа да сдържи усмивката си.

— Ще седнеш ли при мен? Запазих маса.

„Запазил е маса? Чакал ме е тук? Как би могъл да научи, че ще дойда?“

— Разбира се — съгласи се Лив.

— Ще преместя хората си на друга маса, ако и твоите хора отидат при тях — предложи баща ѝ със закачлива искрица в очите.

Лив дори не забеляза кога Фирос бе застанал до нея. Подвоуми се. Не искаше баща ѝ да определя нейните решения.

— Не го правя от неуважение — обърна се Корван към Фирос. — Лорд Фирос Мореродни, вече научих, че си проявил още по-великолепна доблест в усилията да опазиш живота на дъщеря ми. Длъжник съм ти завинаги.

Фирос се намръщи и Лив осъзна, че досега никога не е чувала фамилното му име. Дори не подозираше, че е с благородно потекло. Колко досадно, че бе крил от нея нещо, което баща ѝ явно знаеше отдавна.

— Нека седне при твоите хора — склони Лив.

В толкова претъпкано и шумно свърталище дори от съседната маса не можеха да ги подслушат. Докато Лив се настаняваше, при тях дойде едноок роб.

— Питиета за всички на тези три маси — нареди Корван. — Аз плащам. Имате ли медовина? Сипвайте щедро. — Мъжът отиде да изпълни поръчката, а баща ѝ каза: — Пила ли си медовина? Във Вивург някога са живели много ангарци и тук още харесват техни храни и напитки. Останала е и кръв от тях във вените на местните хора.

— Тук е имало ангарци? — усъмни се Лив.

Досега не бе зървала русокос човек в града.

— След затварянето на Портите на Вечния мрак общността била откъсната от своя народ. После плъзнала някаква болест, от която умрели доста по-малко ангарци, отколкото парийци. И парийците стоварили вината за болестта върху тях. Изтребили всички. Както и всеки мелез, който успели да открият. Дори за онези, които били само с четвърт ангарско потекло, или за родените много по-късно светлокожи деца животът тук станал непоносим. Преместили се другаде из сатрапиите, иначе просто нямало за кого да се омъжат или оженят. Така присъствието на ангарците тук било заличено.

Аливиана открай време се изумяваше от знанията на баща си. Все се оказваше, че е научил нещо интересно за почти всичко на този свят.

— Било е заради свръхвиолетовото… — замислено промълви тя.

— Моля?

— Ангарските жреци са притегляли свръхвиолетово.

— Нима? Може и да съм чувал някога за това… — Погледът му стана разсеян, докато ровеше в паметта си. — Но…

Тя усети лека тръпка на задоволство.

— Жреците на Ферилукс благославяли храната и водата на паството си. Въпреки че живеели бедно, накрая ангарците трябва да са забелязали, че страдат от по-малко болести въпреки лишенията. Ако онази болест е плъзнала заради развалено месо или мръсна вода, няма как от нея да са умирали толкова ангарци, колкото парийци.

— Религията им е спасила живота, тъй ли?

— Явно само за кратко — напомни Аливиана. — Накрая са били избити заради нея.

— Още не мога да разбера — призна Корван. — Да не ми казваш, че техният бог се е грижил пряко храната им да е добра?

— Причината е в свръхвиолетовото. Болестите обичат мрака. Ние насищаме всички превръзки със свръхвиолетово. И хората ни оздравяват от рани, които иначе биха ги погубили заради гноясване и гангрена. Хирурзите твърдят, че сред нашите ранени възстановяването е поне петократно, ако не и десетократно по-успешно.

— Аливиана, това е великолепно! — възкликна баща ѝ.

— Не е мое откритие. Чух, че вече и в Хромария някои хирурзи използват свръхвиолетово. Не разбират защо помага, но са се убедили на практика, че е така.

— Не говоря за откритието… макар че и то е чудесно. Говоря за тебе — ти приложи знанията си, за да се върнеш назад в историята и да я обясниш. Кълна се в брадата на Оролам, парийците… — Той се огледа предпазливо, защото седеше насред кръчма, пълна с парийци. — Да де, древните парийци са избили същите хора, които са можели да ги спасят. Да не говорим, че е можело да бъде съхранен животът на безброй хора през вековете оттогава.

— А безброй притеглящи свръхвиолетово биха се отървали от скуката и безсилното раздразнение, че използват дарбата си само да си пишат тайни послания.

— Права си. Значи вече имате мнозина свръхвиолетови целители?

Пръстите на Корван се плъзгаха безцелно по влажния кръг на масата около студената чаша с медовина. Движенията им отвлякоха вниманието на Аливиана и тя за малко не сподели с него още сведения, но се спря навреме. Нямаше да му каже никакви подробности за армията на Цветния принц.

Той се досети за опасенията ѝ.

— Извинявай, просто мислех на глас. Блестящо откритие. Естествено е вече да го прилагате колкото може по-добре. Съжалявам. Не можех да си представя, че това късче от историята може да е свързано някак с днешните ни… затруднения. Как си ти? Получи ли писмото ми… не, да оставим това, няма значение.

Робът най-сетне им донесе нова кана медовина. Първо се бе погрижил за Фирос и хората на Корван. Нарочно ли се опитваше да обиди тях двамата? Лив пропъди това подозрение. Не я интересуваше. Отпи от сладката парлива медовина, за да има време да проясни ума си. Нямаше да издаде нищо важно, ако сподели премеждията си, надяваше се и баща ѝ да направи същото. Затова подхвана разказа си.

Морето им се опълчваше по целия път. Лив и отрядът се пребориха със страшни бури. Налагаше се често да спират в пристанища, за да поправят кораба. Накрая останаха по принуда цял месец в едно рибарско село — спря ги кристална буря, както свикнаха да я наричат. Изсипваха се парчета син луксин колкото палец, с остри ръбове, докато човек преброи до двайсет и седем, магическата градушка спираше за два-три пъти по толкова време и започваше отново. Убиваше всеки, който е останал на открито. Кристалчетата се разпадаха почти незабавно под слънцето и покриваха всичко със зърнест син прахоляк.

Тогава се питаха дали не настъпва краят на света, но щом се измъкнаха оттам, научиха, че стихията е засегнала малка област. Двайсетина левги по-нататък хората дори не бяха забелязали някакви странни облаци.

Всички в отряда прозряха какво означава това, но Лив не спомена за предположенията им пред баща си. Синята напаст се възстановяваше и никой не я бе овладял засега. Или беше под властта на безумец.

Синята градушка направи кораба им негоден за плаване и те присвоиха друг близо до Гаристън… тоест откраднаха го. А когато Аливиана видя малка река, в която течеше само зелено, и поиска да проучи явлението, отрядът ѝ едва не се разбунтува.

По-късно загубиха двама притеглящи, понеже идиотите унижили пирати в кръчмарско сбиване. Пиратите ги причакали в тъмна уличка и ги бяха ранили смъртоносно.

Хората ѝ извлякоха поука от загубата — ако ще се биеш с пирати, изтребваш до крак и тях, и всичките им приятелчета. Не се подчиниха на заповедта ѝ да не търсят отмъщение, а издириха пиратския кораб и го потопиха с целия екипаж.

Наложи се да екзекутира още един притеглящ като подстрекател на непокорството им, колкото и да я мъчеше съвестта. Единият от убитите в засадата беше негов любовник. И двамата притегляха зелено. Поначало им беше трудно да изпълняват заповеди.

Но оттогава никой не оспорваше властта ѝ над отряда.

Само че когато се добраха до Вивург, ѝ останаха двама притеглящи и Фирос. Капитанът и моряците офейкаха, без дори да си вземат парите… затова пък отплаваха с галерата.

Така попадна в този град с огромна сума в себе си, търсеше толкова побъркан екипаж, че да склонят да навлязат в Портите на Вечния мрак, за да търсят зародишния кристал на свръхвиолетовото… или разбушувалата се свръхвиолетова напаст. Разбира се, Лив не спомена пред баща си нищо за диренето.

— Ами това е — каза накрая.

Докато разказваше, откри какво неописуемо облекчение е да говори с човек, който я обича. Да почувства връзката.

Притегляше много по-рядко, откакто се отърва от Зимун, и сега съзнаваше, че това я е крепило като патерица. Не си позволяваше обаче да упреква онези, които нехайно бързаха да разкъсат халото. Мнозина сред Кървавите халати го правеха въодушевено, макар че Цветния принц не поощряваше чак такава невъздържаност. Но за нея всичко се струпа наведнъж, твърде бързо. Когато притегляше постоянно, не беше на себе си. Може и да бе прекрачила отвъд границата на разсъдъка за известно време.

Виждаше ново за нея уважение в очите на баща си. Естествено, той се тревожеше за нея в тези опасни времена. Долавяше обаче, че се опитва много усърдно да не ѝ натрапва съветите си. Колко приятно беше да си спомни, че не винаги отношенията на хората се свеждат до борбата за власт. Но тази борба се намесваше дори между тях двамата.

— А сега… ще ми кажеш ли ти как живя през това време? — попита Лив.

Все едно стари приятели си говорят кой какво е правил след последната им среща. Сега беше самостоятелна зряла жена, не му се подчиняваше. Сама бе извършила изумителни дела, но макар че той не се опитваше да я принизи, осъзнаваше, че нещо в нея иска да се върне към предишната роля спрямо баща си. Преди го обожаваше, а и той наистина беше велик човек. Това не означаваше обаче, че е прав за Хромария, за Гавин Гайл, за всичко във войната.

— Ами аз… Е, бездруго ще научиш рано или късно. Отведох хората от Гаристън и още тирейски бежанци на Острова на ясновидците. Създадохме град там. Наричат го Златния град. Гавин Гайл ни помогна. Сътвори десетки хиляди тухли от твърд жълт луксин, с които построихме почти всичко. Дори успя да ни върне с хитрост отнетото място в Спектъра.

— Това е… това е прекрасна новина. Кой би могъл да предположи? Може би трябва вече да го наричат Гавин Строителя след стената Ярка вода около Гаристън, а сега и вашия град.

— Загубихме го. Сега е роб на галера. Предстои му и по-лоша участ.

— Какво?!

— Споделям го с тебе, за да знаеш, че съм искрен.

„Много любезно, но…“

— Татко, как ме намери?

— Предпочиташ цялата истина и само истината, нали?

— Да.

— Влюбих се. Ожених се за жителка на Острова на ясновидците.

— О… Честито. Толкова се радвам за тебе.

Оженил се е? Чак я заболя коремът. Толкова скоро? Безстрастието, на което я бе научило свръхвиолетовото, ѝ помагаше да говори спокойно, сякаш всичко това беше само любопитна новина.

— Тя ми каза, че ще те намеря тук — продължи Корван. — Знаеш ли, че тази пивница дори няма име? Трудно е да откриеш някое място, като си служиш само с описанието му, повярвай ми.

— Значи… си се оженил?

„По-полека, Лив. И твоите любовни приключения не бяха много похвални. Нямаш право да се чувстваш предадена.“

— Освен това сега съм сатрап.

— Моля?!

— Искаш да съм прям. Ето, казвам го направо.

— Така ли ти се отплатиха, че мина на страната на враговете си?

— А на тебе с какво се отплатиха за същата постъпка? С шанса да станеш богиня?

Идеше ѝ да го заплюе.

— Подкрепям другата страна, защото прозрях, че съм вярвала в лъжи.

— Аз също.

Корван оставаше хладнокръвен и непреклонен, толкова спокойно разсъдлив, че свръхвиолетовата притегляща в нея неволно се възхити.

— Гавин Гайл е чудовище. Ти ми го втълпяваше.

— Гавин Гайл беше чудовище. Хората се променят.

— Хората не се променят до неузнаваемост!

— Ти се промени. Аз също.

— Той е убивал хора. Незнайно колко хиляди. Невинни. Той е унищожил Гаристън.

— През Войната на Призмите ли? — уточни баща ѝ. — Тогава дори не е бил близо до Гаристън. Вярно е обаче, че поискал от своите генерали да превземат града. Ти вече си се сражавала. Войната е пожар. Разгаря се неудържимо въпреки най-старателно съставените планове. Твоето участие в битката е било решаващо за покоряването на Ру. И сега знаеш всички гнусотии, които могат да се случат в един току-що покорен град.

Думите му я накараха да онемее. Да, тя бе наклонила везните в битката за Ру. Тя бе сътворила бог. Гибелта на всички онези моряци, всички поробени хора, всички кланета, изнасилвания и други ужаси не бяха нейна лична вина, но нямаше да се случат без нея, нали?

Трябваше ли да обремени съвестта си със смазването на цял град? Затова ли жадуваше толкова да се махне? В края на краищата не се ли различаваше от Гавин Гайл само по размаха на престъпленията си?

— Цветния принц предложи убедителни доводи за смазването на Ру, нали? — подхвърли баща ѝ, гледаше я изпод полупритворените си клепачи.

— Наказателна акция, за да възпрем други да си вирят главите в бъдеще — отрони тя, но чу гласа си сякаш отдалеч.

— Или да ги подтикне да се бият до последен дъх? — натърти той.

— И това би могло да се случи — призна Лив.

Изглеждаше съвсем логично.

— Значи слабите ще се предават по-бързо, но силните ще се сражават, докато не загине последният мъж или последната жена от тях, защото ще знаят какво ще ги сполети. След като ти напусна Ру, той превзе Гарванов камък. Малък град с не повече от двайсетина хиляди жители, кацнал на ръба на скала. Отказали да се предадат и армията му ги обсадила. Не издържали дълго срещу неговите цветни бесове. Когато портите били съборени, двеста млади жени, които чули за стореното от войниците му в Ру, скочили от канарата. Някои майки се хвърлили в пропастта с бебетата си.

На Лив ѝ призля.

— Не може да е вярно.

— Не те лъжа. Може би и двамата нямаше да сме тук, ако си позволявах да го правя.

Пръстите му потропваха по масата.

— Той не би ги съсипал. Онова в Ру трябваше да се случи само веднъж. Не е кръвожаден.

Баща ѝ си замълча и Лив веднага осъзна колко кухо прозвуча казаното от нея.

— Двеста? — промърмори тя. — Сигурно е преувеличение. Една-две… може би. Знам как се раздуват тези истории от уста на уста.

— Хората говорят, че са скочили хиляда жени. Някои се кълнат, че всички жени в града избрали тази смърт. Скочили са двеста. Третото око видя това. Тя ги преброи. Все пак видението беше мимолетно и може да е сбъркала с десет-петнайсет жертви.

— Убеден ли си, че тя ти казва истината? — попита Лив.

— Каза ми много горчиви истини. Доверявам ѝ се напълно.

— Верни на едного, а? — неприязнено напомни тя.

— Така е. Но всеотдайната ми преданост не е към нея.

— Но не е и към мен!

Лив уж внимаваше да не повишава глас, но хората наоколо извиха глави към тяхната маса.

— Да, не е и към тебе. Верността към семейството е най-малкият възможен кръг, който можеш да очертаеш около себе си. Ако човек е предан на най-близките си и възвеличава това като висша добродетел, става жалък. Дори животните бранят малките си. Добродетел е, разбира се, но присъща за всички, лесно е да се придържаш към нея. Онзи, който твърди, че забогатява заради децата си, а не заради себе си, не може да прикрие алчността си. Неговият порок не се превръща като по чудо в добродетел. „Вярност към едного“ изразява висша добродетел. Тя отличава рода Данавис от хората, които избират равните пътища.

— Не се отличава с нищо от тях онзи, който се отказва от верността си към някого и предлага своята преданост на смъртния му враг.

Говореше несправедливо, но това изобщо не я вълнуваше. Баща ѝ се опитваше да ѝ внуши, че тя подкрепя чудовище. И че всичко направено от нея, всичко постигнато е по-лошо от нищо.

Пръстите му стиснаха силно чашата с медовина. Мълча дълго, но накрая отвори уста. Гласът му оставаше сдържан.

— Аливиана, дори ако баща ти е най-презреният лицемер, проблемът ти не е в неговия избор. А в твоя. — Пак потропа с пръсти и стана. — Трябва да тръгвам. Съпругата ми казва, че все още е възможно да я спася, ако не се помайвам.

— Чакай… Какво означава това?

— Тя е ясновидка. Успява да предвиди какво ли не. Но има един орден от убийци, които носят особени наметала. С тях са невидими за нейната дарба. Виждала е в безброй разклонения на бъдещето, че умира, но не знае как. Затова помислихме, че един от тези убийци ще посегне на живота ѝ. Идването ми тук прави смъртта на жената, която обичам, по-вероятна. Но аз съм свързан с тебе. Дойдох да се срещнем, макар че може да я загубя. Желая ти сполука, дъще. Дано винаги те огрява светлината на Оролам.

— Съжалявам, татко, аз… аз дори не те поздравих. Сатрап — това е…

— Няма време — прекъсна я той, вперил поглед в масата.

И си тръгна. Хората му се скупчиха около него и цялата група излезе. Дори не я прегърна на сбогуване. Лив седеше втрещена. Чувстваше се празна… и внезапно самотата я притисна по-зле от всякога. Ами ако бе сгрешила? Решаваше прибързано. Още беше твърде млада. И не знаеше… не знаеше достатъчно.

Беше направила най-доброто, на което беше способна. Справяше се много по-добре, отколкото можеше да се очаква. Самотна и уплашена, тя изтръгваше всичко и от най-оскъдните шансове.

Не беше ли така?

И какво го прихващаше баща ѝ тази вечер, та все шаваше на стола, все потропваше с пръсти…

Вторачи се в плота на масата тъкмо когато Фирос дойде да седне при нея и напрегна докрай очите си за миг. Тъничките линии свръхвиолетов луксин образуваха думи, невидими за всеки поглед в тази кръчма освен нейния: „Под масата. Скрий го в левия си ботуш. Не казвай на никого.“

Фирос опря лакти на масата и сложи чашата си. Крехкият луксин се разпадна и изчезна.

— Добре ли си?

— Малко се разстроих, иначе нищо ми няма.

— Намерих екипаж. Готова ли си?

— Разбира се.

Фирос стана и се обърна с гръб към нея. Лив плъзна ръка под масата и напипа нож. Нож ли? Имаше четири пистолета, сабя и още един нож на колана. Това ли ѝ даваше баща ѝ? Но тя хвана дръжката, скри ножа в ръкава си и последва Фирос.