Разбитото око

47.

Тея не можеше да откъсне поглед от окървавените си ръце.

— Не беше редно…

— А? — сепна се Кип.

— Каквото направихме. Не беше редно — каза тя. Вдигна поглед към него и почувства как срамът я затрупа като пряспа. — Аз убих човек.

Сборният им пункт дори не беше къща, а кокошарник, пристроен до работилницата на бъчвар. Никой от групата не знаеше как Черната гвардия се е сдобила с това място, но сега беше отделено с по-здрава стена от работилницата, а до ниската врата отпред бяха подпрени няколко сечива, за да прилича на барачка за инструменти. Пръстеният под бе издълбан надолу и помещението беше много по-просторно, отколкото изглеждаше възможно отвън. Половин дузина нарове по три един над друг бяха долепени до едната стена. Имаше печка, чийто кюнец беше досетливо вкаран в комина на работилницата. Остатъкът от пространството беше почти изцяло запълнен с храна, оръжия и дрехи.

— Ти… тоест всички ние убихме човек при самозащита — поправи я Кип.

— И каква е разликата? Мъртъв е! Оплесках се!

— Ние сме бойци, Тея — напомни ѝ той, все едно говореше с глупаво дете. — В това е същината на задълженията ни.

— Знам! Знам… — Тея огледа останалите и тръсна глава. Започваше да вреди на групата. Най-добре беше да си затвори устата.

— Както и да е. Ще се оправя. Феркуди, може ли вече да ми метнеш тая шибана кърпа?

— Ще я получиш, като се избърша, кучко — сопна се Феркуди.

Обикновено беше добродушен, но вкиснеше ли се, ставаше същинска гадина.

Кип скочи толкова пъргаво, че Тея не можа да повярва. Награби Феркуди за предницата на туниката, вдигна го от пода и притисна гърба му в стената.

— Тя е моята партньорка. Тя е от твоята група. Знам, че и ти си разстроен. Но… Недей!

Стъпалата на Феркуди не докосваха пода… а той беше едно от най-едрите момчета. Ама че работа. Кип ставаше силен.

Кип го пусна.

— Кърпата. Моля те.

Феркуди даде кърпата, извърна се и избоботи:

— Извинявай.

— Кажи го на нея.

— Извинявай, Тея — със същия тежък глас каза Феркуди. — Не исках да съм такъв… тъпанар.

— Ще ти го върна тъпкано на тренировките — обеща Тея и го тупна по ръката, без много да си мери силата.

Харесваше Феркуди, само че този път бе успял да я вбеси. Но пък не ѝ се разправяше с него точно сега. Кип ѝ подаде кърпата.

— Та какво казваше?

Тя дръпна кърпата от ръцете му сърдито, което беше незаслужена грубост. Само се ядоса още повече на себе си.

— Трошач, не ми додявай. Не си ми баща.

Не беше справедливо да говори така. Зарадва се, че той я защити, но изведнъж гневът ѝ лумна, сълзите също напираха.

— Така е, не съм. Но вече съм убивал. Хайде, изплюй камъчето.

Тея почна да си бърше ръцете. Вторачи се в пръстите си, в кърпата, съсредоточи се върху задачата.

— Ами ако… ами ако те са прави? Говоря за Кървавите халати.

— Всички са за ада — отсече Винсен. — Да ги изтребим, а Оролам да решава какво да ги прави нататък.

Тя вече бе чувала такива приказки, но звучаха като детинско перчене. Винсен обаче говореше сериозно.

— Не — каза Кип. — Тея, чуй ме… Те са прави, разбира се.

— Какво говориш? — обади се Круксър за пръв път.

Оставяше другите в групата да се разберат помежду си, но Тея долови, че той няма да позволи разговорът да се отплесне към ерес.

— Тея, никой не твърди, че Хромарият е безупречен. Налагането на законите си има цена и всички я виждаме. Хромарият има власт и на някои места злоупотребява с нея. Такива сме си хората, ако още не си проумяла. Но и беззаконието си има цена. Аз израснах в Тирея, която е толкова близо до рая на беззаконието, проповядван от Кървавите халати, колкото можеш да си представиш. Но в Тирея нямаше нищо райско. — Кип се подсмихна презрително. — Помисли за Черната гвардия. Помисли за нейните предводители. Командир Железни може и да е най-свестният човек, когото познаваме. Стражеви капитан Кинжала — много добър човек. Малко лишен от въображение…

— Трошач, не можеш да… — прекъсна го Круксър.

— Мога, разбира се! — възкликна Кип. — Ние сме черногвардейци! Не се боим от истината! Забрави ли? Да, малко лишен от въображение, но усърден, трудолюбив, верен до смърт. Превъзходен заместник на командира. Загубихме стражеви капитан Белодъб, но и тя беше напълно подходяща за работата си. Стражеви капитан Темпус? Малко си пада книжовник, но е схватлив, по-добре ръководи в мирно време, отколкото води в битки, обаче е способен човек. Стражеви капитан Берил? За офицер тя малко прекалява с дружелюбието, но си върши работата добре. Блънт? На него пък не му достига дружелюбие, но и той си върши работата добре. Ако трябва да преценя по-старшите групи от нас, възхищавам се на повечето от тях. А като гледам нашата, не мога да се сетя за по-свястна. Прав ли съм, капитане?

— Затова се отказах от повишението — тихо отговори Круксър. — Това поне е едната причина.

И Тея, и останалите знаеха другата причина, защото важеше и за тях — Светлоносеца.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тя Кип.

— Ако Круксър не беше готов да рискува изхвърляне от Черната гвардия, сега и Ейрам щеше да бъде в тази група. А той беше мръсник и въпреки че имаме толкова способни предводители, беше на косъм да се промъкне. Може би щяха да разберат що за твар е, преди да положи последните обети, но на Черната гвардия толкова ѝ липсват хора, че се съмнявам в това. Може би само година по-късно щеше да бъде пълноправен черногвардеец. И то като знаем, че в Черната гвардия почти всичко се прави както трябва. И някои от онези, които бяха приети, не са чак толкова безупречни. Опитваха се да изнудват или да подкупят някои от нас. Защо? Защото сме силни и скоро ще бъдем още по-силни, защото имаме каквото други искат. Някои от нас се препъват, други сред нас са си гнили до мозъка на костите, макар че имаме какви ли не предимства, нали? Уважават ни, плащат ни добре, имаме всичко необходимо, отделят ни достатъчно внимание, Хромарият ни дава най-доброто, с което разполага… и въпреки това сред нас има слабост, алчност и предателство.

— Не е чак толкова зле — възрази Феркуди.

— Напротив — не отстъпи Кип. — Още не ти се е налагало да се сблъскаш с това.

— Никой не се е опитвал да ме изнуди или да ме подкупи.

— Ферк… — Кип го изгледа с досада. — Не са се опитвали, защото си мислят, че си прекалено тъп, за да те подкупват, и прекалено непредсказуем, за да те изнудват, а и прекалено приказлив, за да те омаят тихомълком. За първото грешат.

Феркуди примига като куче, което някой е пернал по муцуната. А Кип продължи, без да се запъне:

— Не това е важното в случая. Ако в толкова малка общност с такова богатство, добри предводители и всички предимства като Черната гвардия може да има покварени хора, как да очакваме, че несравнимо по-голяма и по-могъща общност, разпростряла се из всички сатрапии, и то с лоши предводители на някои места, ще бъде по-добродетелна от нас?

— Говориш за Хромария — каза Тея.

— Да.

— Аз пък очаквам това, защото полагат клетви пред Оролам — чак сега се обади Големия Лео. — Защото те са десницата на Оролам на земята. Не бива да изменят на такова свещено призвание.

— Прав си, не бива — съгласи се Кип. — Хората не бива да погазват клетвите си.

— Но го правят — вметна Феркуди.

Все напомняше очевидното. Понякога обаче и това е полезно.

— Кървавите халати са лъжци, водещи след себе си наивници — натърти Кип. — Не желаят да спазят клетвите, които са положили — щом се превърнат в опасност, да приемат безропотно края си. Те са страхливци и предатели, затова говорят, че клетвите нямали никакво значение. Искат да наложат властта си над останалите, затова заявяват, че Хромарият несправедливо налага властта си над тях. Хромарият твърди, че всички са равни пред взора на Оролам, а нашите сили и преимущества ни правят още по-задължени слуги на общността, в която живеем. Не се възхищавам на магистра Кадах, но поне за това е права. А според Цветния принц притеглящите по самата си природа били над другите хора… обаче обещава, че щял да отмени робството. Я вие ми кажете — ако смятахте, че притеглящите са над другите, щяхте ли да отмените робството?

Всички в бараката мълчаха. Накрая Круксър каза:

— Нуждаел се е от армия. Идваше от Тирея и трябваше да мине през рудниците в Лаврион, където има десетки хиляди роби.

— Всявай раздор сред враговете си — каза Даелос. — Войски, които се тревожат какво могат да направят робите им, докато те отсъстват, няма да се отдалечат много от домовете си.

— Разберете, че каквото и да прави Цветния принц, винаги е в името на властта. Така ще знаете причината за всичко сторено от него — добави Кип.

— Не може да е чак толкова просто — възрази Тея. — Иначе защо ти го виждаш, а другите — не?

— Защото съм лош човек и разбирам как мислят другите лоши хора — отговори Кип.

Това пък какво трябваше да означава, да му се не види? Комплименти ли си просеше?

Но той продължи:

— Не съди за човека по собствените му приказки какви са неговите идеали, а по постъпките. Помисли какво направи досега Цветния принц. Те са злото, Тея. Те са лъжци и убийци. Това не означава, че всичко сторено от нас е правилно. Нито че и нашият дом не се нуждае от пълно прочистване. Само че според мен не е нужно да го изгорим до основи, за да го прочистим.

Феркуди закима.

— В моя край казват: „Ако кучето ти има бълхи, това не е причина да пуснеш вълк в къщата си.“

— И баща ми казваше нещо подобно, но за съпругата, пъпките, постелята и курвата — подхвърли Винсен.

— Не се съмнявам, че го е научил от собствен опит — ухили се Гос.

Феркуди се засмя с всички, после си призна:

— Май не схванах.

— Ами една от ония шеги, Ферк… — проточи Гос.

— А-а, като я обясниш, вече не е смешно — каза Феркуди.

Не му беше за пръв път.

— Трошач, наистина ли мислиш, че е толкова просто? — попита Тея, която не ги слушаше.

— Във Войната на Лъжепризмата генералите на Гавин заповядали Гаристън да бъде поразен с огън. Тъпо решение. И погрешно. Пожарите се разпрострели и погубили десетки хиляди хора. Не го направили, защото стратегията им изисквала това — отмъстили си за случилото се в Ру, но по много по-страшен начин. Гавин обаче трябвало да победи във войната. И след победата не можел да накаже виновните, макар да съм убеден, че е искал. Те казвали и може би дори си вярвали, че извършеното от тях било необходимо за победата. Той ги наградил с медали и им показал вратата. Никой от замесените в изгарянето на Гаристън отдавна не е на Ясписите. Да не мислиш, че е случайност? Просто онези хора вече нямат властта да повторят направеното. Е, решението на Гавин спрямо тях добро ли е? Не, но поне е било най-доброто по силите му.

— А това? — Тея показа все още изцапаните си с кръв ръце и парцала, с който не успяваше да ги почисти докрай. — Това най-доброто ли е?

Кип се взря настойчиво в очите ѝ. Взе кърпата с чистите си ръце и кръвта остана първото на едната му длан, после и на другата.

— Не е най-доброто, Тея. Но най-доброто по силите ни?… Хиляда пъти „да“.

Гледаше го в очите и най-сетне му повярва. Войната беше страшно проклятие, но Тея не беше прокълната за това, че се сражава в нея. И притисналата я тежест олекна — малко, но достатъчно.

След двайсетина минути групата изглеждаше спретнато, Круксър бе изслушал всеки поред и всички се строиха пред вратата, за да се върнат в Хромария и да докладват. Задължение, което Круксър очевидно не очакваше с удоволствие.

— Тея — каза той. — Застани отпред.

— Ъ?

— Сега си втора по старшинство след мен.

Тя погледна Феркуди, чието място заемаше. Не ѝ се стори сърдит.

— Тея, аз предложих да те повиши — каза ѝ Феркуди. — Ние направо се смръзнахме там. Поне аз бях като дърво. Заслужаваш повишение.

Заслужавала… Тя пък направо бе полудяла в онзи момент. Не знаеше как да отговори, затова стисна устни и застана зад Круксър.

— А Трошача? — попита изведнъж.

— Трошача си е Трошача — натърти Круксър. — Той… ъ-ъ, не се вписва добре в йерархията. Когато е нужно да го слушаме, ще го слушаме. През останалото време той слуша нас. Така справедливо ли е, Трошач?

Погледът на Кип беше посърнал, но решителен.

— Значи се започва? — попита тихо.

Тея нямаше представа за какво говорят.

— Започна отдавна, Трошач — отговори Круксър. — Остава само въпросът дали ще се противиш на съдбата, или ще се опиташ да я насочваш.

— Съдба ли? — промърмори Кип. — Ти ми лепна прякора Трошач.

— Ау, хвана ме — ухили се кисело Круксър.

— Да, капитане, справедливо е — каза Кип. — Ще направя тази половин крачка извън строя. Макар че повече от всичко исках да имам място в него. Знаеш това, пали?

— Знам какво е да искаш… невъзможното.

Устните на Круксър се изкривиха и Тея позна, че мисли за Лусия.

— Ти си най-добрият сред нас — увери го Кип. — Във всичко. Не смей да умираш, разбра ли?

— Ха, аз съм непобедим. Сега да се прибираме на бегом. Да видим може ли да смъкнем още малко от това.

Сръга Кип в корема и двамата прихнаха.

Момчета, какво да ги правиш. Колко ги обичаше и двамата.