Момиченцето с всички дарби

57

Мелани въобще не се е изгубила, но сигналната ракета я разведрява.

Седнала е на един покрив на около километър от Роузи. Седи там вече с часове под проливния дъжд и е подгизнала до кости. Мъчи се да осмисли нещо, което видя днес късно следобед, малко след като си напълни коремчето с храна. Оттогава прехвърляше видяното през ума си отново и отново в някакво безкрайно повторение.

След претърсване на лъсналите от дъжда улички и подгизналите дворове, в крайна сметка Мелани улови дива котка и я изяде. Изяде я и се отврати. Не от самата котка, а от целия процес: преследването, улавянето, изяждането. Гладът я движеше, движеше я със страшна сила и й подсказваше какво да прави. Когато разкъса корема на котката със зъби и започна ненаситно да гълта онова, което се изсипа отвътре, част от личността й потъна в пълно удовлетворение, в тотален покой. Но друга част остана далеч от ужасяващата жестокост, от ужасяващата гнусота. Тази част видя, че котката е още жива, потрепваща, когато Мелани строши крехките ребра, за да се докопа до сърцето. Тази част от момиченцето чу жалното мяукане, видя как котката напразно дращи, отваряйки малки ранички по ръцете й, които дори не прокървиха. Тази част усети горчивата смрад на екскрементите, когато без да иска разкъса червата, и се видя как ги хвърля във въздуха, за да се добере до меката плът отдолу.

Изяде цялата котка.

А когато я изяде, потъна във всякакъв род излишни мисли. Котенцето, кротко и съсредоточено лочещо млякото си на картинката на стената на килията й. Пословицата за това, че нощем всички котки са черни, която Мелани не разбра, когато я чу в клас, а мистър Уитакър не успя да я обясни. Стихче от една книжка:

В интерес на истината, Мелани не хареса чак толкова малкото коте. Малкото коте не вкусваше и наполовина толкова хубаво, колкото двамата мъже, които беше нахапала в базата. Но Мелани знаеше, че малкото коте ще я нахрани и ще я задържи жива, и се надяваше сега гладът поне малко да се поуспокои и да не я тормози така упорито.

След като се наяде, момиченцето заскита из улиците: чувстваше се едновременно нещастна и възбудена, не беше в състояние да стои на едно място. Върна се до Розалинд Франклин, колкото да се увери, че лабораторията си е още там, където я беше оставила, после я заобиколи и продължи да шари из тия или ония странични улици, като за час, час и нещо си позволи напълно да се изгуби. Не й се искаше още да се връща. Усещаше, че ще трябва да яде още веднъж, преди да се прибере.

С всяка нова обиколка описваният от Мелани кръг се разширяваше, момиченцето се отдалечаваше все повече, а и все по-уморено влачеше крака. Опипваше полека краищата на глада си, проверявайки тъканта му, силата му така, както сержант Паркс проверяваше една по една стаите в „Дом Уейнрайт“: с пушката в ръце и с поглед, стрелкащ се във всички посоки. Гладът беше вражеска територия и Мелани трябваше да я опознае добре.

При една от най-далечните си обиколки момиченцето се озова пред голяма бяла сграда с много прозорци. Тази на приземния етаж бяха огромни и всичките изпочупени. На по-високите етажи стъклата все още си стояха в рамките. Отпред имаше табела, а на нея пишеше „арт ЦЕНТЪР“: едно мъничко „арт“ и едно грамадно „ЦЕНТЪР“, увиснали точно над входната врата. А вратата преди е била направена също от стъкло и по тази причина в момента изобщо я нямаше. Представляваше само една празна каса, от която тук-таме бяха останали да стърчат няколко ръбати парчета.

Отвътре долитаха шумове — накъсани, остри, пронизителни взривове от звук, сякаш квичене на ранено животно.

„Точно сега едно ранено животно би ми дошло много добре“, помисли си Мелани.

Затова влезе в сградата и се озова в много висок таван и с две стълбища в дъното. Стълбищата бяха метални, с гумени неща отстрани, за които да се хванеш, когато се качваш. В началото им имаше друга табела. Светлината на деня вече гаснеше и Мелани с труд я разчете. На нея пишеше: ЕСКАЛАТОРИ: ДЕЦАТА СЕ НОСЯТ НА РЪЦЕ ОТ ВЪЗРАСТЕН ПРИДРУЖИТЕЛ.

Момиченцето пое нагоре по стълбището. То издава протяжен металически стон, когато отпуска тежестта си на първото стъпало, а при всяка следваща крачка хлътва леко надолу, сякаш ще рухне всеки момент. Малко остана Мелани да се върне, но писъците и цвърченето от вътрешността на сградата вече се чуват по-ясно и тя изгаряше от любопитство да узнае що за създание ги издава.

В горния край на стълбището имаше друга голяма стая с картини по стените и множество маси и столове. Картините бяха напълно неразбираеми, съставени бяха от думи и картинки, които нямат никаква връзка помежду си. На едната пишеше: „Турне: модерен фолк“ и до буквите беше нарисуван човек, който свири на китара. По-надолу обаче беше нарисуван същият мъж, който свири на най-различни други неща: на куче, на стол, на дърво, на друг мъж и така нататък. На някои от масите имаше чинии и порцеланови и стъклени чаши, но чашите бяха празни, а в чиниите нямаше нищо друго, освен неопределими петна от храна, изгнила много отдавна — толкова отдавна, че дори изгнилото вече е изчезнало.

Тук нищо не беше местено или разрушено, но и нищо в това помещение не даваше признаци на живот. Сега вече освен пищене, Мелани чуваше и шум от бързо движение, но стаята е толкова голяма и ехото така кънти, че тя не можеше да определи откъде точно идват всички тези звуци.

Огледа се. Навсякъде наоколо имаше още врати и стълбища. Пое наслуки по едно от тях, влезе през някаква врата, повървя по случаен коридор и мина през други две врати, разположени една срещу друга, които се люшнаха и се отвориха, щом ги докосна.

А после се закова на място така, както се заковава на място човек, видял, че е пристъпил твърде близо до ръба на много висока скала.

Пространството, в което се беше озовала, беше много, много по-обширно от стаята на долния етаж, макар че и тя не беше малка. Тук цареше пълна тъмнина, но Мелани долови мащабите на залата по отекващите звуци, по движението на въздуха пред лицето си. Не беше съзнателно. Просто знаеше, че това място е гигантско.

А звуците идваха отдолу, някъде изпод нея, което значеше, че гигантското се разпростираше в три посоки, не само в две.

Мелани вдигна ръце на височината на гърдите си и запристъпва напред — мънички бебешки стъпчици, които бързо я доведоха до ръба на някаква площадка. Под пръстите й има метал: парапет или балюстрада.

Момиченцето застана тихо и неподвижно, вслушваше се в пищенето, в топуркането на крака, в ритмичните удари и трясъци, които ту се усилваха, ту заглъхваха.

А после: смях. Някой се засмя високо и радостно.

Момиченцето замръзна на място от удивление. Усети, че цялата трепери. Този, който се смееше, можеше да бъде Ан или Зоуи, или което и да е от приятелчетата й от класа. Това беше смях на малко момиченце. Или на малко момченце.

Малко остана Мелани да извика онзи, който се смееше, но се сдържа. Смехът беше весел и добър и момиченцето реши, че онзи, който се смееше, сигурно също е весел и добър. Но не беше възможно само един човек да вдига целия този шум. Звучеше така, сякаш много, много хора тичат напред-назад. Навярно играеха на някаква игра там, долу, в тъмното.

Мелани чака толкова дълго, че се случи нещо странно. Очите й започнаха да виждат.

Не че светлината стана по-силна. Просто очите й решиха да започнат да й дават повече информация. Веднъж в клас говориха за нещо, наречено акомодация. Пръчиците и бухалчиците в окото, особено пръчиците, променят зоната си на чувствителност и започват да възприемат очертания и подробности в онова, което допреди малко е изглеждало като стопроцентова тъмнина. По този процес има функционални ограничения, така че получената картина е преимуществено черно-бяла, защото пръчиците не са много добри в определянето на степента на наситеност на цветовете.

Сега обаче беше различно. Сякаш в залата беше изгряло невидимо слънце и на неговата светлина Мелани виждаше така добре, както посред бял ден. В рамките на няколко минути огромното пространство под нея се превърна от непрогледен океан в ясна суша. Момиченцето се замисли дали това зрение в тъмното не е нещо, което само гладните умеят.

Намираше се в театър. Никога преди не беше виждала театър, но знаеше, че това тук трябва да е именно театър. Имаше редове и редове седалки, обърнати в една и съща посока: към широка равна платформа с дървен под. Сцена. Над най-долното множество седалки имаше балкон с още седалки и Мелани стоеше тъкмо на него: на ръба на балкона, надвесен над огромната аудитория отдолу.

Оказа се напълно права: долу нямаше само един човек. Най-малко десетина-петнайсет души бяха.

И не играеха игра. Правеха нещо съвсем друго.

Мелани пази пълна тишина и ги наблюдава дълго. Може би толкова дълго, колкото ги беше слушала, преди да влезе в залата, може би и по-дълго. Очите й бяха разтворени широко, пръстите й стискаха здраво парапета на балкона, сякаш се страхуваше да не падне.

Наблюдава ги, докато шумът и движението замряха. После момиченцето се измъкна възможно най-тихичко обратно навън, мина през люлеещите се врати, после слезе надолу по стълбищата.

Вън валеше по-силно от когато и да било.

Мелани измина няколко несигурни стъпки, олюля се и спря под заслона на една стена, чиито древни графити бяха избледнели до черно-сивкави сенки.

Нещо ставаше с лицето й. Очите й горяха, гърлото й се свиваше конвулсивно. Чувстваше се като в първия момент в стаята с душовете, веднага след като включеха химическия дъжд и въздухът се изпълнеше с химическа лютивина.

Но тук нямаше химически душове. Мелани просто плачеше.

Онази част от нея, която беше останала настрана и я беше гледала как яде котката, я наблюдаваше отстрани и сега, наблюдаваше я и малко тъжеше за това, че — тъй като валеше дъжд — беше невъзможно да се разбере дали при плача от очите на детето капеха истински сълзи.