Момиченцето с всички дарби

39

Паркс долива още бренди. Съдържанието на шишето бързичко намалява. Жустиню пие, макар вече да е на фазата, в която й е пределно ясно, че всяка следваща глътка е много лоша идея. Утре сутрин ще се чувства като парцал.

Вее си с ръка: лицето й е неприятно пламнало. Алкохолът винаги има такъв ефект върху нея, дори и в минимални количества.

— Божичко — казва. — Трябва ми глътка чист въздух.

Но чистият въздух е кът. Прозорците имат обезопасяващи механизми, които позволяват човек да открехне крилото на пет сантиметра и толкова.

— Дай да се качим на покрива — предлага Паркс. — В края на коридора е вратата към противопожарното стълбище. Води право горе.

— Сигурни ли сме, че на покрива е безопасно? — пита Жустиню и сержантът кимва. Ама разбира се, той вече е проверил. Такъв или онакъв, Паркс е от оная порода мъже, които градят личността си около свещения принцип на докрай изпипаната работа. Жустиню видя това вън на моравата, когато сержантът спаси всички, защото реагира почти толкова бързо, колкото и гладните.

— Добре — казва му учителката. — Хайде да го видим тоя покрив.

Покривът си е чудесен. Вън е с около десет градуса по-хладно, отколкото в стаята, в лицата им духа хубав, силен вятър. Е, „хубав“ е преувеличение, защото вятърът носи гнила смрад: сякаш някъде до тях, невидима в мрака, се издига планина от разлагащо се месо и те дишат миазмите й. Жустиню притиска чашата като кислородна маска към долната част на лицето си и диша алкохолните изпарения с аромата на брендито.

— Някаква идея какво вони така? — пита тя с приглушен и изкривен иззад стъклото глас.

— Не, но тук мирише по-силно — отвръща Паркс. — Да се преместим ей там.

Повежда я към югоизточния ъгъл на сградата. Обърнати са с лице към Лондон и далечния Бийкън — домът, който ги беше изхвърлил вън в света, а сега, сякаш с въдица, ги притегляше обратно към себе си. Жустиню оставя дългото отсъствие да нарисува магическа картина на града в съзнанието й, макар отлично да знае, че Бийкън си е една помийна яма. Един грамаден бежански лагер, управляван чрез терор и изкуствено напомпан оптимизъм: някакъв противен недорасъл наследник на Аушвиц. Нещата там стабилно си отиваха към установяване на пълно тоталитарно управление, когато Жустиню извади късмета да се измъкне и да замине за базата, и сега — три години по-късно — не гореше от желание да узнае в какво се е превърнал Бийкън.

Но къде другаде можеше да отиде?

— Докторката е опасна фигура, а? — позасмива се Паркс, облегнат на зидания парапет на ръба на покрива и взрян в мрака. Лунната светлина се лее над града и го кара да прилича на черно-бяла картинка в някоя книга. Черното преобладава, превръщайки улиците в потоци с неясна дълбочина, из които свисти вятърът.

— И така може да я нарече човек — отвръща Жустиню.

Паркс се смее и шеговито вдига чашата си: сякаш тост за това, че мненията им за Карълайн Колдуел съвпадат.

— Истината е — казва сержантът, — че в някакъв смисъл се радвам, задето цялото чудо приключи. Работата в базата, искам да кажа, и мисията. Е, не се радвам на това, че трябваше да бягаме и се моля от все сърце да не сме единствените оцелели. Но се радвам, че повече не трябва да върша всичко онова.

— Кое по-точно?

Паркс прави някакъв жест. Вече е почти напълно мръкнало и Жустиню не вижда що за жест е.

— Да управлявам лудница. Да правя така, че нещата в онова място да вървят, месец след месец да удържам положението на магия. Боже, цяло чудо е, че изкарахме толкова дълго. Без достатъчно хора, без достатъчно припаси, никаква шибана комуникация с никого, без нормална йерархия на чиновете…

Млъква рязко и Жустиню прехвърля старателно на ум последните му думи, за да разбере коя от тях сержантът съжалява, че е изрекъл.

— Кога прекъснаха комуникациите? — пита.

Сержантът не отговаря. Жустиню пита отново.

— За последен път съобщение от Бийкън дойде преди пет месеца — признава Паркс. — Оттогава обичайните честоти мълчат.

— Мамка му! — Жустиню е дълбоко потресена. — Значи не знаем дори дали… Мамка му!

— Най-вероятно просто са сменили мястото на предавателната кула — отвръща Паркс. — Може дори да не са я преместили кой знае колко далеч. Просто бракмите, които ни служат за радиостанции, не работят, дори когато антените им са насочени директно към източника на сигнала. Все едно да се опитваш да вкараш баскетболна топка в коша от седемдесет и пет шибани километра разстояние.

Възцарява се мълчание; двамата обмислят чутото. Нощта започва да им струва още по-обширна, по-пуста и по-студена.

— Господи боже — обажда се най-сетне Жустиню. — Ние може да сме последните. Ние четиримата.

— Не сме последните.

— Откъде знаеш?

— Знам. Скитниците са си живи и здрави.

— Скитниците… — проточва кисело Жустиню. Слушала е истории за тях, а сега и с очите си ги видя. Оцеляващи, които са забравили всички друго, освен как да оцеляват. Паразити и мародери, в известен смисъл изгубили човешкия си облик точно както и жертвите на Ophiocordyceps. Скитниците не градят, не съхраняват. Те просто успяват да останат живи. А безмилостната патриархална структура на обществото им принизява жените до животни, до самки за разплод.

Ако това е обликът на последната надежда на човечеството, то отчаянието може би е за предпочитане.

— И преди е имало тъмни векове — обажда се Паркс, прочел мислите й по-ясно, отколкото на Жустиню би й се искало. — Светът рухва, а после хората го изграждат наново. Вероятно никога не е имало време, когато животът да е бил просто… стабилен. Напротив, постоянно има някакви кризи. А и ние не сме единствените на тоя свят. Бийкън поддържаше връзка с общности от оцелели във Франция, в Испания, в Америка, навсякъде. Най-тежко са поразени големите градове — твърде много хора, наблъскани на едно място. Заедно с градовете е изгубена и голяма част от инфраструктурата. В по-слабо населените райони заразата не се е разпространявала толкова бързо. Възможно е да има места, където изобщо да не е проникнала.

Паркс долива чашата на Жустиню.

— Исках да те питам нещо — казва.

— Питай.

— Вчера, когато каза, че си готова да вземеш детето и да се отделиш от групата.

— Да?

— Щеше ли наистина да го направиш? Не това ми е въпросът, но все пак: щеше ли да се отцепиш и да се пробваш да стигнеш до Бийкън сама?

— Да, когато го казах, бях напълно готова да го направя.

— Да. — Сержантът сръбва от питието си. — Така си и помислих. Както и да е, точно преди да размахаш пищова си в лицето на Галахър, ти ме нарече някак. Тогава не мислих точно какво ми каза. Нарече ни „предварително програмирани войничета“. Какво точно значи „предварително програмиран“?

Жустиню се смущава.

— Ами обида е.

— Е, много ясно, че е обида. Просто ми стана любопитно. Да не би да значи, че сме безмилостни или нещо от сорта?

— Не. Понятие от психологията е. Описва поведение, с което човек се ражда и не може да промени при никакви положения. Поведение, което е програмирано в теб и ти дори не се замисляш, когато го следваш. Автоматично поведение.

Паркс се смее.

— Като при гладните — подхвърля.

Жустиню се сконфузва още повече, но посреща храбро удара.

— Да — признава. — Точно така.

— Бива те да обиждаш — прави й комплимент сержантът. — Сериозно. Страшна си.

И пак й долива.

После я прегръща през раменете.

Жустиню рязко се дърпа.

— Какви ги вършиш? — пита остро.

— Рекох си, че ти е студено — отвръща учудено Паркс. — Трепереше. Извинявай. Нищо друго не съм имал предвид.

Младата жена не отвръща и го гледа дълго и напрегнато. Цари мъртва тишина.

После Жустиню проговаря. Изрича единственото нещо, което й идва на ум.

Изплюва думите към сержанта, изплюва ги, сякаш иска да върне назад изпития алкохол, спомените, последните три години от живота си.

— Някога убивал ли си дете?