Момиченцето с всички дарби

8

Изминават сто и седемнайсет дни от деня, в който Марша и Лиъм бяха отведени и не се върнаха повече.

Мелани продължава да мисли за това и да се тревожи, но все още не е питала мис Жустиню — нито пък когото и да било другиго — какво се е случило с тях. Престраши се само да попита мистър Уитакър какво означават „две малки патенца“. Спомня си, че доктор Колдуел каза тези думи онзи ден, когато двете деца изчезнаха.

Мистър Уитакър е в един от онези си неопределени дни, когато носи бутилката в час — бутилката, пълна догоре с лекарството, което отначало му помага, а после го разболява още повече. Мелани е наблюдавала този странен и леко притеснителен процес достатъчно много пъти, че да може да предвиди развитието му. Мистър Уитакър влиза в час нервен и раздразнителен, решен да вижда грешки и вина във всичко, което децата правят или казват.

После пие от лекарството, то плъзва из него като мастило в пода (мис Жустиню веднъж им показа как изглежда това). Тялото му се отпуска, тиковете и потреперването изчезват. Умът му също се отпуска и за известно време той става мил и търпелив с всички. Ако спираше да пие в този момент, всичко щеше да е чудесно, но той продължава и нещата тръгват на обратно. Не че мистър Уитакър става отново кисел, не. Сега той се превръща в нещо по-лошо, в нещо направо ужасно, за което Мелани няма име. Сякаш целият се потапя в някакво пълно нещастие, но едновременно и се мъчи да се свие и да се дръпне от самия себе си, все едно дълбоко в него има нещо изключително гадно и той не желае да го докосва. Понякога мистър Уитакър плаче и казва, че съжалява — казва го не на децата, а на някого, когото го няма в стаята и чието име все се променя.

Тъй като познава добре този цикъл, Мелани прави така, че въпросът й да съвпадне с експанзивната фаза. Какви може да са тези две малки патенца, пита тя господин Уитакър, малките патенца, които доктор Колдуел спомена? И защо ги спомена точно тогава, в деня, в който отведе Марша и Лиъм?

— Това е израз от една игра, която се казва бинго — отговаря й мистър Уитакър, а гласът му е само леко неясен, сякаш започнал да се размива по ръбчетата. — В нея всеки играч получава картон с написани върху него цифрите от едно до сто. Друг играч извиква същите тези цифри, само че в произволен ред, и първият от играчите с картоните, който запълни всичките си цифрички, печели награда.

— Двете малки патенца някоя от наградите ли са? — пита Мелани.

— Не, Мелани, те означават една от цифрите. Те са израз, нещо като код. На всяка цифра отговаря специална фраза и група думи. „Две малки патенца“ означава двайсет и две заради формата на двете двойки, когато човек ги види написани. — Той рисува числата с маркера на бялата дъска. — Приличат точно на две патета, които плуват едно до друго, виждаш ли?

Мелани смята, че всъщност повече приличат на лебеди, но играта на бинго не успява да я заинтересува особено. Значи доктор Колдуел просто е казала „двайсет и две“ два пъти едно след друго — веднъж по обикновения начин и веднъж кодирано. Казала е два пъти, че избира точно Лиъм и никой друг.

Но за какво именно го избира?

Мелани мисли за числата. В нейния таен език също се използваха числа — различен брой пръсти, които човек показва с дясната и с лявата си ръка, или по два пъти с дясната, ако лявата е още завързана за инвалидната количка. Това прави шест пъти по шест различни комбинации (защото да не вдигаш нито един пръст също е комбинация) — достатъчно за всички букви от азбуката плюс специални знаци за всеки от учителите, за доктор Колдуел и за Сержанта, заедно със знак за въпрос и още един, който значи „Шегувам се“.

Сто и седемнайсет изминали дни: вън вече ще е лято. Може би мис Жустиню отново ще донесе света в класната стая: ще им покаже как изглежда лятото, както им показа пролетта. Но напоследък мис Жустиню е различна в клас. Понякога забравя за какво говори, спира по средата на изречението и мълчи дълго, преди да продължи, обикновено със съвършено различна тема.

Чете им много повече и организира много по-малко игри и занимания с песни.

Може би мис Жустиню е тъжна по някаква причина. Тази мисъл едновременно гневи Мелани и я кара да тъне в отчаяние. Тя иска да защити мис Жустиню, иска да знае що за ужасен човек може да я е натъжил. Все още не знае какво ще му стори, ако успее да разбере кой е, но определено ще го накара горчиво да съжалява.

А когато се замисля кой ли може да е, в ума й изплува едно-единствено име.

И ето ти го на, той влиза в класната стая, води още шестима от хората си, смръщеното му лице е пресечено от разкривения диагонал на белега. Хваща дръжките на инвалидната количка на Мелани, завърта я и я изтиква вън в коридора. Прави го много бързо и нервно — той по принцип прави нещата така. Бута я нататък, подминава вратата на килията й, после се извърта с гръб, блъсва вратата със задника си и завърта количката отново така рязко и внезапно, че на Мелани й се завива свят.

Двама от хората му влизат след него в килията й, но не се доближават до количката. Застават мирно и стоят така, докато Сержантът не им даде „свободно“. После единият хваща Мелани на мушка с пистолета си, докато другият започва да откопчава каишите, като започва от каишката на шията, пресягайки се иззад момиченцето.

Мелани среща очите на Сержанта и усеща как нещо дълбоко в нея се стяга като юмрук. Сержантът е виновен задето мис Жустиню е тъжна. Така трябва да е, защото тя стана тъжна след онзи ден, в който той й се разгневи и й каза, че е нарушила правилата.

— Виж се само — казва й Сержантът. — Ама че трагична физиономия. Още малко и ще реша, че изпитваш някакви чувства. Божичко!

Мелани се навъсва насреща му, колкото може по-свирепо.

— Ако имах кутия, пълна с всички злини на света — казва му тя, — щях да я открехна съвсем лекичко и да ви бутна вътре. А после щях да затворя капака завинаги.

Сержантът се засмива и в смеха му се усеща изненада, сякаш не може да повярва какво е чул току-що.

— Е, мамка му — казва. — Значи да се постарая никога да не се доближаваш до кутии.

Мелани се вбесява, задето той се подиграва на единствената обида, която е успяла да измисли. После стреля напосоки в желанието си да му внуши колко е важно всичко това.

— Тя ме обича! — избъбря. — Затова ме погали по косата! Защото ме обича и иска да сме заедно! А вие само я натъжавате и затова тя ви мрази! Мрази ви толкова силно, все едно сте от гладните!

Сержантът се втренчва в нея и нещо става с лицето му. Все едно отначало е изненадан, после — уплашен, а след това — ядосан. Пръстите на грамадните му ръце бавно се свиват в юмруци.

Подпира се на ръкохватките на инвалидната количка и рязко я блъска назад в стената. Лицето му, цялото алено и изкривено, е съвсем близо до Мелани.

— Парче по парче ще те късам, шибана малка гадино! — казва й задавено.

Хората му гледат отстрани с тревожни лица. Сякаш смятат, че трябва да направят нещо, но не знаят какво. Един от тях се обажда:

— Сержант Паркс… — но после млъква.

Сержантът се изправя и отстъпва назад, а след това прави някакъв жест, сякаш свива рамене, но не докрай.

— Тук сме готови — казва.

— Тя още е вързана — казва един от хората му.

— Жалко — отвръща Сержантът. Отваря широко вратата на килията и зачаква, като гледа последователно ту единия, ту другия от хората си, докато те се отказват, оставят Мелани както си е и излизат вън.

— Приятни сънища, хлапе — казва Сержантът. Затръшва вратата зад гърба си и Мелани чува как резетата се плъзват по местата си.

Едно.

Две.

Три.