Разбитото око

56.

— Аз благоговеех пред майка ти — каза Ейрени. — Тя ме взе под своя закрила, когато моята майка умря. Знаеше, че край мен няма други жени, които да ми бъдат пример. Разбира се, сега съм зрял човек и разбирам другата причина да се занимава с мен. За помирението между Маларгос и Гайл не беше задължително да има сватба. Понякога и близкото приятелство е достатъчно. Знаеше ли това?

Гавин седна на нара в килията. Взираше се в своята мъчителка изпод натежалите си клепачи. Третото ѝ идване при него през тези месеци. Вече бе загубил два пръста след тези срещи. Ако останеше без още един, не би могъл да хваща нищо както трябва с лявата ръка.

— Обясни ми ти, ако обичаш — изстърга гласът му.

Не бе говорил много през последните седмици. Тя го оставяше да изгние в това подземие.

— Въпросът ми не беше реторичен — увери го Ейрени. — Известно ли ти е какво се случи? До един момент Фелия Гайл ме навестяваше често, канеше ме да ѝ гостувам, а после… нищо. Дори не говореше с мен. Е, какво стана?

Той долови как отново я обзе странното напрежение. И най-лошо беше все по-силното му подозрение, че Ейрени Маларгос не е луда. Представяше си я като нормална жена, тласната към крайности от обстоятелствата, в които бе попаднала. Обстоятелства, твърде тясно свързани с рода Гайл.

— Не знам — отвърна той и докато си разтъркваше очите, едва не се одраска с превързаната ръка. — Убеден съм обаче, че все някак ще изкараш мен виновен. Как се справяш с убеждаването на твоя племенник да си мълчи?

— Случи се преди петнайсет години. Помисли. Защо Фелия Гайл изведнъж ме отритна?

Гавин си придаде глуповато изражение, докато умуваше. Нямаше нужда от много време, за да се досети. Отначало допусна, че причината е във войната или измамата, с която бе заел мястото на Гавин, но всичко това беше преди шестнайсет години. А преди петнайсет години Фелия Гайл бе научила, че Дервани Маларгос е оцелял във войната и след като бродил дълго из пущинаците, се запътил към дома си, понесъл в главата си тайната на Гавин. Нали преди своето Освобождаване тя призна, че първо се опитала да го подкупи, а след това изпратила пирати да пресрещнат кораба му. Отначало се оставила да я залъжат, че са го убили.

Фелия Гайл — готова да погуби някого, за да опази последния си жив син, но неспособна да застане с усмивка пред дъщерята, живота на чийто баща е отнела. Да, такава си беше неговата майка. Корава, ако се наложи, но само пред останалите. Не приличаше на Андрос Гайл, който дори не би помислил да потърси приятелството на някой Маларгос. Но ако бе избрал тази тактика, щеше да играе ролята си без колебания.

„В този свят има само два вида хора — злодеи и усмихнати злодеи.“

— Естествено, че знам причината — заяви Гавин. — Защото крих случилото се при Разцепената скала дори от нея. Две години не изтървах нито дума, докато тя не чу слуха, че баща ти е жив. Попита ме, защото бях подхвърлил мимоходом пред нея, че е мъртъв. Искаше да знае дали е възможно да съм се заблудил.

— Ти какво ѝ каза? — попита Ейрени.

„Тъпа кучко, с каква наслада ще те убия. Май изобщо не ме разбираш. Ще ти режа пръстите един по един и ще те принуждавам да ги ядеш.“

— Казах ѝ, че някой се представя за твоя баща. Нямаше да е нито първият, нито последният, целият в белези и измислил убедителни лъжи.

— Той не беше лъжец — сопна се тя.

— Беше.

— Не, не беше!

— И защо си сигурна?

Гавин вече виждаше мишената. Значи Дервани е изпращал съобщения на Ейрени. Предположи обаче, че не са се срещнали нито веднъж. Вероятно е доказал някак самоличността си, но с предмет, който може да се фалшифицира, или с подробност от общия им живот, която може да е известна и на негов близък съратник.

— Аз задавам въпросите — напомни му Ейрени.

Ясно, можеше да се развихри. Нямаше нужда от безупречна история, стигаше да хвърли сянката на съмнение върху другата версия. „Аз съм върховният измамник. Сега ще ме видиш в цялото ми великолепие.“

— Знам, лейди Ейрени, защото бях там. В края. Дервани беше близък с Дазен. — Истина. — Способен боец. — Пак истина. — Не най-надареният сред притеглящите, но си служеше умело със зелен луксин. — Отново истина, макар и подправена с преувеличение. Малко сладост, която слушателят иска да чуе, му помага да преглътне и горчивата лъжа. — Оцеля и когато мнозина загинаха, стигна до последния сблъсък между мен и моя брат. — Първото беше вярно, второто — не. — И той беше там, при Разцепената скала. В края. Остана жив и насред разбушувалата се магия. — Да, Дервани бе останал жив и участваше в битката. Само че оцеля, защото в края не беше близо до средоточието на магическата буря. Там никой не можа да издържи освен Гавин и Дазен. — Дервани ме нападна в последния момент, опитваше се да спаси Дазен. Той… умря като герой.

Това вече нямаше нищо общо с истината.

— Лъжеш! — озъби се тя.

Гавин се извърна. Пак я погледна. Сви устни.

— Той се опита. Нахвърли се срещу мен, събори ме. Насочи пистолет към лицето ми, но оръжието засече. Щом скочих на крака, му отнех пистолета и… той се прекърши. Грабна копие и го запрати по мен през рамо, докато бягаше. Не видях трупа му, но… Немислимо е да е оцелял от онова, което се случи там. — Замълча за миг. — Взех пистолета и го разгледах. Малко оръжие. Украсено със сребърни врабчета, ако не ме подвежда паметта. Може да е бил резервният му пистолет — за краен случай. Не се сещам за друга причина още да е бил зареден след такова сражение. Пистолетче колкото дланта ми. Чудата гледка насред битката. На мястото нямаше други оръжия освен него и онова копие. Тогава нямах сили да притегля дори нищожно количество луксин, а брат ми вече изпадаше в несвяст. Отидох при него и опрях пистолета между очите му. В моята ръка не засече.

„Няма нужда мъртвешкото изражение на лицето ми да е престорено. Оставам толкова близо до истината, че онези спомени изплуват сами.“ Особено добро хрумване беше пистолетът на Дервани. Как иначе би могъл Гавин да знае за резервното пистолетче, което е носел един от приближените на Дазен?

— Не — прошепна Ейрени. — Не…

— Майка ми не разбираше. Никога не е виждала битка. За нея бягството превръщаше баща ти в страхливец. Истината обаче е, че ничий героизъм не е неизчерпаем, а баща ти беше много по-храбър от повечето хора. Втурна се към двама вкопчени един в друг богове и намесата му щеше да реши чия да е победата, ако не го подведе едно отчупено кремъче. Когато ме нападна, той не знаеше, че нямам сили да притеглям, а след като бе видял на какво съм способен, това си беше същинска доблест… Има и друго — майка ми не можа да ме намрази като убиец на собствения ми брат. Само аз ѝ бях останал. И реши да стовари вината върху твоя баща. Представяше си, че ако той не е сложил неволно в ръката ми пистолета, другият ѝ син е щял да остане жив… Според мен разсъдъкът ѝ знаеше, че е несправедливо да обвинява него и да се настройва срещу цялото ви семейство. И все пак тези чувства се вкорениха в душата ѝ. Знаеше, че няма да даде воля на омразата си, която всъщност беше насочена към мен. Но не би могла да сложи маската на мила любезност в срещите си с тебе. Не знам дали не е била права донякъде. И аз се чудя понякога щях ли да пленя брат си, ако имах подръка само онова копие, или щях да забия острието в гърлото му. С пистолета ми беше по-лесно, но… Напразно умуване. Аз жадувах да убивам. Майка ми обвини твоя баща и може би очакваше да обвиняваш нея на свой ред, ако ти бе научила какво съм направил.

— Ти… ти си демон! — промълви Ейрени.

— Ако ще се почувстваш по-добре от това, наистина съжалявам, че войната, разпалена от моя брат, те е лишила от твоята наставница наред с всички други загуби. Кълна се в брадата на Оролам, бих дал два пръста, за да върна живота на баща ти.

И размърда останалите на осакатената му ръка пръсти. „Карис, ти ми каза веднъж, че нещо в мен копнее да бъда унищожен. А аз отрекох. Какъв глупак съм.“

— Я си го начукай! Да гориш в ада дано!

— Знаех за Дервани, че не би паднал до изтезания на безпомощни хора. Говореха за него, че е голям инат, но има чест. За разлика от тебе.

Адски тъпо да настройва още по-враждебно жена, в чиито уши току-що е изсипал такъв куп лъжи. Но нали трябва да накараш някак рибата да захапе кукичката? Щом се беше вбесил толкова, че да ѝ каже в очите такива думи, не можеше същевременно да е плел мрежата си от измислици с хладнокръвно лукавство, нали?

Тя се вторачи безмълвно в него, скръстила ръце на гърдите си така, сякаш опитваше да се прегърне сама. Лицето ѝ беше неразгадаемо.

Но Гавин знаеше, че трябва да успее и в по-голяма игра. Най-тежкото изпитание беше скрито под повърхността. Ейрени държеше в ръцете си истинската власт в Рутгар. Сатрапата Евтерпа Птолос ѝ се подчиняваше. А Дервани — бащата на Ейрени — се бе присъединил към Цветния принц. Какво ли още бе правил през тези шестнайсет години? Гавин не се съмняваше, че се беше натъкнал на Дервани — позна го на мига. Но каквото ѝ да беше правил преди, накрая бе застанал на страната на езичниците. Като се опитваше да забие клин между Ейрени и баща ѝ, Гавин всъщност се бореше за Седемте сатрапии. Защото ако омразата у тази жена успееше да засенчи всичко останало, тя можеше да завлече със себе си целия Рутгар при Цветния принц.

А това щеше да е още по-голяма тъпотия. Невъобразимо слабоумие. Властниците нямаше какво да спечелят в революция, каквато предлагаше Цветния принц. Да покани сама озверяла армия в своя град? Човек не бива да допуска в града си дори войските на приятелите си.

Но омразата и завистта пораждат самоубийствени пориви във всяко сърце, което допусне семената им в себе си. За да повали рода Гайл, тази бездетна жена би могла да рискува загубата на всичко, което притежаваше нейният род.

„Значи лъжа заради възвишена цел. Както винаги.“

А тя не откъсваше поглед от него.

Не биваше да прекалява. Ако тя се почувстваше тласната насила към някакво решение, след време щеше да се усъмни в правилността му. Каквото и да направеше, трябваше да е убедена, че е проява на собствената ѝ воля, и то неизбежна заради наученото. Тогава нямаше да се отметне от съюза с него.

А неговите пръсти? Може би никога нямаше да настъпи моментът тя да си плати. Или поне щеше да отлага дълго отмъщението. Беше принуден да затрупа с пръст жаравата на яростта си, да не я раздухва прибързано. Някой ден. Може би. Но не днес. Не скоро.

Не искаше да я гледа в очите. Погледна я, изви глава, пак я погледна и раменете му се отпуснаха, сякаш се чувстваше твърде уязвим. Не я предизвикваше. Важно беше тя да обмисли всичко.

Накрая Ейрени заговори.

— След войната моят род имаше владения къде ли не, но много от тях бяха опустошени. Нужни бяха купища злато за възстановяването им. Десетки хиляди данари, за да внесем нови лози за лозята, да купим нови роби за полята с памук, да платим обучението на притеглящи и да ги обвържем в служба на рода, да наемем и след това да купим баржи, за да превозваме стоките си. Нови брадви за секачите, желязо за здрави водни колела в мелниците, нови воденични камъни — ако бяха изсечени от местни, по-меки скали, щяха да ни струват наполовина по-евтино, но щяхме да ги използваме тройно по-кратко. И при всяко пресмятане в счетоводните книги на баща ми… е, с тях се занимаваше неговият иконом Мелантес, но той загина в Кървавата война… всеки път виждах и други вписвания: „разходи за наемна стража“, понякога „подкупи за горските разбойници“ или „загуби от нападения на пирати“. Имаше и други в края на годината: „разходи за покриване на щетите от набези“ и „разходи за привличане на притеглящи вместо умрелите при набези“.

— Разбира се, скоро запълних тези книги и започнах нови, но тези вписвания останаха. Проучих колко ни струваше всичко това. Мелантес беше наш иконом четирийсет и пет години, успяваше да предвиди тези разходи с точност до четири-пет на сто. Когато знаеш, че ще загубиш един кораб от десет заради нападения на тирейски оранжеви, можеш да пресметнеш необходимата печалба, за да рискуваш отново следващата година. С времето тези загуби натежават. Баща ми дори нямаше възможността да проумее, че само с помощта на Мелантес още имахме владения към края на Войната на Лъжепризмата и Кървавата война, макар че загубихме твърде много синове и дъщери… — Ейрени спря да си поеме дъх. — Щом отворех книгите, за да взема решение за превоза на едно или друго, виждах и колоната за тези разходи. Но не ми се налагаше да харча тези пари.

— Аз умея да смятам, и то много добре — продължи тя. — Сравнявах моите записи с останалите от Мелантес. Научих нещо, което не мога да оспоря, та ако ще и безброй пъти да преглеждам счетоводните книги — длъжница съм ти, Гавин Гайл. Доколко съм ти задължена е друг въпрос и отговорът зависи от догадките ми. Защото макар че онези четири-пет на сто загуби са неизменни и аз щях да загубя и хора, и ценности заради бандитски набези, убийства и пиратски нападения, най-важното беше кога щеше да се случи това. Ако загубиш породиста двойка жребец и кобила от хергеле, в което имаш стотици, не е добре, но ако ги загубиш, преди да са дали разплод, свършено е с тебе. Местех топчетата на сметалото как ли не и изчислих всичко, доколкото е възможно. Реших да не включвам в сметките покрусата и гнева от погубени близки или доверени служители и роби. Открих, че няма как да пресметна и възможната, но неясна загуба на време за самата мен, ако толкова членове на моя род бъдат изтребени, че съм принудена да се омъжа и да раждам деца. Жените в нашия род обикновено се възстановяват бързо след раждане, но как да предвидя колко бременности бих могла да издържа или колко работа бих могла да свърша в напреднала бременност или скоро след раждането? Разбира се, не се опитах да определя доколко е ценно, че останах неомъжена и бездетна. При сегашното си богатство бих платила много повече за това предимство, отколкото ако обстоятелствата се бяха стекли другояче. Както виждаш, ти ме въвличаш в сложни пресмятания.

— Май се оплетох по някое време в разсъжденията ти — каза Гавин.

Всъщност си мислеше, че схваща логиката ѝ, но рядко е грешка да внушиш на врага колко по-умен е от тебе.

— Защото ти прекрати войната, Гавин. После помете пиратите. Няколко пъти. А още не съм добавила и намаляването на налозите, защото вече никой не беше принуден да събира пари за война. По един или друг начин, Гавин Гайл, твоят род ме лиши от баща, от последния ми жив чичо и от четирима далечни братовчеди. Но според моите изчисления аз ти дължа от четири години и двайсет и три дни до двайсет и седем години и шестнайсет дни. Години на мой труд. Години от моя живот. Възможно е да си ми спестил хиляда пъти по хиляда данара. Даде ми шанс да възродя семейството си, а като сложи край на Кървавата война, ти несъмнено спаси мнозина от хората, които обичам. Желанието ми да те убия е неистово до болки в корема и щом се сетя за тебе, имам такова главоболие, че може да срути цяла империя. Известна съм, може би дори прочута с почтеността си в сделките. Никога и никого не съм мамила, макар че много пъти можех да си го позволя през последните години с могъщество като моето. Но как да сложа на везните кръвта?

— Да, оставям противоречиво наследство в този свят — намусено отбеляза Гавин.

— Кръвта се уравновесява с кръв — каза Ейрени.

— О, въпросът бил реторичен. Но ти гледаш и твърде мрачно, и твърде ликуващо, за да очаквам от тебе думите: „Гавин, ти спаси любими за мен хора, затова ще те пощадя.“

— Какъвто ще да си, Гавин Гайл — а ти си какъв ли не, — поне не си глупак. Чу ли за битката при Биволски брод?

— Прекалено зает бях: все ми се струваше, че греба неспирно в кръг. Пропуснал съм новините.

— Хромарият е загубил петдесет и пет хиляди души за един ден. Трийсет и пет хиляди от тях бяха рутгарци. Мои сънародници.

Гавин се почувства като след ритник в корема.

— Какво е станало?

— Генерал Азмит си наумил да притисне войските на Цветния принц до река Ао и да ги разгроми.

— Ао? Но тази река не е чак толкова дълбока, нали?

— Достатъчно дълбока е през дъждовния сезон.

Гавин бе виждал реката само през лятото.

— Генералът се опитал да приклещи Кървавите халати, докато прекосявали брода. Но техните цветни бесове сътворили мостове за няма и половин час, нашата армия била обкръжена и изтласкана към реката. Отрядите от Кървавата гора възразявали, че планът му е гибелен, и се зарекли да напуснат армията, ако упорства. Генерал Азмит обаче не се отказал. Нападнал без тях. И така Цветния принц навлязъл в Кървавата гора, без те да загубят никого, но моят народ понесе удар, от който може и да не се опомни.

„Моят народ.“ Каза го не като една от рутгарците, а като тяхна предводителка. Значи държеше сатрапата Птолос в малкия си джоб. Но това не беше най-лошото. След битката при Ру Седемте сатрапии бяха претърпели втори разгром във войната. А колкото и да беше богат Рутгар, сатрапията не можеше да си позволи загубата на прекалено много хора, без да рухне.

— Не последвало нищо добро — продължи Ейрени. — След Биволски брод разделил войските си на две и изпратил половината нагоре по течението към изворите на Ао, за да прекъснат пътищата за снабдяване на Цветния принц.

Твърде дълъг път и твърде дълго време без половината армия. Гавин би поверил задачата на малки отряди по цялото течение на реката, които да тормозят врага с набези.

— Генерал Азмит умолявал хората в Гарванов камък да издържат, обещал да ги спаси. И те се сражавали, но той им се притекъл на помощ прекалено късно. И генералът с армията си побягнал, като изоставил и оръдия, и барут, както и цели обози с припаси и мускети.

— Очевидно е, че имаш само един добър избор — каза Гавин.

— Какъв?

— Освободи ме.

— Че защо да го правя?

— Защото аз побеждавам в битки. И защото ако толкова държиш да пресмяташ дълговете в кръв, най-много ти дължи Цветния принц.

— Не съм убедена. Според мен и този кръвен дълг е твой.

— Мой?! — искрено се изуми Гавин. — Как би могла да ми припишеш вината за всички онези мъртъвци?!

— Ти допусна да се разпали тази война. Можеше да я спреш още в Гаристън или много по-рано.

— Какво?… Какво?! Всичко, което правех, беше само за да сложа край на войната. Колко некадърни са твоите шпиони, ако са ти съобщавали друго?

— Ти си лъжец, Гавин Гайл. В това са единодушни.

Той би се примирил да го убият в отплата за греховете му, които си бяха многобройни. Но да го убият, защото е виновен за онова, което се мъчеше да предотврати… Реши да опита друг подход.

— Помниш ли номера си в лотарията?

— Сто петдесет и седми. Всеки помни своя проклет от Оролам номер. Два дена стисках сгънатото листче в ръката си и се питах дали означава, че ще умра.

Младият побеснял Гавин бе измислил лотарията, за да спре веднъж завинаги Кървавата война. Само най-видните родове от двете враждуващи страни получиха номера. Две хиляди от най-богатите и влиятелни особи в Кървавата гора и Рутгар бяха събрани по негова заповед. Черногвардейците щяха да се гътнат от яд, че им бе поверена такава задача. Но и това не го спря.

Гавин покани всички онези хора на хиподрума, за да се молят заедно за мир. Но присъствието им там не беше доброволно. На хиподрума не бяха допуснати други притеглящи освен принадлежащите към семействата, а черногвардейците иззеха всички големи оръжия. Позволиха на благородниците да носят само ножове за самозащита, за да успокоят подозренията им. Старейшините на родовете също разбираха, че не е добра идея да има мечове, атагани и копия на такава голяма среща между непримирими врагове.

Всяко семейство се подреди в колона според изтеглените номера. Те си мислеха, че номерата са им се паднали случайно. Фелия Гайл помогна на Гавин да реши кой ще стои в предните редици. Тя помогна и в осъществяването на самата заблуда: Гавин беляза всяко сгънато листче, като повтори написания на него номер със свръхвиолетово. А Фелия Гайл носеше на шнурче около шията си свръхвиолетовите очила на Луцидоний, макар че никой не знаеше какви са очилата, а и не подозираше какви възможности ѝ дават. Сложи очилата и склони глава, сякаш унесена в молитва, докато бъркаше в голямата купа. Поглеждаше през очилата и всеки път вземаше нужния номер.

Така подредиха семействата както искаха — освен едно, хората в което си размениха номерата. Младият и много по-гневлив Гавин сви рамене и каза:

— Искат да излъжат Призмата? Който сее вятър…

Майка му знаеше как завършва поговорката и не възрази.

Колоните на семействата стояха около него, онези с най-малки номера отпред в най-тесния кръг с лица към Гавин. Той им посочи голямата кръгла дървена маса, сложена на подиума, и подхвана молитва за мир — глупотевини, които вече не помнеше. Всички приеха подобаващо абстрактните и необвързващи слова към Оролам, като склониха глави и направиха знака на седемте. Гавин пак протегна ръка към грубо скованата маса.

— Приятели мои, ето я масата на мира. Ще се присъедините ли към мен около нея под благословената светлина на Оролам?

Едно от семействата — Сини камбани — насърчи майката да пристъпи напред. Някога бяха многобройни и свирепи. Сега бяха сянка на величието си. Две дъщери, двама далечни братовчеди и не особено просторни земи, а и нямаха богатства. Крепяха се на косъм от свличането сред простолюдието или изчезването.

Всички други се взираха в своите лейди и лордове, банкони и кони.

— Както виждам, още не сте разбрали — каза им Гавин. — Вашата война опустоши земите ви. Всяка нива се просмука с нечиста кръв, всяко следващо деяние надминаваше предишното по нечовешка низост. Вашата война е оскърбление към Оролам. Това ви е известно, но във вас кръвожадността е по-силна от срама. Не смеете да молите за прошка, защото тогава би трябвало да простите и злодеянията на враговете си. Вашата враждебност и злоба са като набъбнал цирей на лицата ви, цирей, който ви пречи да виждате. Всяка година принасяте в жертва на смъртта своите синове и дъщери, за да съхраните глупостта и гордостта си. И всяка година жертвате още повече хора от онези, които страдат заради вашето безбожие, вашето светотатство, вашата наглост. Вие оскърбихте не само Оролам. Оскърбихте и мен. Вие ограбихте не само своите семейства, семействата на враговете си и невинните. Вие ограбихте Седемте сатрапии. При вас, при бащите и дедите ви са идвали сатрапи и дори Призми, за да спрат тези войни. И вие сте им отговаряли с кратки примирия и лъжи. Време на привидно спокойствие, за да се въоръжите и разплодите отново, за да подберете най-силните притеглящи на най-много цветове сред синовете и дъщерите си. Знам. Да, аз също съм плод на такъв подбор. Но сега съм Призмата. И това, което ще направя днес, не е за моето семейство, а за Седемте сатрапии. Днес вашата война свършва. Питам ви отново — ще седнете ли с мен около масата на мира?

Завъртя се с протегната ръка, сякаш подканваше всички. Никой не помръдна. Пренебрегваха волята на Гавин, който преобръщаше света с лоста на желанията си. На Гавин губещия и водещия, най-измамния притеглящ. На Гавин екзекутора.

Той вдигна глава към слънцето, сякаш се молеше. Денят беше от онези, в които горещината прежуря, въздухът над речното устие е по-гъст от кръв и носи шумовете на града чак до хиподрума. Гавин не се молеше — събираше сила.

— Както искате — изрече гръмко.

Пак размаха ръка и този път шипове от син луксин полетяха по насочващите нишки от свръхвиолетово, които бе прокарал към гърлото и гръбнака на всички в първата редица.

Стоящите пред всяко семейство се строполиха мъртви. Толкова внезапно, жестоко и тихо, че никой не продума. Мнозина дори не разбраха защо хората отпред се свлякоха.

— Войната наглед е ужасен хаос! — кресна Гавин. — Не сте ли съгласни? Кой ще живее, кой ще умре? Като лотария. Но в моята лотария умират само онези, които са виновни за тази война. Мисля, че обикновените хора ще са много доволни. И така! Кой ще седне с мен около масата на мира?

Отначало потресът надделя, семействата се бяха вторачили в своите мъртъвци. Но във всеки от случаите „Оролам“ бе избрал най-гнусните, най-злобните, най-омразните или най-виновните да застанат пред другите. Някои семейства сигурно щяха да се зарадват, че са ги отървали от най-противната твар сред тях. Много повече щяха да са щастливите, че е умрял най-ненавистният им враг в друго семейство.

Но тук бяха събрани хора, отгледани за война — много от тях в буквалния смисъл.

— Полудя ли?! — провикна се някой от рода Върба.

— Ти уби баща ми! — изрева шестнайсетгодишно момче от Зелена ябълка: косата му беше с цвят на пламъци.

Пак проклетата избухливост на благородниците от Кървавата гора. Младежът извади кинжала си.

— Твоят баща беше глупак. Ти също ще си мъртъв глупак, ако ме нападнеш — каза му Гавин.

С нечленоразделен вопъл юношата се хвърли към подиума. Някои хора не понасят добре изненадата.

Гавин изуми множеството, като му обърна гръб и се провикна:

— Не е нужно да има още мъртъвци!

А зад него стремително издигналият се млад черногвардеец Железни, вече стражеви капитан, изникна сякаш от нищото и посече момчето, преди да е доближило Призмата.

Гавин се вбеси от цялата тази безсмислица и викна:

— Седнете около проклетата маса и никой друг няма да умре!

Сините шипове се стрелнаха още веднъж. Мъжете и жените в следващата редица паднаха бездиханни.

Живите изпаднаха в паника и се разбягаха по отъпкания пясък. Гавин очакваше това. Жалки страхливци. Нима си въобразяваха, че не е подготвял засади през Войната на Призмите? Все още я наричаше така наум — също като победените във войната, а не Войната на Лъжепризмата.

Яростта му се разгоря дотам, че се чудеше дали да почака, докато тълпата стигне до капана, преди да го задейства. Не, не. Стига толкова смърт. Важното беше да ги прекърши и подчини, а не да настрои завинаги срещу себе си малцината оцелели.

Докосна широкия кръг от свръхвиолетово, заложен предварително под пясъка, и с все сила тласна в него луксин. Огромен обръч от гибелно остри шипове изскочи и затвори като ограда благородниците. Зелен, син и жълт луксин се преплитаха и преливаха, все едно подканяха жертвите да се нанижат на тях.

В усилията си да спрат хората се спъваха един в друг, блъскаха се и падаха.

А зад сияещата стена на смъртта пред всеки изход от хиподрума имаше черногвардейци с безжалостни погледи, стиснали оръжията си. Стояха в отпуснатите пози на опитни убийци, готови да поразяват и с луксин.

— Не е необходимо да умрете! — пак извика Гавин. — Върнете се на местата си!

Неговите черногвардейци и притеглящи обикаляха около оградата и крещяха:

— Застанете в редици! Веднага!

След броени минути благородниците стояха отново в кръг около Гавин. Той заговори по-тихо:

— Нима предпочитате смъртта пред мира? Безсмислено е да умират още хора и в семействата, и в земите ви.

— Ако те послушам — обади се една старица, — ще се опълча на всички тях. Как моят малък род ще се опази да не го смажат Върба от едната страна и Маларгос от другата?

— Който приеме моя мир, получава моята закрила — заяви Гавин. — Който наруши моя мир, печели само бърза и жестока смърт.

Завъртя се бавно с протегната напред ръка и този път светещи жълти кръгове белязаха следващите набелязани жертви. Но в предната редица вече стояха много деца, любими лели, обичани синове. Оролам да прости на тези семейства, ако дори сега угодят на ината си. Оролам да им прости…

Гавин остави тишината да натежи и когато някой се престраши да отвори уста, размаха ръка толкова светкавично, че цялата тълпа се смръзна в очакване на третото нападение. Гавин се обгърна във вълни от подчервено и въздухът около него затрептя. Беше усъвършенствал този фокус през войната, за да изглежда, че излъчва мощ. Гласът му отново загърмя оглушително:

— Това е краят на вашата война. Кой… ще… седне… около… масата?

И враговете сключиха мир сред труповете на доскорошни убийци и горделивци. Не беше лесно, но се случи бързо. Не можеше да разпростре възмездие върху всички, които го заслужаваха — колко назад да се върне в присъдите си, след кой ужас в дългата верига да каже: „Всичко преди това зверство е простено“? Но мирът бе наложен. Бившите врагове си размениха заложници, други заложници бяха изпратени в Хромария, където Гавин щеше да отговаря лично за безопасността им. През следващите години съвсем очаквано Мирът на Призмата бе подложен на изпитание. И то от негов братовчед — Маркос-Севастиан Гайл, който отмъсти за изнасилване през войната със същата гнусотия. Явно си въобразяваше, че кръвната връзка с Гавин му дава по-голяма безнаказаност. Ако имаше поне частица от ума, присъщ на рода Гайл, щеше да знае, че е вярно точно обратното.

Намериха Маркос-Севастиан обезобразен на градския площад, отсечените му ръце и крака подредени спретнато пред трупа, а под окървавената му брадичка имаше табела: „Същото ще сполети всички, които нарушат Мира на Призмата.“

По-късно се наложи пратеник на Гавин да отиде при един рутгарски лорд, решил да смаже с богатството си свой бивш васал, който го предал през войната.

Лордът се вразуми само със сурово послание. Кръв и думи. Мир чрез меч и воля.

Ейрени Маларгос бе подписала мирния договор първа сред предводителите на най-могъщите родове.

Сега Гавин ѝ каза:

— Още ли вярваш, че в лотарията имаше нещо случайно? Твоят чичо Пераклес беше страхливец, а не воин. Обиждаше се лесно и със същата лекота изпращаше други да умират, но никога не застана до тях на бойното поле. А жена му Тера? Нима тази злобна хиена имаше в главата си достатъчно ум да заведе семейството си на пикник, камо ли да избере мира? Помисли кои умряха тогава. Всички те с печалното изключение на момъка от Зелена ябълка бяха тъкмо хората, които не можеха да понасят дори мисълта за мир или извършиха такива зверства, че другите семейства също не биха помислили за мир, докато те са живи. Ако Оролам е решил кого да погуби, направи го чрез мен. И чрез майка ми. Тя ми помогна да подредим така благородниците. Само тя ги познаваше толкова добре, че да не сбъркаме. Тя те избра, Ейрени. Помниш ли онзи момент, когато седяхме около масата и ти предпочете да заминеш като заложница в Хромария, защото Тизис беше прекалено млада? Но майка ми реши, че ти ще оглавиш рода. Тя прецени какъв номер от лотарията да изтеглиш. Все едно е дали ще кажеш, че ми дължиш всичко или нищо. Но на майка ми дължиш своя живот и властта си.

В очите на Ейрени се събираха сълзи и Гавин не знаеше дали си спомня онези, които умряха през онзи ден, или от какво се е лишила начело на своя род, или Фелия Гайл, чието скъпоценно приятелство бе загубила.

— Тя… спомена ли за мен? Накрая?

Добре е човек да отбягва най-изкусителните лъжи. Така доказва честността си. Гавин бавно завъртя глава.

— Съжалявам. Имахме… съвсем малко време. Цветния принц беше буквално пред прага, трябваше да браним града. Онова Освобождаване беше много… припряно.

Убеди я. Оролам беше свидетел, че я убеди! Щеше да се измъкне въпреки всичко от килията и да се изкатери до самото небе. Щеше да усети слънчевата топлина на лицето си. За Гавин Гайл нямаше нищо непосилно. Разчиташе не само на магията си. Светът не бе познавал досега друг като него. Можеше да се мери със самия Луцидоний. Той беше бог…

— Лейди Маларгос, върни ми свободата. Аз ще победя в тази война и ще ти се отплатя за всичко, което ти дължа, а Цветния принц ще си плати с кръв.

Но тогава вратата се отвори и влезе не кой да е от някогашните приятели, любовници и врагове на истинския Гавин, а онази сред тях, която съчетаваше и трите качества — нукабата на Пария. Носеше обикновени дрехи, каквито една парийска благородница си позволява само у дома сред своите придворни дами и евнуси. Това подсказа на Гавин, че тя е почитана гостенка и близка приятелка на Ейрени Маларгос. Носеше чехли със скъпоценни камъни, шалвари до средата на прасците, стегнати с пояс от брокат с дълъг увиснал край, тънка блуза с дълбоко деколте и елек, подчертаващ гърдите ѝ и украсен със същото изобилие скъпоценни камъни, което се виждаше веднага в няколкото огърлици и по хлабаво вързаната на главата ѝ кърпа.

Ситните татуировки, известяващи ранга ѝ на нукаба, трудно се забелязваха на гладката черна кожа. Една под долната устна и по една под всяко око с красивите старопарийски писмена. Надписът под лявото око гласеше: „Прокълната обвинителка“, а под дясното — „Благословена спасителка“.

— Приветствам те, Гавин — каза най-могъщата жена в Пария. — Знаеш ли какво е това? — Вдигна ръката си, която държеше метална верига с окачен на нея голям кристал. Приличаше на огън, уловен в кехлибар. — Това е зародишният кристал на оранжевата напаст. Освен всички други свойства може да разкрива лъжи. А ти, великолепни шибаняко, си лъжец.