Момиченцето с всички дарби

22

Жустиню отново тича. Вече няма представа накъде. Познатата география на базата се е превърнала в пълна мистерия заради дима от експлозиите, трясъка на изстрелите и тропота на тичащи крака.

Мелани още повече й пречи да се съсредоточи, защото непрекъснато се върти и се мята в ръцете й. Жустиню си спомня как я вдигна от тялото на младото момче скитник — все едно изтръгна пълен с кръв кърлеж от корема на куче и трябваше сама да се бори с погнусения порив да захвърли малкото момиченце далеч от себе си.

А защо се опълчи срещу погнусата ли? Не защото Мелани спаси живота й. Но в някакъв смисъл да, и заради това. Но погнусата не е възможна, защото Жустиню е обърнала гръб на нещо дълбоко в себе си и Мелани е знакът за това — един анти-Исаак, когото Жустиню измъкна от огъня на жертвената клада, за да докаже на Бог, че невинаги той взема решенията.

Майната ти, Карълайн.

Мелани издава звуци, за които нормалното човешко гърло не е конструирано, а главата й се люлее напред-назад и се бута в ръката на Жустиню. Физическата сила на малкото момиченце е смайваща. Ще се освободи от ръцете й. Ще ги събори и двете на земята.

Жустиню зърва стоманената врата на училищния блок — неочаквано близо е — и свива към нея.

Веднага обаче си дава сметка, че от този ход няма полза. Вратата е затворена, а в тази й позиция резетата се заключват автоматично. Няма начин да се влезе.

Отдясно налитат гладни — около десетина са, идват откъм лабораторията. Може би дори са същите, от които Жустиню избяга одеве, същите гладни, които продължават да следват миризмата й. Същите или не, в момента със сигурност са я надушили и я искат. Идват към нея, краката им се вдигат и падат в неуморим механичен ритъм.

На Жустиню не й остава нищо друго, освен да им обърне гръб. Да бяга далеч от тях, да бяга с всички сили и да се моли да стигне донякъде, преди да са я докопали.

Така и става. Стига до оградата. Изведнъж мрежата се изправя пред очите й, блокира й пътя като някакъв телен Еверест. Край.

Жустиню се обръща с лице към гладните. Те наближават ли, наближават с все същия безмилостен метрономен спринт. Вляво, вдясно — няма спасение. Няма накъде да се бяга, няма къде да се скриеш. Жустиню пуска Мелани, вижда я как пада като котка: превърта се във въздуха, за да тупне долу на четири крака.

Жустиню стисва юмруци и се стяга, но тогава я връхлита непобедимото изтощение, мрак нахлува в периферното й зрение, причернява й и вълната на адреналина полека я отпуска и изоставя. Когато първият гладен зяпва с уста и посяга да я събори, младата жена дори не вдига ръка да го удари.

После с влажно изхрущяване гладният бива съборен и прегазен.

Една стена бавно се плъзва и застава пред очите на Жустиню. Метална е, боядисана в казионно зелено и в нея има прозорче. От прозорчето напрегнато я гледа лицето на чудовище. Лицето на сержант Паркс.

— Влизай! — изревава той.

Нещото пред очите й идва на фокус, подобно на скрита картинка. Един от бронираните джипове на базата. Жустиню сграбчва дръжката на вратата и се мъчи да я отвори по всички възможни неправилни начини, върти и дърпа, докато най-сетне механизмът се освобождава за миг, само при леко натискане на ключалката от вътрешната страна на дръжката.

Учителката рязко отваря вратата, точно когато гладните заобикалят джипа от задната страна и тръгват към нея. Едно от войничетата на Паркс, момче, наполовина по-младо от Жустиню и с гъста червена коса, прилична на есенен огън, се е изправило на покрива на джипа при картечницата. То завърта рязко оръжието и разкъсва въздуха с тегел от жилещи куршуми. Не е ясно в какво се цели, но със сигурно улучва най-близките гладни и ги поваля.

Жустиню държи вратата отворена, но не помръдва нататък, защото и Мелани не помръдва. Клекнало на земята, малкото момиченце се взира в тъмната вътрешност на джипа с животинско недоверие.

— Не бой се! — крещи Жустиню. — Хайде, Мелани! Влизай. Веднага!

Мелани взема решение — прави рязък скок, подминава Жустиню и се мята в джипа. Жустиню се покатерва тромаво подире й и затръшва вратата.

Свежда поглед и се оказва очи в очи с бледото потно лице на Карълайн Колдуел. Лекарката е притиснала ръце под мишниците си и лежи на пода като някакъв вързоп. Мелани се дърпа възможно най-далеч от нея, притиска се плътно до Жустиню и учителката отново инстинктивно я прегръща.

Джипът завива. През прозорчето се мярка калейдоскоп от дим, руини и бягащи фигури.

Карат напред и минават през оградата, без дори да забавят, но малко остава да ги спре изкопаният отвъд мрежата ров. Джипът друсва и засяда по корем на отсрещния бряг на рова, няколко минути се тресе като центрофугираща пералня, докато най-сетне колелата зацепват и задницата му се прехвърля с усилие от другата страна.

Следващите няколко километра зад тях се влачат закачилият се за джипа бетонен стълб и метри от оградната мрежа, като дрънчат, подобно на консервни кутии, вързани за колата на някакви чудновати младоженци.